Школски читанки

От много време ми се върти в главата идеята за това с какви глупости са ни тъпкали главите в училище. Ще изключа зазубрянето на социкономиката в часовете по география, което през 80-те си беше абсурдно нещо, тъй като тогава да можехме да стравним касетофоните, правени нейде на запад с унитрата или тежащия като акумулатор ВЕФ Сигма. Или да сравняваш трабантчето с Ауди.

ВЕФ Сигма, оригинален съветски касетофон
ВЕФ Сигма, оригинален съветски касетофон

 

Панасоник, пак от началото на 80-те
Панасоник, пак от началото на 80-те

 

Но не за това ми е идеята. Искам да наблегна на обучението по литература и как този си вид обучение в България кастрира творчеството и въображението у децата. И така, ще се фокусирам върху две много известни произведения. Едното е „По жицата“ от Йордан Йовков. А другото – „Гераците“ от Елин Пелин.

И така, мили деца, за какво става въпрос в разказа „По жицата“? Седи си Петър Моканина и гледа овцете как пладнуват. При него идва друг селянин с каруца. Заговарят се. От приказките се разбира, че селянинът с каруцата има болна дъщеря. Как се е раболяла? Ами отишла да жъне, вечерта си легнала, заспала и, обърнете внимание!!!, по едно време усетила нещо студено на гърдите си и О, Боже!, змия, гадна подла твар, и се намъкнала на гърдите и се увила там на топличко.

Дотука всичко е наред, ама не съвсем. Змиите не са тъпи животни. Не се завират при неща, които са по-големи от тях поради простата причина, че ще бъдат смазани от тежеста на по-голямото от тях животно. Това за лягането на змията върху гърдите на човек си е част от селските средновековни митове за змиите и това колко лоши и зли са те. Подобен нелеп мит е как кравата си седяла, а някакъв смок се увивал около крака й и пиел мляко. Или още повече: как смокът се увивал около двата крака на кравата, за да не можела много да мърда и пак бил пиел мляко. За все още вярващите в подобни абсурди ще кажа, че змиите у нас всячески избягват кравите (или козите, овецете и прочие добитък), тъй като ще бъдат стъпкани.

Та какво ме смущава в цялата работа. Изкарал съм сумарно над 350 дни спане на открито през лятото. Често в места, където има повече змии, отколкото да речем равнината между Плевен и Враца. Досега не съм виждал змия да се катери върху мен докато спя. А също и докато съм буден. Не съм чувал и други скитащи типове като мен да са ми разказвали подобно нещо. А Моканина с авторитет на спец по влечугите додава, че бил чувал (то за всички тези нелепости само сме чували, ама никой не си спомня да е виждал), че по жътва една змия влязла в устата на някаква жена. Ей, Петре, що не каза, че и яйца е снесла там, та после се излюпили в корема на жената.

В интерес на истината трябва да кажа, че май и Йовков е наясно с това, защото другоселецът допълва, че не знае дали е сън или истина за свилата се върху гърдите змия върху дъщеря му.

Дотук разказа някак се търпи. Водели момичето на лекари, но нищо не ставало, все болна си била. Според мен на шаман или на психотерапевт е трябвало да я заведат, щото си има симптоми на стрес и тежка депресия. Но чашата прелива, когато някаква селска лелка (Стоеница в разказа), дотичва един ден и заявява, че някакви съселяни били видели бяла лястовица (очевидно е имало мутация лястовица алабинос). А който я видел оздравявал от всички болести. Та дигнал се човека с каруцата и търси бялата лястовица. Кауза пердута бих казал.

Накрая Моканина лъже изстрадалия сиромах, че наскоро му се била мяркала лястовицата-алабинос. И разказа завършва с една още по-опашата лъжа, ще си позволя да я цитирам „Боже, колко мъка има по този свят, боже!“.

И така, какво ли си мислят бедните дечица, след като прочетат този разказ. Ще очертая няколко сигурни мисли, които са се вмъкнали в главите им:

1.Змиите, това са ебахти гадни твари. Изобщо там, извън града (панелния квартал) е пълно с враждебни твари, които всячески се стремят да ти е.ат майката. Затова човек е добре да си седи на сигурно в панелката, щото така да тръгне извън града е опасно! Знаете ли колко човека са умрели от ухапвания от отровни змии през последните 50 години? Цели шест човека. Ами ако те ухапе кърлеж? Ами ако отидеш в Родопите и те нападне мечка. Или ти се нахвърлят вълци? Ако щете вярвайте, ама преди няколко години като ходих с племенника ми из Родопите майка му точно такива въпроси ни задаваше. Нищо, че през последните години съм чувал само за едно нападение на вълк, за който после се оказа, че е бил хванал бяс. Историята свършва с това, че видинчанина (нападението е нейде около Видин) го взел са куче и го удушил. И после като му казали, че било вълк, чак тогава се бил уплашил.

Но виж, ако ще ходиш някак си по горите, е добре да си вземеш тояга поне. Добре е да си с мачете или най-добре с пушка. Щото има едни домашно-диви прасета, черни като странджанския слон които ядат хора (ако не знаеш за слона от Странджа планина, галфон с галфон, то веднага си даунлоудвай безплатно филма „Господин за един ден“). И това сериозно ми го казваха.

Айде да речем, че в горичката до язовира няма глигани, няма мечки и вълци. Но е пълно с зловредни насекоми. Да се избият! Ако пуснем самолет да понапръска с няколко тона ДДТ ще е супер!

Толкова за екологичното възпитание в „По жицата“. После обяснявай на децата за някакво равновесие в природата и за защита на животински видове. Мозъкът, дето е включил тоя разказ в школската читанка, сигурно е споделял идеята, че има животни – вредители. Които, както си му е редът, трябва да бъдат унищожавани. Делфините например, гадни вредители, гърмяли са ги с пушки до началото на 60-те. Или тюлените по северното черноморие, те също ядели рибата, дето иначе рибарите са щяли да я доставят на народното стопанство. Чак сега разбирам защо съм природозащитник. Просто не съм вземал насериозно школските читанки по литература.

2.Не знам защо, ама аз не разбирам за какво, по дяволите е този разка? На който му задавам този въпрос ми отговаря уставно и добре заучено „За надеждата, Багере!“. Ако бях сърбин щях кратко и ясно да кажа „Е.м ти надеждата, сестра й и све по списка“ (всичко по списък). Ако има такава надежда, то тя е сляпа и безпреспективна. И я търсят там, дето така или иначе не могат да я намерят. Я си представете, че горките хора вземат, че намерят бялата лястовица. И я гледат съсредоточено как седи на някоя жица и с човка небрежно си оправя перушинката. И болната Нона изведнъж ще скочи и ще викне „Ей, мина ми бе!“ Като бях тийнеджър съвсем сериозно си мислех, че ако съм на мястото на Петър Моканина щях да отъркалям няколко лястовици в брашно и да ги пусна да чирикат по жиците. Същия ефект щеше да има. Не се шегувам!

3.Що за завършек има разказа? Моканина очевидно за всички четящи деца лъже безобразно. Благородна лъжа би казал някой. Иначе казано, внушението за децата е, че лъжата не е кой знае колко лошо нещо. После не се чудете, че Серго Станишев послъгва. Или вътрешния министър. Еми това са благородни лъжи бе Багере! Иначе знаете ли какво брожение ще настане, какви безредици, дестабилизация и икономическа криза ако бат Серго си признае, че е крал пари от ЕС-фондовете? Ами за недоверието в институциите? Къде ще ми излезе края така, а?

4.Последната мисъл в главите на децата идва с последното изречение на разказа. За това колко мъка имало по този свят. Не се чудете защо после децата се друсат, самоубиват се или гледат да се чупат на място, дето няма толкова мъка, Нидерландия например. И защо толкова хора страдат от депресия (някъде околко 10% от българите според БТВ репортерите). В каря на краищата това ли е светът ни: изпълнен с мъка и безкрайни страдания? Нищо друго ли няма?

Така, второто произведение, с което обичам да се занимавам е „Гераците“. Какво ме дразни сега в тази хубава повест?

Тук ще съм по-кратък. Дразнещото е, че се идеализира патриархалното, традиционно, ужасно консервативно и йерархично селско средновековно общество. Не бъркам с хронологията като казвам „средновековно“, точно такова си е, макар и всичко да става в началото на 20 век. А на другият полюс е градът от началото на 20 век, от който идва само упадъчен морал и венерически болести. Хората се женят за който им посочат, правят каквото им се каже и живеят както повелява традицията – в една къща. Старата баба Марга, която е тартора сред жените в къщата умира. Йерархичната структура мигновено рухва. Тъй става, когато има един, дето командва, а останалите са приучени да бъдат овце.

В края на краищата човек така и не разбира защо, по дяволите, в тази повест има такава омраза към града. Според автора градът покварява Павел и това внася допълнително напрежение, което се оказва фатално за рода. Дъщерята на един друг герой е отшла в града и тръгнала по лош път. Д..ба града му, как съсипва добрите хора!

Всъщност няма какво толкова да се чудя. Павел не е имал силна вяра в ценностите, каквито и да са те, тъй като те просто са му били налагани със сила. Не е разбирал смисъла от това човек да живее в някаква хармония с другите. Както и снахите на Герака. Те са просто дресирани да спазват определени неща под принудата на чужд авторитет. Не им е трябвало да ги разбират и осъзнават. И когато принудата и авторитетът изчезнат, всичко отива на майна си.

Иначе действието на „Гераците“ се развива като сантиментална петдесетсерийна сапунка. Опитайте се да прочетете тази повест отново и ще направите асоциациите. Разделянето на героите на добри и лоши, морално пропадане, отчуждение, двама-трима трагични герои и действителност, тотално чужда на моя милост, който е зазубрял по принуда школската читанка по литература нейде през 80-те.

И така, върху подобни творби кипи безмислен труд. Мастити литературоведи пишат дебели книги с критика, които учениците изобщо не разбират. Изобщо колкото по-неразбираемо е писането, толкова по-просветено е интелектуалстването. Да вземем няколко цитата, дадени за пример за съчинение относно разказа „Ангелинка“ на Елин Пелин за ниво завършен VII клас:

„Фикционалният свят на краткия повествователен жанр е изпълнен с мъдрост и поезия. В основата му стои споменът за магнетичната сила на красивото и доброто , за времето, когато се раждат мечтите, когато човек започва да опознава света около себе си и да се формира нравствено.“

Кво? Ъъъъъ? Я го повтори наново! Но госпожата по литература не ще да повтори и продължава:

„Творбата е изградена в аз-форма.Тази повествователна техника дава възможност историята на дванадесетгодишното момче да придобие интимно-изповеден характер, а читателят да бъде включен като довереник на тази изповед. Темата за магнетичната сила на красивото и доброто е интерпретирана с оглед на единството и разминаването между мечтите и реалния свят на героя.“

В такива случаи ми идеше да кажа на госпожата по литература „Ама нищо не отлепвам!“, но не го правех, щото щях да получа отговора „С олигофрени не се занимавам!“ и щях да реша, че съм брутално тъп.

„Най-големият дар в живота си сирачето получава при срещата с Ангелинка. Тя е по-красива от всичките му мечти: “В нея нямаше нищо земно.”. Действието е ситуирано в тъмната стая, за да се свърже появата на Ангелинка със “слънчево петно”. Образът й завладява момчето с магията на невероятната си прелест. Влюбените му очи я виждат като фея със “златни коси”, с “панделки като полски пеперуди”. При това второ портретуване на образа мечта отново се подчертава присъствието на белия цвят в облеклото като израз на чистотата, невинността и подкупващата искреност на първата любов.“

Не си измислям тези цитати, взел съм ги от сериозен сайт за обучение на кандидат-гимназисти.

След това не се чудете, че някой словоплетства по следния начин:

В „първата“ част на книгата се изследва връзката между публичните регулации и сексуалността: политическият анализ на Джанет Хейли на т.нар. „кохерентизъм“ в common law показва как се възпроизвежда един квази-расов модел в правото спрямо сексуално различните общности. А обръщайки се към кохерентността на публичното пространство, Майкъл Уорнър пък анализира един специфичен нюйоркски контекст, целящ ре-интеграцията на т.нар. obscenity laws: благоприличието на закона свършва там, където наложеното приличие е на цената на престореното безразличие…“ източник

Та в края на краищата каква е целта на този вид обучение по литература? Предлагам няколко отговора:

1.Приучаване на децата към омраза към литературата. След четене на подобни творби човек със страх би се пресегнал към библиотечната лавица, щото я прочете нещо, я изпадне в депресия и за пореден път се убеди че светът е черен, а живота – изпълнен с непрестанна мъка и трагедия. Че после и към дрогата може да посегне, че и на живота си, и с пъно право.

2.Приучаване на децата към липса на самостоятелно мислене. Я си представете, че съм в седми клас и поднеса горепосочените драсканици като домашна работа по литераттура. Каква ли оценка ще получа? А ако взема, че препиша по-горните цитати, колко ли ще имам? Поне на поправителен няма да се ходи. После защо навсякъде около нас е пълно с плужеци и нагаждачи… и никой нищо не може да сътвори, защото и някога като дете да го е можел, вече са му стъпкали тези способности. Творческа кастрация един вид.

3.Опит да се накарат децата някак си да заобичат родната литература. В последствие да станат патриоти. Ако са с по-лошо образование да вея байраците на ВМРО по площадите. Или да се запишат доброволци в Ирак. Ако някак си завършат университет да пеят модерните вече мантри „България е прекрасно място за живеене и тук има страхотни възможности“ и да се усмихват като ангелчета.

Накрая пак ще се върна към двата касетофона от началото на този пасквил. Представете си, че искате са си купите касетофон. Отивате в магазина и там се оказва, че има два вида. Единият е ВЕФ Сигма, а другият – Панасоник. Да предположим също така, че и двата са на една цена. Бихте ли си взели ВЕФ-а поради това, че е произведен у нас (това също го допускаме, иначе си е съветско производство)? И не е ли по-добре или да си внесем касетофони, които пък са читави, или пък да направим нещо по-добро, с което да пълним магазина и съответно домовете на хората (или детските главици)? И отново да се върна на лъжата. Колко и да глупости да плямпаш, че ВЕФ-а е по-добър от Панасоника, никой нормален тийнеиджър нямаше да ти повярва. Колкото и да плямпаш за великите творби, вкарани като задължителни в читанката по литература, то малко хора ще ти се вържат.

Ако предположим, че след някой ден тези творби се окажат вън от учебника, и биват заместени от Николай Райнов, Георги Малинов или някакъв по-читав автор (а такива си ги имаме), то след две поколения никой няма да си спомня за Гераците и лястовицата – алабинос. И донякъде с право.

Етикети: , , , , ,

8 Отговора to “Школски читанки”

  1. Пъков Says:

    Чудесно, Багер. Интересно четиво си спретнал. Цялата основна идея на нашенското образование ми е малко съмнителна, а произведенията на задължително изучаваните творци обикновено падат жертва на безидейността на обучителната стратегия. Ако изобщо има такава, де. И аз си спомням, че беше пълно с брътвежи, наричани с уклончивия термин литературна критика. Чрез тях вероятно се е предвиждало средношколецът да разбере какво е искал да каже авторът. Аз и досега най-се напрягам, когато някой седне да ми разяснява какво съм чел, гледал или слушал. По тая причина най-омразното ми нещо в облагородените пещери е наемането на екскурзовод (Погледнете на там и ще видите богородица(!), а точно срещу нея е кокошката и пр. продукция на болно въображение и криви мозъци). Но пък забелязвам, че хората обичат. Особено ако са на големи групи. Тогава някак си без екскурзовод, който да им обяснява какво виждат наляво или надясно, не могат да минат.
    За змиите също си прав. Този разказ допълнително налива масло във вредния огън на атавистичния страх от змии. По тази причина когато стане грешка и чедата на панелните гета вземат че се озоват сред природата, ако вземат че срещнат змия, то първата им работа е да я претрепят с камъни или тояги. Наскоро бях на Белоградчишката крепост, където някакъв шкембест и бузест суек видя една змия сред зидовете. Повтори около 100 пъти с изстеричен фалцет, че е видял змия и изпадна в трескава еуфория, докато търсеше нещо, с което да я убие. Тръгнах към него с явното намерения да му се разкрещя да я остави намира, но понеже змията не е тъпа, не го чака нито миг и се спаси. Макар че дундьото не успя да намери никакво оръжие, фактът, че потенциалната жертва му се изплъзна го натъжи малко. Толкова малко, че след 30 секунди вече беше забравил. Уви, такава е нагласата на хората – щом нещо не ни харесва (намаме представа защо) го затриваме. А това, че можем да нарушим някакво природно равновесие не може да ни стресне. Пък и що ли е то природното равновесие – яде ли се, пие ли се…? Не ни чака нищо добро

  2. inat Says:

    WoW, дет се вика.
    Предварително моля за извинение, ако по някакъв начин следващите ми думи бъдат разбрани не така, както си ги мисля. А това е напълно възможно. Все пак прекалено много се занимавам с литература😛
    Както и да е, май трябва да разделя коментара си на два ‘тематични кръга’ – единият относно мнението ти за обучението по литеартура, другият – касае тълкуванието на изведените примери. Ще опитам да бъда ясна. Ако употребя някоя и друга шантава дума, то е, защото въпросните думи ги намирам за невероятно смешни.

    Много ми харесва позицията за промиване на мозъци и безумието на образователната система. Не само през 80-те, а и сега. Боря се с въпросната система от 4 години и някак не успявам да си наложа да работя по учебника. Сиреч – защо, по дяволите, трябва да съсипвам хубавите произведения с изсмукани от пръстите чужди тълкувания? Обаче се сблъсквам с един доста притеснителен проблем: хлапетата в осми клас вече до такава степен са научени да зубрят, да си мислят, че искаш да чуеш, каквото ти си мислиш, а те си мислят, че ти искаш да чуеш нещо сложно и отнесено, че много трудно чуваш оригинална и свежа мисъл. Ако си позволиш да зададеш следния въпрос: „Какво според теб е излишно в учебника? Кое произведение те дразни? Кое би махнал от програмата?“, получаваш следния безумен отговор: „Никое.“ Ако си достатъчно тъп, за да продължиш да питаш и „Защо?“ е ответната ти реплика, получаваш в замяна: „Защото всичките ни учат на нещо…“ Излишно е да казвам, че ако си мазохист и попиташ на какво те учат, се сблъскваш с партизанско мълчание на фашистки съд.

    Мога да продължа да си глаголя по темата, да се ядосвам на безумието на „специалистите“, и да сигна до извода, че целта е да се създадат именно мразещи българското хора, които нямат способност да мислят самостоятелно.

    Затова – просдължавам с другото. „По жицата“ и „Гераците“.
    Ето ти моята гледна точка. „По жицата“ няма за цел да ти насади омраза към змиите или да те научи да лъжеш благородно. Всъщност с този разказ Йовков почти век преди тебе е разказал за човешката безпросветност. Спомни си някои други детайли от разказа: че детето така и не е заведено на лекар, който би казал, че „змията“ е туберкулоза. Ето ти едно доста по-различно тълкуване на разказа. Не страх и надежда, а бедност, безпросветност и простота. Всъщност какво е селото по онова време? Колко хора имат пари, за да изучат децата си, за да им покажат различната гледна точка от тази на пра-пра родителите си? Болят те гърдите? Ми няма начин да е „модерната болест на бедните“, ние не сме бедни, ние работим от тъмно до тъмно… Трябва да е змията. Доктор? Абе какъв доктор, те нищо не разбират (а нямаме пари за доктор, но няма и да си го признаем). Виж, лястовицата е друго нещо. Какъв е най-чудесният извод от този разказ? Поне според мен. Че е сташно важно да си образован. Но не юпи с 5 висши, а просто да успееш да търсиш повече от един възможен отговор на база на някаква обща култура, която ти липсва, защото си беден. И манипулиран. Разказ не за надеждата, а за липсата на знание. Ако така погледнеш нещата, няма никой да намрази змиите, а ще стане любопитен и любознателен. За да не щукне по друмищата в търсене на Михаля, а да си даде сметка, че знанието може да ти спаси живота.

    „Гераците“ – не градът е убиецът. А отново незнанието. Ако животът винаги е бил един и същ, ако поколения наред са живели по един и същи начин, в момента, в който ти се открие възможността да се почувстваш свободен за малко, ти тази свобода няма да я употребиш, за да съграждаш, а за да рушиш. И това съвсем спокойно можеш да го приложиш като аксиома за всяко едно нещо, което се е случвало на нашенеца. Той не знае как да бъде свободен. Толкова е свикнал някой да му казва какво, кога и как да прави, че види ли свобода, я… Абе виж какво става. Свободната воля е нещо, което трябва да имаш и да използваш от първото си осъзнаване като личност. Защото иначе си оставаш роб завинаги. И се втурваш да „гребеш от живота с пълни шепи“, само дето гребеш от тинята.

    Така че, Багере, не е проблемът в текстовете. Те са си хубави и поучителни. И могат да ти помогнат по пътя към ставането на личност. Проблемът е в това, че някои хора си вярват, че след като цял живот те са имали ВЕФ, то друга марка касетофони просто не съществува.

  3. xunap Says:

    Хе-хе, извънредно права си!
    Всъщност съжалявам, че не си ми била учителка по литература. Да му се не види, защо не са ми подхвърлили тези идейки по-рано, в гимназията, а чак сега.
    А след като написах тази не особено умна статийка, се сетих, че е доста хейтърска. И ми светна друга идея, че не е важно кое какво е, няма смисъл да се правя на буквоед. Открих, че най-важното в „По жицата“ е, че въпреки невежеството, то Петър Моканина проявява съчувствие. Съчуствието, това, което по накаквъв начин ни кара да се поставяме на мястото на другите ни прави по-съвършени личности. Аз съм открил това в доста хора, че просто не могат да се поставят на мястото на другия. Не могат, не искат или някак си не са научени да мислят за другия като за нещо различно.
    Страшно ми хареса коментара ти!
    Христо

  4. tL_ Says:

    добър пост, страшно добър коментар от inat🙂 ръкопляс!

    ПС> може би заради обученито си по литература в училище съм изградил нетърпимост (на моменти граничеща с ненавист) към БГ литературата….

  5. deni4ero Says:

    присъединявам се към tL_ – много добър пост, усмихна ме и кометнарът на inat е чудесен. И аз съжалих, че не ми е била учителка по литература🙂
    А това за съчувствието – това го може само човек, който има сърце за другите хора и не е егоист.

  6. Жени Says:

    Винаги съм обичала да чета и литературата в училище никога не ми е била проблем- може би защото имах късмета да ми преподават учителки, които позволяваха да виждаме нещата по наш си начин. Даваха ни достатъчно творчески задачи, благодарение на които изчитахме по наше желание още куп полезни неща. Лошото е, че учителки като моите и като inat се срещат рядко- пък те през какво минават, за до го направят това нещо… (на моята учителка няколко пъти са й правили забележка, че не се движи „по програмата“).
    И мен много ме зарадва статията, пък и коментарите😉

  7. Царевна Says:

    Едно от нещата, които няма да простя на учителите ми в гимназията, е именно начинът, по който ми преподаваха литература. За щастие не ме сполетя съдбата на tL_ и не успях да развия нетърпимост към българската литература, но бях много близо до това. През ученическите ми години почти бях развила такава към четенето въобще. „Никога литературата не ми е била силна страна“ – така си мислех тогава, под което разбирай – не ми бяха хубави съчиненията, ‘интерпратациите’ на произведенията, както ги наричаха последните години. И тогава и сега силно се противя на такава формулировка, тъй като възпрозивеждането на нечие мнение не би могло да се нарече лична интерпретация, но да не се отклонявам…

    Подобно на inat и аз нямам против самите произведения, ядосвам се на начинът, по който се преподават те. Личното ми мнение е, че освен ако не се готвиш за кандидатсване на някое конкретно място, където изискванията са такива и такива, редно е преподавателите по литература да оставят много повече свобода на учениците при анализите на тези текстове, за да се получи истинско интерпретиране. Специално часовете по литература могат да бъдат много полезни при развитие на критичното мислене на учениците и е престъпление това да не се прави. Не всеки ще се развива в сферата на филологическите или дори хуманитарните науки, затова и не е необходимо тези часове да се използват за формиране на ‘специалисти’ по литература, но пък за сметка на това с каквото и да се занимаваш винаги е хубаво да можеш да мислиш, да пишеш и да се изразаяваш добре, ето върху това може да се поработи в курса по литература.
    Учителите трябва да бъдат много неща, но за мен най-важно е да бъдат вдъхновители. Да умеят да те нахъсат и мотивират, да разпалят любопитството ти, да се опитат да разширят светогледа ти. И се дразня, когато това не се прави. Вместо да те ‘зарибят’ по предмета си, те те отблъскват дори, когато всъщност имаш интерес към него, както беше в моя случай. А най-лошото като че ли е, че засега няма признаци тенденцията да се обръща. Така са преподавали на родителите ми, така са преподавали на теб, xunap, така преподаваха малко по-късно и на мен. И после се чудим и маем защо така на младите хора не им се чете. Сигурно има хиляди причини за това, но една от тях не може да не убиването на желанието ни за четене още в зародиш.

  8. Ретро | Озвучаване на сватби, сватбен диджей, дисководещ, организация и водещ на семейни и фирмени тържества, фирмени партита от Sound the Best Says:

    […] касетофона с презапис не знам кой подред…превърташ до […]

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: