Велопътешествие през Родопите (4-9 август 2011 г.), част II

Сутринта се оказа по-приятна от вечерта. Облаците почти се бяха разбягали, печеше хубаво лятно слънце което обещаваше цял ден приятно каране на колело. Без да се мотая особено си опаковах нещата в дисагите, хапнах за закуска, сбогувах се със симпатичните хора и потеглих към Доспат.
За щастие пътят не беше толкова изкъртен, боклуците изчезнаха (бях влязъл на територията на община Доспат явно), разминах се дори с други велосипедисти, тръгнали на излет. Не мога да не кажа, че в тази половина на язовира беше доста по-приятно поради грижите на общината в Доспат. Нямаше боклуци тъй като имаше кофи за боклук. Елементарно, а? Не след дълго пътят стана асфалтиран и ми идеше да си пея докато карам колелото. Какво повече може да иска един велопътешественик освен хубав път и слънчево време. А природата наоколо е красива – около язовира навсякъде има големи иглолистни дървета, по брега надолу са полянки с хубава трева, а в далечината се виждат склоновете на планината. Последва леко изкачване, а след него и здраво спускане преди Доспат. След кратък размисъл на кръстопътя решавам да мина през града, та дано видя нещо интересно. Оказа се, че Доспат е разположен на една височина и е толкова стръмно, че в повечето време тикам колелото нагоре. Стигнах до центъра и в един магазин си купих кисело мляко. Продавачката ми казва, че малко по-нататък има и пекарна за закуски. Решавам да видя какво има и бързо я намирам. Май се оказва единствената баничарница в Доспат. Отпред дори има и маса с чадър. Вземам си баничка, която се оказва много вкусна. От много време не бях ял толкова вкусна баничка – хрупкава, сочна и с много добра плънка. Ммммм! Хапвам я на масата отвън, на която са седнали и две момичета от Доспат. Излезе и продавача, за да разпъне чадъра – облаците бяха окончателно изчезнали и здравата си печеше. Не устоях на изкушението и изядох още една баничка. Така или иначе в нормални условия закусвам в къщи и много рядко си вземам баница от баничарницата. А освен това на други места човек едва ли може да намери толкова хубави банички.

Велопътешествие през Родопите (4-9 август 2011 г.), част I

Преди да пиша каквото и да е си давам сметка, че не съм нито първият, нито последният велосипедист, който движи с колелото си през Родопите. Но се надявам все пак, че всеки би научил поне нещо ново от следващият ми пътепис.

И така… (Предупреждение: поради собствена глупост си загубих фотоапарата точно последния ден в Пловдив и затова няма никакви снимки!!!)

Пътешествието ми започна на 4 август 2011 г. ,четвъртък, с качването ми на влака София-Септември, тръгващ в 10.45. Малко късно, но не ми се ставаше рано за предишни влакове. Чинно си купих билет за велосипеда, който струва два лева. Между другото тази работа с превозването на велосипеда ме прави още по-голям фен на БДЖ. Ето как се превозва велосипед по влака. Колоездачът си купува билет за себе си и билет за велосипеда, като последния както казах струва два лева. Няма значение до къде пътувате: дали до Перник или до Варна билетът за велосипед е два лева. Странно, но пък е ясно и няма обърквания. След което колоездачът отива с велосипеда си до пощенския вагон и качва саморъчно возилото си там. Показва билета за велосипеда на служителя в този вагон, заключва си велосипеда за решетката на прозореца (за да не падне колелото на пода) и се настанява в най-близкия пътнически вагон. Лично аз натоварих велосипеда си барабар с дисагите и всички неща, накачени на багажника – около 15 кг. багаж (спален чувал, палатка, шалте за под чувала, туристически примус за готвене, канче, ядене, дрехи, инструменти за спешен ремонт на колелото и прочие необходими неща). Взех си само бутилката с вода. Само да добавя, че служителката във вагона беше много мила и любезна и ми се струва, че се радваше искрено затова, че съм си оставил колелото там.

Возенето с влака до Септември е познато на всички. Важното е, че влакът стигна навреме, разтоварих си колелото, накупих си малко ядене (хляб и сирене) от магазина в града и в 13:00 поех в посока Варвара.

Тъй, да се отплесна малко по темата за затворените пътища. Планът ми за пътуването беше да движа по второстепенни пътища с цел избягване на неприятния трафик и повече досег с планината. Планът ми за деня предвиждаше да стигна и подмина Велинград, като след града да се отклоня по второстепенния път към Сърница. Като някъде покрай въпросния път ще пренощувам. Като говоря за затворените пътища да кажа, че се информирах за това, че пътят Варвара – гара Костандово (т.с. доста дълга отсечка по пътя ми към Велинград) е затворен за ремонт. Което е една добра новина за велосипедист като мен. Защото пътищата са затворени само за автомобили, а един велосипедист може спокойно да си кара по тях. Преди съм го правил и удоволствието е голямо – почти като да кара човек по междуградска велоалея. Съвсем сам си, само въртиш предалите и слушаш как свистят гумите. Можеш спокойно да се наслаждаваш на пейзажа наоколо без да те е страх, че може да се отклониш от предвидения за велосипедисти банкет. Та информацията за затворения път я посрещнах с радост.

Град Септември се оказа на 5 км от Варвара. Пътят – не особено оживен. За приятна изненада по едно време ме изпревари теснолинейката. Ако някой не се е возил на това уникално влакче – не чакайте. Разстоянието между релсите е много по-малко в сравнение с обикновената линия (по-точно разстоянието между релсите е 760 мм), а локомотива и вагоните ми напомнят за детски играчки в сравнение с останалите влакове. А колко е живописно пътуването с това влакче из Родопите…

Религия в училище?

С известно учудване миналата година забелязах, че Българската православна църква отново повдигна темата за изучаването на религията в училище. В тази кратка статия ще изложа моите аргументи срещу изучаването на подобен предмет.

Като цяло позицията на БПЦ е, че с изучаването на религия в училище ще се справи с моралната криза в нашето общество. Всички увъртания и аргументи се въртят около този проблем: обществото ни е в морална криза и БПЦ ще се пребори с нея като възпитава децата в православните ценности чрез въвеждането на задължителен предмет „Религия” в училище.

Какво прави впечатление в тази позиция? Нека да видим:

Коледно парти

(безобиден разказ)

През един хладен следобед някъде в началото на декември на електронната поща на Бруни – стажант от отдел „Човешки ресурси” в клона на голямата корпорация XYZ Int. – кацна следното съобщение.

„Господин Бруни,

Възможно ли е да организирате едно коледно парти за цялата ни фирма в града? Миналата година с груповото посещение в италиански ресторант не се получи толкова добре. Мисля, че една забава, организирана от нашата фирма в залата за заседания ще бъде много по-добра. Имам пред вид тясната неформална задушевна обстановка, нали разбирате – гирлянди, напитки и ястия.

Албрехт,

Изпълн. директор”

Стажантът Бруни взе задачата присърце. И без това работата му не беше особено интересна. Най-голямото й предизвикателство беше да получи от властите разрешение за работа на някой младеж я от Индия, я от Китай или България.

Две страни от Джон Ленън

На 9 октомври 2010 г. Джон Ленън щеше да навърши 70 години. Наместо да разказвам за неговата личност, ще ви представя две негови творби.

Първата се нарича „Yer Blues” („Неговият блус”), написана от Джон Ленън през 1968 г. докато е в Ришикеш, Индия. Песента е много депресивна и в нея можем да видим мрачната, депресивна, тъжна и самотна страна на Джон Ленън.

Твоят блус

Самотен съм и искам да умра

А ако не съм мъртъв вече

О, момиче, знаеш за какво е.

Сутрин искам да умра,

Вечер искам да умра

А ако не съм мъртъв вече

О, момиче, знаеш за какво е.

Майка ми беше от небето,

Баща ми беше от земята.

Но аз съм дете на Космоса.

И знаеш какво си струва.

Самотен съм и искам да умра.

А ако не съм мъртъв вече

О, момиче, знаеш за какво е.

Орел яде окото ми,

Червей ми гризе гръбнака

А аз се чувствам толкова самоубийствено,

Точно като мистър Джоунс на Дилън.[1]

Самотен съм, искам да умра.

А ако не съм мъртъв вече

О, момиче, знаеш за какво е.

Черни облаци кръжат в ума ми,

Черна мъгла в душата ми,

А аз се чувствам толкова самоубийствено,

Дори мразя своя рокендрол.

А ако не съм мъртъв вече

О, момиче, знаеш за какво е.

(Превод: мой)

Втората творба е просто едно стихотворение, издадено през 1964 г. в сборника „Със собствен почерк” (“In His Own Write”), чийто автор е Джон Ленън. Оказа се, че той е писал стихчета, кратки разказчета, както и сам е илюстрирал книгата си. Трудно ми е да определя стила на творбите . Стихотворението „Тлъстото папагалче“ звучи много весело и идилично, както и леко психиделично. Ето го и него. Забавлявайте се!

Тлъстото папагалче

Едно такова папагалче имам-

за мен приятел най-любим.

Из Англия кандилкаме се двама

и все тъй искам да вървим.

Аз кръстих папагалчето си Джефри –

тъй както моите деди.

На дядо си го кръстих, а пък дядо

Бе дядо много щур преди.

Не всеки папагалчета обича –

гадинки жълти и добри.

Закусват разни с тях или го дават

на котараците дори.

Чудесна тлъста птичка моят чичо

изяде – спомням си добре.

Аз плаках и му виках: – Чичо Рони! –

Не искаше да разбере,

макар че казваше се всъщност Артър,

но всъщност бе все тая знам.

Нахлу във магазин за животинки,

изяде всичко живо там.

Преглеждаха го доктори да видят –

дано завинтят някой чарк.

Но толкоз бе изял, че най-накрая

той пукна като зоопарк.

Из стаята си като ходя, Джефри

чирика, пърха от сърце.

С лъжичка го нахранвам, а му готвя

препечен хляб с едно яйце.

То пее като всяко папагалче,

но само като има глас.

Най-често ми пропява във неделя –

тогава си го пускам аз.

Понякога из стаята полита

и каца върху моето легло.

А на главата ми щом се изака –

съвсем доволно е било.

Сега е на диета то, понеже

нагъва все тъй, без да спре –

и казват, наддаде ли още, трябва

върху бастун да се подпре.

Какво пък – папагалчето с бастуна –

ще бъде много гот, нали?

Представяш ли си – всички ще се смеят,

та чак корем да ги боли.

Това е папагалчето ми, значи –

дебеличко и жълтичко снове.

Обичам си го повече от тате

и съм на тридесет и две.

(Превод: Георги Рупчев. Взето от книгата „Джон Ленън: проза, поезия, интервюта”, София, изд. Народна култура, 1984)

---

[1] Ballad of a Thin Man, песен на Боб Дилън от 1965 г.

От другата страна на Дунав

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Пета глава: Дълъг ден и влизане в Австрия

Шеста глава: Денят започва зле, но завършва добре

Седма глава: Напред към Виена!

Осма глава: Влизам в Словакия

Девета глава: Интересно е в Словакия

Велоалея в Унгария, близо до Естергом

Приятно си е човек от време на време да спи и в легло. До такъв извод стигнах, когато се събудих в студентското общежитие в Габчиково. Приятно беше, но пътя ме очакваше. Бях отново открил хубавата алея и бях нетърпелив да продължа пътешествието си по нея. Исках да видя тази част на Словакия, бях любопитен да видя какво има нататък, да мина през някои селца, да погледам природата в тази част на река Дунав. А и планът ми беше до достигна до Комарно до следобеда, след което да реша къде ще пренощувам.

Затова не се мотах особено. Набързо закусих с нещата от дисагите ми, опаковах си багажа, върнах ключовете на портиерката и продължих напред. За няма и десет минути достигнах до алеята. На нея имаше един железен кол, който обикновено го използват за зимна маркировка в планините и може би преди време на него е имало някаква табела. На този кол завързах старите си вече маратонки. Вече бяха се скапали, подметките се бяха деформирали и скъсали на някои места. Реших че е добре да ги оставя там, та дано свършат работа на някой закъсал велосипедист или на който ги намери. Не бяха лоши маратонки, бях ги взел от един магазин Лидл в Мюнхен за 12 евро, но вече не ставаха. А и имах нови сандали, купени от Братислава преди два дни.

Интересно е в Словакия

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Пета глава: Дълъг ден и влизане в Австрия

Шеста глава: Денят започва зле, но завършва добре

Седма глава: Напред към Виена!

Осма глава: Влизам в Словакия

Така, както и предполагах, на сутринта на 13 август 2009 г. се събудих сам-самичък под малките дървета в горския пояс нейде в Словакия. Показвайки си главата от палатката установих, че денят е слънчев, в далечината се виждат къщи на селото Яношикова. Словакия изглежда доста по-приветлива през деня. Без да се помотвам особено си събрах нещата и закусих обичайната и вече почнала леко да ми втръсва закуска от филийки с мед и масло. Проверих и картата, намирах се на около 20 км на югоизток от Братислава. Набързо си съставих план: карам по шосето, след което се отклонявам леко на юг, карам по селските пътища и се доближавам до Дунав. Там проверявам за велоалея. Ако следите добре пътуването ми, то ще разберете, че в Братислава изгубих велоалеята, ако изобщо имаше такава, и от там до сегашното ми място карах по шосе заедно с колите. Работата е, че приближавайки Братислава, табелите указващи Дунавската алея, изчезнаха. В Германия и Австрия някак си свикнах на всяко дребно завойче, че дори и без завой да има табелка със стрелка. Явно в Словакия, както и у нас, се изискват повече способности за да се ориентира човек, тъй като няма особено много табели или някакви указатели. А може и аз да съм пропуснал някоя малка невзрачна словашка табелка, кой знае? Затова и алеята изчезна някъде.

Георги Първанов: „Да, вярно е, пуша марихуана“

Разкритията на журналиста Георги Георгиев от в. „Дневник” доведоха до скандалното признание на президента на Република България Георги Първанов. Журналистът е получил снимки, на които е заснето как Георги Първанов пуши марихуана в кабинета си в президентството. На снимката се виждат и двама от неговите съветници Панталей Христозов и Стефан Стефанчов. След едномесечно разследване от страна на журналиста, се е оказало, че президентът редовно употребява марихуана, дори по време на работни срещи в сградата на президентството. Според източник, пожелал да остане анонимен, в специално отделена част на Ботаническата градина към БАН се отглеждат елитни сортове марихуана, включително и модерният напоследък сорт генно-модифициран индийски коноп РСА-121, разработен в САЩ. Според същият източник напоследък това е любимият сорт на президента, тъй като освен че има и повече тетраканабинол (наркотичното вещество в индийския коноп), няма ги и страничния ефект на параноя.

В резултат на публикуваните доказателства във в. Дневник, днес 1.04.2010 г. президентът Първанов призна за употребата си на индийски коноп. „Да, употребявам индийски коноп, позволявам си да пуша и така намалявам стреса. По никакъв начин не съм накърнил националните интереси, още повече – защитавал съм го по-ефективно.“ Първанов уточни, че „редица държавни глави употребяват марихуана“, но отказа да посочи имена. Според него „съвместното пушене на индийски коноп с други държавни глави подпомага сближаването между различните държави и съдейства за изграждане на приятелска атмосфера при водене на трудни преговори“. „Не съжалявам за употребата си на индийски коноп, тъй като съм го правил в интерес на България. Не смятам делото си за криминално, макар че може би противоречи на българското законодателство. Не съм зависим и ще престана веднага да пуша марихуана щом изтече мандата ми като президент на Република България.“ Президентът уточни, че е добре медиите да се концентрират върху актуални проблеми в нашето общество и икономическата криза, а не да се занимават с това кой и по какъв начин се справя с работата си, особено ако е резултатите са ефективни и от тях печели целият български народ.

Според наблюдатели скандалните разкрития могат да доведат до ускоряване на процедурата за импийчмънт на президента Първанов. „Недопустимо е държавният глава да прави толкова явни нарушения на законите на Република България, удобно скрит зад имунитета на президентската институция“ коментира за случая премиерът Бойко Борисов. Според него президентът Първанов е употребявал марихуана с редица държавни глави по време на неформални срещи сред които са германския канцлер Ангела Меркел и бившият президент на Русия Владимир Путин. Според излязлата официална позиция на партията ДСБ „Оправданията на президента му за собствената му злоупотреба с марихуана, според която уж бил служил на интересите на България са типичен ход на човек с минало от ДС и пионка на чужди интереси. Сега целият български народ е ясно що за човек заема поста държавен глава. Процедурата на импийчмънта трябва да бъде ускорена.” Подобна е реакцията на другите парламентарни групи. Изключение е позицията на БСП, според която фактите, изнесени в „Дневник” трябва да бъдат внимателно проверени и предлагат да се създаде комисия, която да разследва въпросното журналистическо разследване. Според депутат от БСП, пожелал да остане анонимен, „пушенето на марихуана е широко разпространено сред българския политически елит” и в това едва ли има нещо лошо. „Все пак – продължава той – президентът Първанов е от поколението, израснало под музиката на Пинк Флойд, Бийтълс и Ролинг Стоунс. Дори като малък е искал да се научи да свири на китара, но в селското читалище не е имало учител по китара.”

Интересна е позицията Пламен Янев, кмет на Сирищник (родното село на президента), според която пушенето на коноп е стара традиция в областта и той не се учудва от изнесените в пресата факти. Благодарение на тази традиция броят на депресиите в селото се доближава до нулата, алкохолизмът е непознато явление, от години няма нито едно убийство и селото е едно от малките села в страната с положителен прираст на населението. На редовно провежданите празници като празникът на кукерите и събора на селото се пуши по неговите думи „тази хубава билка”. Другата местна традиция е ловът на диви животни, особено по-редките, но тя е замряла с времето. Кметът остави без коментар въпроса дали той самият употребява марихуана.

На въпроса на журналистите дали това е позицията му за декриминализиране на употребата на индийски коноп, Първанов заяви, че е против декриминализацията и легализацията на марихуаната. Според него това ще доведе до бум на наркоманиите в България.

1 април 2010 г.

Влизам в Словакия

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Пета глава: Дълъг ден и влизане в Австрия

Шеста глава: Денят започва зле, но завършва добре

Седма глава: Напред към Виена!

12 август 2009 г. Къмпингът във Виена – претъпкан, заобиколен с два боботещи аутобана и железопътна линия. Човек трябва да внимава като отива до палатката си, за да не се спъва в опънатите връвчици на другите палатки. Единственото хубаво е, че има и няколко други велосипедисти. Точно до мен се е разположил един около 50-годишен висок мъж, с брада, изпечен от слънцето, който е също на велопътешествие. Палатката му е подобна на моята, но по-голяма. Вечерта преди да се стъмни беше седнал пред палатката си и съсредоточил в книгата си. Направи ми впечатление, че се е изолирал напълно от останалите хора в къмпинга. Поради това не го заговорих. Но пък се заприказвах с двама младежи от Италия. Тръгнали са от Венеция и са стигнали до Виена с велосипеди. Симпатични, приказливи и с здрав тен от слънцето. Минали са по малко заобиколен път, не избягвали са големите баири на Алпите и са нощували по къмпинги и хостели. Май само аз спя където сваря.

Глава седма: Напред към Виена!

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Пета глава: Дълъг ден и влизане в Австрия

Шеста глава: Денят започва зле, но завършва добре

Колкото и да е изморен човек, все в някой момент се наспива. Така и стана на сутринта на 10 август 2009 г., вторник, в палатката ми до брега на Дунав. Усещането за домашен уют ме дари със сладък и дълбок сън. За радост от стомашното разстройство не бе останало и следа. А като си погледнах и часовника се оказа, че часът е 9.00 сутринта. Разкопчах входа на палатката, показах си главата от нея подобно на някоя ларва, излизаща от пашкул и погледнах небето. Тъмни облаци и слаб дъжд. Прибрах си главата обратно. Според разните му прогнози дъждовното време щеше да трае два дни. Нямах нищо против дъжда, дори ми харесва донякъде да вали по-често, тъй като всичко е зелено и навсякъде цъфтят диви цветя. Но това означаваше, че щях да скучая ужасно. Палатката ми е толкова малка, че в нея мога само да лежа, дори не мога и да седна в нея. Идеална е за пътешествия, тъй като е лека и компактна в сгънато състояние, но пък ако се наложи да се лежи повече в нея вече става по-тежко. Но какво да се прави? Освен всичко установих, че дрехите, които изпрах в събота на къмпинга до Обернцел не са изсъхнали напълно и са започнали леко да замирисват. Нали знаете, ако държите дрехите прекалено дълго да са мокри и започват да миришат не особено приятно. Бяха почти сухи, но това почти значеше, че трябва да ги изсуша някак си в най-скоро време. Затова ги подредих върху спалния ми чувал и реших да полежа известно време по гръб. Надявах се някак си да изсъхнат от топлината, излъчвана от собственото ми тяло. За да убия някак си времето почетох книга и слушах музика на mp3-плейъра. Успокоявах се, че си заслужавам малко почивка и това време ми прави добра услуга.