Подготовка за Джулая

Наближава видният хипарски празник Джулай Морнинг. Независимо къде искате да го празнувате – на Варвара, Варна или Каварна – е добре да се подготвите предварително за него. Затова целта на настоящия материал е да ви насочи как в кратък срок да се превърнете в дете на цветята.

Външен вид

Може да се каже, че да се докарате на хипар на външен вид не е толкова трудно. Изисква се малко време и усилия. Като повечето от усилията са съсредоточени в това да не правите нищо за същия този.

1. Преди всичко, ако сте мъж, си оставете брада. Няма значение как ви стои, брадата е важен елемент на хипарията. Просто престанете да се бръснете за няколкото седмици, които остават до Джулая.

2. Ако сте жена е препоръчително да спрете онези безкрайни грижи за косата си, като оставите само измиването й с шампоан. Ако въпреки това още изглежда подредена, то може да се опитате за оставащото време до Джулая и само с вода. И за двата пола се препоръчва да не използват гребен или четка. Приглаждането и нагласянето с пръсти е достатъчно.

C.S.A: The Confederate States of America (2004)/КАЩ: Конфедерални Американски Щати (2004)

Трудно е да се напише нещо за филм, без да бъде преразказван или разкрито поне малко от съдържанието му. „C.S.A: The Confederate States of America“ е лента, която жанрово прилича на „Fatherland“ – алтернативна история – но пък е представен значително по-закачливо, което пък го доближава донякъде до “Борат”.

Няколко думи за жанра наречен „алтернативна история“. Това е раздел на фантастиката, който се концентрира основно върху въпроса „Какво би станало, ако нещата в миналото се бяха развили по друг начин?“ Предположението за миналото варира от неуспеха на Христофор Колумб да открие Америка или Аристотел да направи завой във философските си възгледи, до това цар Симеон да превземе Константинопол, Наполеон да спечели битката при Ватерло или просто Германия да се окаже победител във Втората световна война. Разклонението на историята е фантастичният елемент в подобни произведения.

От началото до края „C.S.A: The Confederate States of America“ е във формата на документален филм. И е направен така, все едно че го гледате по някоя американска телевизия. Само че разказът започва от победата на Юга (Конфедерацията) над Северните щати, превземането на Вашингтон от южняците, бягството и пленяването на Линкълн. Иначе казано, алтернативното разклонение на историята е, че в гражданската война в САЩ през 1861-1864 г. побеждават Южните щати, а не както всички знаем – Севера. Новата държава е преименувана от Съединени американски щати на Конфедерални американски щати, сменено е знамето и химна, а Линкълн в заменен от президента на Конфедерацията Джеферсън Дейвис.

Въпроси за кризата

Наместо да се хвърлям да обяснявам за кризата, за икономиката и прочие неща ще се опитам да направя друго. След като прочетох писанието на Бат Пепо се замислих и в главата ми изникнаха куп въпроси. Ето, от някъде, да речем 10 години, в България има икономически растеж. За цялото това време:

Станахме ли по-щастливи? Завързахте ли нови приятелства и заздравихте ли повече старите? Станахте ли по-спокойни? Радвате ли се повече на живота си? Научихте ли нови неща, купихте ли си повече книги и ги прочетохме? Посетихте интересни неща, който обогатиха знанията ни за света? Влязохте ли в повече музеи? В България подобри ли се образованието? Построихме ли достатъчно детски градини за всички деца? По-интелигентни и с повече знания ли станаха учениците? Подобри ли се качеството на висшето образование? Увеличи ли се борят на библиотеките и техните читатели? Отидоха ли повече хора на театър? По-често ли започнахте да си говорите за постиженията на науката?

Стана ли по-чист въздухът в градовете? Водата от чешмата стана ли по-добра за пиене? Намаляха ли задръстванията? Посториха ли се повече велосипедни алеи? Увеличиха ли се зелените площи и парковете? Пред входа, където живеете растат ли вече цветя и цъфтят ли дървета през пролетта? Сутрин чувате ли чуруликането на птички пред прозореца ви?

Опазихме ли си резерватите, националните паркове и изобщо българската природа? Станаха ли курортите ни по-зелени, подредени и привличащи заможни чужди туристи? Станаха ли по-чисти реките, езерата и язовирите? Успяхме ли да намалим замърсяването на въздуха? Станаха ли по-бързи влаковете?

Подобри ли се здравеопазването и стана ли достъпно за всички хора, независимо от доходите и произхода им? Заживяхме ли по-дълго? Станахме ли по-здрави и по-силни, физически и духовно? Хората станаха ли по-елегантни и със спортно-ателтични фигури?

Изчезнаха ли бездомниците? По-малко ли са хората, които ровят по-кофите? Намаляха ли просяците по улиците и мизерстващите пенсионери?

Работят ли по-добре полицията и съда? Изчезнаха ли дебеловратите мутри? Изчезна ли страхът на хората от престъпост? Махнаха ли се дилърите на хероин от улиците? Започнаха ли да се спазват законите и да има повече ред? Намаляха ли катастрофите и загиналите по пътищата?

Политиците ни станаха ли по-малко корумпирани? И по-малко лъжливи и лицемерни? Заработиха ли за общото благо? Заработи ли държавната машина?

Хранителните стоки по-качествени ли станаха? Ядем ли повече плодове и зеленчуци? Хлябът стана ли по-добър и вкусен, сиренето и кашкавала станаха ли по-добри? Млякото придоби ли вкус на мляко? Изчезна ли нишестето от киселото мляко? Минахме ли на по-здравословна диета? Изчезнаха ли консервантите, оцветителите и прочие химикали от храните?

Започнахме ли да отделяме повече време за децата си? Повече ли ромски деца започнаха да ходят на училище? Намаля ли насилието между децата в училище? Станаха ли учителите с по-добри заплати, по-квалифицирани и получиха ли повече уважение? Децата по-малко ли боледуват? Увеличиха ли се случаите децата да ходят на планина и да излизат сред природата? Намаляха ли алергиите и заболяванията сред децата и младежите? Пенсионерите имат ли по-достойно съществуване?

Започнахте ли да пиете по-малко? Отказахте ли цигарите? Заменихте ли кварталните кръчми с концерти или разходки извън града? Започнахте ли да се веселите истински и след всеки купон да се чувствате заредени с енергия и радост от живота? Имате ли ново хоби или поне развихте ли старото си хоби още-повече?

Има ли повече усмивки по лицата на хората по улиците? Има ли повече смях в парковете, кафетата и дискотелите? Намаля ли ненависта и конфронтацията между хората?

Това са само мои въпроси, на които ти, драги читателю, е добре да си отговориш сам. Не искам да пиша нищо повече, тъй като не искам да определям начина ти на живот. Искам да знам с какво допринесе икономическият растеж през последните 10 години и ползите от него. И какво бихме загубили при една криза.

Ще ти предложа да си запишеш на кои си отговорил с „да“ и на кои – с „не“. Запази статистиката за себе си, не искам да споделяш с останалите личния си живот и възгледите си за него. Но ако отговорите на повечето въпроси са „не“, тогава нищо няма да загубиш от предполагаемата криза.

Разкази край огъня II: Гигантския калмар

Вечерният бриз кара искрите в огъня на брега на морето да се изстрелват в най-различни посоки. Седнали сме в кръг, умълчани, гледайки полюшкващите се пламъчета на огъня. Всеки е потънял в своите си мисли. Китарата е оставена настрана, изпети са няколко песни, но настроението на насядалите не е като за весели песни с китара. Дърветата на брега шумят леко, на всеки му се струва, че нощните духчета пак са напъплили гората.

В такива случаи някой започва да разказва история. Донякъде за да разчупи мълчанието, донякъде и за да отнесе мислите си на друго място.

На този морски бряг, някъде в средата на 90-те години двама приятели-хипари си изкарвали последните дни на лятото. По цял ден се къпели в морето, следобед събирали дърва за вечерното готвене, вечер единият подрънквал на китарата докато другият му припявал отдавна познатите и донякъде втръснали песни, говорели си за какво ли не, гледали звездите легнали вечер в спалните си чували и потъвали в мечти. Излишно е да казваме, че били и добри приятели, които са готови да направят всичко един за друг.

Една вечер на огъня седнало едно момиче, полякиня, която дошла сама на този пуст бряг. Кестенявата й коса била още по-светла от лятното слънце, лицето й било изгоряло от дългите дни на открито, сините й очи ставали още по-сини от синьото море. Хапнала малко от ориза на двамата хипари, изпяла непозната песен на полски. И по едно време извадила бутилка водка. Предложила на момчетата, които си сипали по един пръст в канчетата. (Само да вметна, че истинския хипар пие само вода, чешмяна и минерална, а понякога – и чай.) Тя започнала да пие, за няма и час изпила почти цялото шише. Вече развеселена от водката, свиренето на китарата, приятната компания и пукането на клонките в огъня подхвърлила, че всяка вечер пука по едно шише водка. С вече замъглено от алкохола съзнание скочила върху единия хипар, този с китарата, започнал да му дърпа дрехите, да му бъбри нещо на полски и да се смее на развален немски. Не стига това, ами и повърнала малко върху него докато се опитвала да му разкопчае колана. Обратно на разпространеното схващане двамата хипари обичали чистотата и не си падали по пияни жени. Последното го разбрали от личен опит, имали си и поговорка дори по въпроса. Та затова китариста се ядосал и казал на момичето да си върви и като изтрезнее да дойде пак.

Доброто настроение бързо напуснало Малгожата (така се казвало момичето), та в пиянското си разочарование си взела спалния чувал и тръгнала накъдето й видят очите. А посоката водела към високи скали, надвиснали над морето. Замъгления й разсъдък я тласкал все по-близо до ръба на скалите. Съзнанието й било заето да крещи на полски, че наоколо няма истински мъже, а дори се сетила, че май освен двамата хипари нямало други мъже в тая западнала част на Черноморието. Така стигнала до ръба на скалите, подхлъзнала се и полетяла надолу.

Още когато си тръгвала, единият от двамата приятели видял, че Малгожата отива на височината и след кратък размисъл решил, че е добре да я докара обратно в лагера. На това място и преди се е случвало да падат пияни хора. Уви, закъснението му се оказало фатално, в тъмното осветил с прожектора си тялото на падналото момиче. Веднага се затичал, извикал другаря си и двамата слезли за да окажат помощ на пострадалата. Установили, че диша, макар и слабо сърцето й биело въпреки ужасните рани и счупвания по цялото тяло.

Бързо двамата я натоварили на едно брезентово платнище и я занесли на ръце до близкото село. А селото било малко и както обичали да казват-със затихващи функции. Нямало медицинска служба, а един лекар-пенсионер-алкохолик лекувал разболелите си и случайно наранили се с коси, мотики, гребла, брадви и лопати възрастни селяни. Възрастни, защото млади хоря в селото нямало.

Та двамата хипари познавали всички в малкото селце и занесли тежко раненото момиче при лекаря-пенсионер-пияница. Той вече бил леко къркан, тъкмо се връщал от единствения хоремаг, където водел тежък спор със селяните по въпроса може ли една картечница да изстреля пет хиляди патрона без да прегрее.

Та дъртия лекар веднага познала двамата младежи, сложили момичето на голямата маса в кухнята и лекарят се заел да я прегледа. Започнал да спира кръвотоеченията, да пристяга тук-там. След няма и десет минути казал, че Млагожата няма сърдечна дейност. Хипарите почти се разплакали, обещавали какво ли не, цели бъчви с вино и ракия, само и само лекаря-пияница да я спаси.

Лекарят помислил малко и казал, че няма какво да се направи. Но имал идея. Зад къщата бил паркиран един камион-цистерна. В него се намирал един гигантски калмар, който същия ден рибарите от съседното село били хвалали съвсем случайно. Калмари и особено гигантски калмари в Черно море няма, до доктора смятам, че е мигрирал от Средиземно море, лятото било много хладно, та според него било възможно да е минал протоците. Камиона бил пълен с морска вода, а вътре съвсем здрав си стоял гиганския калмар. Лекаря мислел на другия ден да го закара за изследване в БАН. Та на учудените погледи на двамата хипари за какво по дяволите говори, лекаря-пияница казал, че като бил млад лекар се занимавал с мозъчна хирургия. Казал, че макар и сърцето да е спряло, мозъка на момичето бил още жив. Всъщност, философски заключил доктора, тя е жива докато живее нейният мозък, а не тялото й. Според него е съвсем възможно да се опита да пренесе мозъка й от момичето в калмара от цистерната. След което ще пуснат калмара обратно в морето. Така според лекаря момичето ще продължава да живее, само дето ще е в друго тяло, но по-добре отколкото да умре завинаги.

Докато двамата хипари гледали учудено, лекарят се захванал за работа. След няколко часа с треперещи ръце положил присадения мозък в калмара. След още няколко часа, вече призори, камионът бил на морския бряг и тримата заедно пуснали калмара обратно в морето.

Не се знае точно какво е станало през първите няколко месеца с калмара с присадения човешки мозък. Но на пролетта на другата година няколко рибари усилено разказвали в кръчмата, че са виждали въпросния калмар, само дето е станал още по-голям. Според единия пипалата са му дълги поне 30 метра. На края на дългите пипала имал шипове, с които захващал плячката си. Единствено селския лекар-пияница знаел истината. Знаел също, че този гигантски размер е следствие от присадения човешки мозък, който произвеждал нетипични за новото тяло хормони на растежа.

През лятото на следващата година след нещастния случай с Малгожата за първи път на брега изчезнал турист, който спял на спален чувал на брега на морето. Следите в пясъка сочели, че е издърпан като с въже заедно с чувала в морето. След няколко дни морето изхвърлило на брега окървавен спален чувал, целият накъсан и като че ли е сдъвкан. В чувала имало и малко коса и малки смачкани парчета кости, сплетени в плата.

Не след дълго изчезнал още един човек от брега по съвсем същия начин. И пак морето изхвърлило кървав спален чувал на брега. Случаите продължили през цялото лято. Хората започнали да избягват мястото. Вече имало и очевидци на това как изчезвали хората. Един хипар твърдял, че е видял как през нощта едно гигантско пипало излязло от морето и започнало да опипва брега. Видял и как пипалото се усукало около краката на един негов другар и докато се усети със страшна скорост бил изтеглен в морето. Всичко ставало толкова бързо, че другарят му не успял дори да се разсъни и да извика за помощ.

Според един от двамата хипари, които са били заедно в онази фатална нощ с Малгожата, така тя си отмъщава за всичко: не само за това, че е била отхвърлена, но и че е била обречена на тъжно съществуване в мрачните и студени дълбини на морето.

Никой не знае какво се е случило с гигантския калмар. Но за всеки случай и до ден днешен избягвам да спя на брега на морето по-близо на 30 метра от брега. Човек никога не знае…

ВОЛОДЯ СОРОКИН – ПРОФЕСИЯ „ОКОЛОСВЕТСКИ ПЪТЕШЕСТВЕНИК“

Първите ми спомени за Володя Сорокин са някъде от средата на 90-те години. Чуваше се, че е стигнал до Австралия с велосипед и е дал само един долар за нощувка по време на цялото си пътуване. Мисля, че и повечето българи знаят почти толкова за Володя Сорокин, чийто пътешествия на велосипеда са много вдъхновяващи. Някъде преди две-три години прочетох книгата му „До Австралия за 1 долар“ и още повече се възхитих на този пътешественик. Книгата му е много интересна и я препоръчвам на всички да я прочетат. Не по-малко е интересна и другата му книга – „До Южна Африка на велосипед“. Все още съм любопитен да видя “печката-чудо”, която носи на велосипеда…

Възхищавам се на Володя Сорокин заради смелостта му да търси и открие път към собствената си свобода и щастие. Малко хора биха постъпили като него – да следват мечтите си въпреки всички пречки.

Преди не много време из интернет открих и това негово интервю, публикувано е в сайта на списание „География 21“ (линк), което интервю страшно ми хареса. Както можете да се убедите сами в този блог избягвам да пускам информация, която вече я има в интернет на принципа копи-пейст, но в този случай смятам, че наистина си заслужава.

И така, напред към интервюто:

ВОЛОДЯ СОРОКИН – ПРОФЕСИЯ “ОКОЛОСВЕТСКИ ПЪТЕШЕСТВЕНИК”

Володя Сорокин (р. 1952 г. в гр. Самара, Русия) има два паспорта – руски и български, но се смята за „гражданин на света“. Завършил е Аерокосмически университет в родния си град (1976 г.), където баща му е професор. Перспективата за академична кариера не го удовлетворява и след 3 години стаж като инженер постъпва в Института за кинематография в Москва, където през 1979 г. завършва с отличие специалност „кинорежисура“. В Москва се започнава с българската студентка Лили, за която се оженва през 1977 г. Имат дъщеря Женя, студентка. От 1980 г. В. Сорокин живее със семейството си в София и 12 години работи като режисьор в Българската национална телевизия. След големите съкръшения в БНТ остава безработен. От 1994 г. е професионален пътешественик и като такъв е обиколил с велосипед 64 страни в Европа, Азия, Австралия, Африка, Северна Америка, като е навъртял над 60 000 км.

Г-н Сорокин, Вие се определяте като професионален пътешественик. Такива хора в света са единици, а в средата на тази малка самобитна общнаст името Володя Сорокин заема особено място. Как математикът-кинорежисьор стигна до попрището професионален пътешественик? (прочети повече …)

Разкази край огъня I: Хипарят и момичето

Надявам се, че всеки от вас е бил вечер с приятели край лагерен огън, на място, отдалечено от цивилизацията. Клонките в огъня пукат, пламъка се вие нагоре в някакви невероятни форми, прехвърчат искри, в тенджерката отстрани се вари ориз, картофи или макарони. Често пъти след като е приключено с вечерното ядене, около вас са останали само мръсни канчета и лъжици, извън светлия кръг на огнището е непрогледна и малко плашеща тъмнина. Скитането в изолирани райони или прави хората приказливи, или ги кара да замлъкват и да слушат пукането на дървата в огъня и странните и непознати шумове в гората зад гърба им. Краткото мълчание на всички хора, насядали околко огъня ги кара да усетят плашещата тъмнина зад гърбовете им и побиването на тръпки, причинени от неизвестните шумове на гората.

В такива моменти започват да се разказват истории. Самата атмосфера предразполага към разказването на необикновени истории, свързани с духове, извънземни, привидения, халюцинации, сънища и необикновени случки. Хора на науката, вярващи в здравия разум и привърженици на грубия материализъм започват да обсъждат карма, нива на съзнанието, злобни същества от астрала или правенето на капани за сънища. В подобна среда призраци, духове и извънземни изглеждат на човек съвсем реални същества. А кармата, нивата на съзнанието и чакрите – неща, в които никой не се съмнява.

С това започвам една поредица, в която съм написал свои и чужди истории, разказвани край лагерния огън. Първата история е за туристът-хипар и момичето. Трябва да кажа, че това е една от най-интересните истории, които съм чул около огъня. Не е моя, не знам дали е истинска или измислена. Ще я разкажа така, както са я разказали на мен. Ето я и нея:

Хипарят и момичето

В един есенен ден на 1992 г. самотен хипар слизал от планината в едно село, близо до Карлуково. Както сигурно знаете, според доста хора районът на Карлуково, известен с многото си пещери и построеният там “Пещерен дом” (или Национален Пещерен Дом “Петър Трантеев”) са прокълнати места. До Карлуково се намира едно доста зловещо място – кучешката пещера. В тази вертикална дупка селяните са хвърляли кучета, от които са искали да се отърват. Както и умрял добитък. Според слуховете там живеят и се размножават кучета, които са слепи поради тъмнината и приличат на някакви изроди. Въпросните кучета се хранят с изхвърленото отгоре, а като няма умрявл добитък – и с други кучета. Осен това, разказвачката ми каза, че в цъкрвата в Карлуково се пазела църковна книга от 18 век, в чиито поле местният свещеник е написал “И обявявам това място за прокълнато!”. (Не съм виждал тази книга-багера) Пак според нея мястото наистина действало зле на хората. Много от тях, които къмпират наблизо вечер са обхванати от зли сили и иначе нормални и добри хора започват да вършат безумия.

Та да се върна историята за хипаря и момичето. Та въпросният хипар, нека да го наречем Митко, слизал към близкото село, за да се качи на влака към дома си. Било есен, вече вятъра бил студен, а от време на време от надвисналите мрачни облаци поръсвал и слаб дъжд. Наближавайки селото Митко срещнал момиче на около 20-25 години, по-скоро млада жена отколкото момиче. Леко облечена, с дрехи като нощница до глезените и разпилени дълги светли коси. На Митко му се сторило, че има нещо странно в нея, но не можел да каже каква точно е причината за това чувство. Момичето попитало Митко дали може да й даде някаква горна дреха, тъй като й било студено. Митко бил с добро сърце, хипар, на който нищо не му се е свидило. Знаел, че гарата е наблизо, а във влака – топло и сухо, и не се поколебал да свали старото си яке от гърба и да го даде на момичето. Момичето казало, че се казва, да речем Албена, и живее в селото на улица “Теменужка” номер седем. Та когато Митко имал ходене насам да минел през тях и да си вземел якето. Митко си записал адреса на малко листче, пъхнало го в паспорта си, тръгнал към гарата, качил се на влака и почти забравил за случилото се.

През пролетта на другата година Митко пак минал през селото и се сетил за старото си яке. Погледнал листчето в паспорта си, с питане намерил адреса и почукал на вратата на стара къща. От там се подал възрастен човек. Митко казал, че идва за якето си, което бил дал на Албена през есента. Старият човек изведнъж пребледнял, казал “Изчакай тук малко, сега идвам”. След няколко минути излязъл заедно със жена си, старица с черна забрадка, и без да продумват нищо, с мрачни лица, повели Митко към края на селото. Отишли на гробищата, и стигнали до стара надгробна плоча. На нея висяло старото яке на Митко, а на гроба пишело “Албена 1962 – 1984 г.” А от снимката на плочата го гледало лицето на същото момиче, което Митко видял през студения есенен ден. Старият мъж подал якето на Митко без да каже и дума и заедно със жена тръгнали към дома си.

Тази история ми я разказаха покрай един лагерен огън преди доста години. Разказвачката се казва Надя, а случката е с неин познат.

МЮЗИК АЙДЪЛ, ЛОНДОН, 1968 Г.

За хората, които не са осведомени, истинската идея за това предване е на BBC. Започва да се снима през 1968 г. в едно от лондонските студиа на телевизията. Обявено е, че могат да идват участници от както от Великобритания, така и от САЩ, Канада,Австралия, Нова Зеландия, Индия, Пакистан и изобщо от всички бивши и настоящи колонии, доминиони и други земи, които имат някаква връзка с Обединеното кралство.

За жури са избрани следните авторитетни личности:

Джази. Шейсетгодишен чичак, който по време на войната с свирил фокстрот на съюзническите войски за да повдигне морала им. Изкарва цялата война, свирейки на пиано в Лондон по различни забави и вечеринки. Както ще видим по-нататък Джази не понася каквото и да е различно от фокстрот.

Дейви. Настоящ певец на шлагери. Свири на пиано, пее сладникави песни от периода между двете световни войни.

Мери. Бивша любовница на министъра на вътрешните работи, бивша любовница на заместник-директора на BBC, бивша любовница на продуцента на предаването Мюзик айдъл, бивша любовница на режисьора на предаването и настояща любовница на собственик на музикална компания. Благодарение на него издава албум, който събира прах по магазините.

ДЕН ПЪРВИ

Сред всичките участници, които пеят фалшиво или кръчмарски шлагери в съпровод на пиано, или се кълчат в грозен фокстрот се появяват млада група кандидат-таланти. Четирима младежи с дълги коси.

Джази гледа мрачно и казва: Сега се представете!

Един от младежите: Хм, ние сме една млада група, която свири рок…

Джази ги прекъсва: Рок? Тая скапана пролетарска музика! Продължете, моля!

Младежът: …и сме избрали името Лед Цепелин.

Дейви: Хахахахха! Що за име е това! Едни се кръстиха „Бръмбарите“, други са „Търкалящите се камъни“, а пък вие – някакъв Цепелин…

Младежът продължава: Е, така решихме, Лед Цепелин да се казваме.

Мери: По-добре си измислете ново име! С това име никога няма да пробиете! Лед Цепелин, ха-ха-ха!

Младежът: Сега искаме да ви изпълним едно наше парче, казва се „Good times, bad times“. Измислихме го преди няколко дни. Аз се казвам Робърт Плант, на китарата е Джими Пейдж, на брабаните е Бонзо, а на баса – Джон-Пол Джоунс.

http://www.youtube.com/watch?v=09EjoeCysK8

Лед Цепелин изкарват парчето си. Комисията ги гледа намръщено. (прочети нататък…)

„Картини от една изложба“, програма „Хоризонт“

Сергей Шишов

“Музикално предаване за концептуални албуми”, с автор и водещ Сергей Шишов. В рамките му ще се срещнете с герои от литературни произведения, игрални филми или просто ще ви разкажем някаква история, изпълнена от музиканти без ограничения в жанровете. Това включва целия диапазон от рок през джаза и ню-ейджа до класиката, като изпълнителите са с непреходна стойност и от всички континенти. Особен интерес ще предизвикат разговорите със събеседниците, но за всичко това ще узнаете повече в събота, след новините в 21 часа. “

Такова е скромното описание на едно от любимите ми радиопредавания. Не зная доколко създателите на сайта на Българско национално радио са си дали сметка обаче, че подобна информация е не само недостатъчна, но и изобщо не описва пълно неговото съдържание.

Какво представлява „Картини от една изложба”? Преди всичко – радиопредаване за музика, разбира се, но не каква да е. Фокусът е върху музиканти и групи, за които музиката е преди всичко единство между инструментално изкуство и поезия, навлизане в човешката душа или разкриване на собствени мисли и чувства. Тук рядко ще чуете за широко популярни изпълнители с голям брой продадени албуми или постоянно присъствие в жълтите новини. По-скоро ще научите повече за съвременните измерения на изкуството, наречено музика, за днешния вид на онзи мост между вътрешния свят на твореца и самите вас. Ще се срещнете с творци, предлагащи ви нещо различно от лустросаните продукти от конвейра на музикалната индустрия.

Водещият на предаването Сергей Шишов ни предоставя не само информация за дадената група, но и превежда на български нейната поезия. По мое лично мнение, преводите са много добри, изразителни и слушателят напълно навлиза в дълбините на музикалното изкуство. Също така, текстовете чете самият той и след всичките прослушани досега предавания не мога да си представя някой друг, който така добре се справя с това наглед простичко нещо – четене на поезия по радиото. Трудно е да се обясни, затова ви препоръчвам да го чуете.

Майк Олдфийлд

С това обаче хубави страни на радиопредаването не свършват. Сергей Шишов почти неизменно се среща с интересни събеседници в своето студио. Рядко това са някакви музикални критици, по-често – почитатели на съответната група или хора, които имат способността да обяснят сложността и многостранността на дадена музика с прости думи. С други думи такива, които наистина разбират материята. А има и други, които просто да разкажат любопитни подробности за живота и музиката на някой творец. Понякога историите са наистина интересни, друг път се случва така, че няма как да бъде обяснена дадена тема, освен с нещо като приказка или случка със самия музик

ант. Резултатът е наистина завладяващ и след известно време, както вие ще слушате предаването, така и то слуша вас. Дори и аз, който не съм привърженик на джаза, почувствах тази музика – именно благодарение на “Картини от една изложба”. Като финал на темата за водещия ще допълня единствено, че Сергей Шишов никога не натрапва присъствието си – след толкова много изслушани издания все още не знам нищо за него, но знам значително повече за музикалното изкуство. А това, освен още едно доказателство за професионализма и благия характер на водещия, е и само по себе си позитив.
Няма как да пропусна и още нещо. Ако искате, вярвайте в някакви вселенски порядки, но предаването се излъчва в съвършеното време – всяка събота от девет вечерта, по програма „Хоризонт” на Българското Национално Радио. Усещането тук е лично, много често прекарвам съботите извън града, в стара барака, намираща се в планината. Тихо, изолирано и по своему пустинно място. С малко радио на батерии, опакован в спалния си чувал, гледайки през големите прозорци към нощното небе. С подобно предаване самотният престой се превръща в истинско духовно изживяване. Чувствам се като едно цяло със себе си и цялата Вселена. Небето и звездите слизат при мен – скитам се в безкрая на времето и пространството.
Между другото, Сергей Шишов често подбира музиканти, които според мен са почитатели на йога, а гостите му говорят за чакри и други подобни. Като предаването от 14 март 2009 г., в което беше представен пианистът Оливър Уейкман. Иначе е невъзможно да дам пълен списък на всички изпълнители, които са шествали зад микрофона, но сред тях са например Мерилиън (Marillion), Майк Олдфийлд (Mike Oldfield), Лука Торили от Рапсоди (Rhapsody, Rapsody of Fire), Ръш (Rush), Ера (Era) и т.н., като дори тази извадка е, струва ми се, показателна.

Все пак мисля, че е грешка това радиопредаване да бъде определяно като издание за меломани. Според мен то е за всеки човек, който иска да разшири кръгозора си и поне за малко да премине в прекрасния свят на музиката, в мислите на други интересни личности и да усети тяхното световъзприемане.

Е, какво ще правите следващата събота вечер? Може да отидете в запушена кръчма и да къркате бира, може и да се съберете заедно и да слушате „Картини от една изложба”. Лично аз съм избрал радиото. Препоръчвам го и на вас. След „Картини от една изложба” и Сергей Шишов ще възприемате музиката по различен начин. Както и света около вас.

Същата статия, както и други интересни публикации, можете да прочетете в Сивостен.

А за край ви предлагам да чуете и видите една композиция на групата Opeth, наречена Widowpane. Оригиналът е от албума Damnation, 2003.

41 години от клането в Ми Лаи

На 16 март 2009 г. се навършват 41 години от клането над нeвинни жители в селото Ми Лай, Виетнам. На тази дата през 1968 г. разгневени американски войници от рота „С“ (рота Чарли) влизат в селцето Ми Лаи и убиват между 347 и 504 човека, между които жени и деца. Всичките убити са цивилни и нито един от тях не е заловен с оръжие или отличителни знаци на партизаните от Фронта за освобождение на Южен Виетнам, известен и като Виет Конг.

Войниците са от Рота Чарли, 1 баталион, 20-ти пехотен полк, 23 пехотна дивизия, които са пристигнали във Виетнам през декември 1967 г. До средата на март войниците не влизат в преки сблъсъци с врага, но имат 23 ранени и петима убити. Жертвите са от капани в джунглата, направени като ями с колове или самоделно направени мини, поставени от партизаните. По време на известната офанзива Тет (януари 1968 г.) ротата е нападната от части на Виет Конг. Партизаните се оттеглят обратно в джунглата и според американското военно разузнаване се укриват в селцето Ми Лаи, провинция Куанг Нгаи. Според същите източници в няколко части на селото са се скрили партизани.

На ротата е наредено изпълнение на мисия тип „Seek and Destroy“ или „Търси и унищожавай“ с цел да бъдат открити и унищожени оцелелите партизански части. Но скоро мисията се превръща в клане. Ударната част е от първи взвод под командването на лейтенант Уилиям Кейли. Войниците направо нахлуват в селото и започват безогледно да стрелят по всички хора, независимо че всички са без оръжие и сред тях има жени и малки деца. Има изнасилиени жени, много от селяните са пребити или намушкани с щикове. На някои от убитите е отбелязан с нож върху гърдите буквата „C company“ като знак на ротата. (прочети повече…)

ТЪЖНА НОВИНА ОТ ГЕРМАНИЯ

За съжаление днес в блога си ще публикувам не толкова интересни и приятни неща. Става въпрос за днешните събития (11.03.2009 г.) в Германия. Седемнадесетгодишен ученик е извършил масово убийство на 16 човека, започвайки от неговото училище, където застрелва 10 ученика и трима учители. По късно се самоубива след кратка престрелка с полицията.
Всичко това се случва в градчето Виненден, провинция Баден-Вюртемберг, Южна Германия. Интересно е да се знае как тийнейджърът се е добрал до оръжието – италиански пистолет Берета. Баща му притежава законно 15 (ПЕТНАДЕСЕТ!!!) леки оръжия тъй като е член на стрелкови клуб. Тийнейджърът Тим К. (според германските закони не може да бъде оповестено името му докато не бъдат изяснени определени обстоятелства), просто взема оръжието без разрешението на баща си и необезпокояван поема към училището, облечен в черни дрехи, подобно на командос. (прочети още)