Велопътешествие от Германия до България, част II: Насред Австрия

юни 11, 2013
Изглед към долината Вахау

Изглед към долината Вахау

Към Част I

Сутринта на 23 август 2011 г., вторник, около осем сутринта. Когато човек се е наспал и добре отпочинал светът му изглежда по-добро и весело място. Бързо си прибрах палатката и потеглих. Насреща се намираше  Donaurestaurant или Дунавски ресторант, на който се спираха велосипедисти. След като хапнах на едно място за почивка до велоалеята стигнах и до това известно заведение. За разлика от 2009 г. когато минах от тук се оказа, че тоалетната вече е платена – 50 цента. Така и така съм дал 50 цента, то се измих лицето, ръцете и зъбите, пих вода в големи количества и си напълних бутилката от литър и половина. Прочетете остатъка от публикацията »

Велопътешествие от Германия до България, част I

май 15, 2013

Ден първи: Заминаване

IMGP0140

Някъде в средата на м. август 2011 г. реших, че е добре наместо обичайното си ежегодно посещение на морето за по две-три седмици да отида до Германия с велосипеда си. Планът ми беше прост: качвам се на автобуса до Братислава заедно с колелото и дисагите. Слизам в този приятен град по някое време през нощта или сутринта, мятам се на колелото и влизам в Австрия, после въртя до най-близкия германски град, а той е Пасау. След което се прибирам до България с велосипеда си. Предлог за ходенето ми до Германия е съществуването ми на сметка с малко пари в германската Пощенска банка. Нямаше начин да изтегля тези пари от България, или съществуващият начин не ме устройваше – излизаше ми скъпо. Затова направих простата сметка, че наместо да ползвам услугите на някоя родна банка, която ще ми вземе около 120-150 евро за това, по-добре е да отида сам до Германия.

Познаването на географията е важно за всеки човек, но най-вече за велопътешественика. Братислава е на няколко километра от границата с Австрия. Австрия пък граничи с Германия, а разстоянието от Братислава до Пасау е около 400 км. При това тези 400 км са извънредно добра велоалея по река Дунав, с прекрасен гладък асфалт и отлично означена. Реших да се возя и на автобус до Братислава поради простата причина, че билетът до там излиза по-евтино отколкото до Виена. А от Братислава до Виена е по-малко от един ден път с велосипед.

Прочетете остатъка от публикацията »

ДИК ПРОНЕКЕ И ЖИВОТЪТ МУ В ПУСТОШТА

октомври 15, 2012

Дик Пронеке пред своята дървена къща, 1968 г.

Не малко хора са опитвали да живеят самодостатъчен, независим живот в дивата природа. При сблъсъка с реалността малко от тях са успявали в това начинание. Има един блестящ пример за това в наше време и това е Ричард Пронеке (1916 – 2003).

Прочетете остатъка от публикацията »

Наръчник за свети Валентин за мъже

февруари 8, 2012


Предупреждение! Авторът на тази статия не носи отговорност
за последствията, които можете да си навлечете ако
следвате съветите.

Ето, задава се свети Валентин – ден на влюбените. Не знам каква е традицията, но напоследък в този ден мъжете търчат да правят подаръци на жените си, купуват им цветя, водят ги по „романтични” заведения.

Проблемът е, че какво да подарим, какви цветя да купим и как да изберем подходящото заведение не се учи в училище. Не се учи и в университета, изобщо никъде никой не ти казва какво точно да правиш, как да избереш подарък, какви цветя да избереш и кое заведение е „романтично” и кое не е. При такива условия е нормално един човек да се чуди какво да прави, да тича по магазините и да си блъска главата с огромните възможности от подаръци, цветя и „романтични” заведенийца. Още по-лошото е, че никой не ти дава никакви насоки, обикновено жените присвиват устни и очакват сам да се сетиш какво искат. Тъй като мъжът не е телепат, то той в такива ситуации има зверска нужда от помощ. Прочетете остатъка от публикацията »

Велопътешествие през Родопите (4-9 август 2011 г.), част II

октомври 17, 2011

Сутринта се оказа по-приятна от вечерта. Облаците почти се бяха разбягали, печеше хубаво лятно слънце което обещаваше цял ден приятно каране на колело. Без да се мотая особено си опаковах нещата в дисагите, хапнах за закуска, сбогувах се със симпатичните хора и потеглих към Доспат.
За щастие пътят не беше толкова изкъртен, боклуците изчезнаха (бях влязъл на територията на община Доспат явно), разминах се дори с други велосипедисти, тръгнали на излет. Не мога да не кажа, че в тази половина на язовира беше доста по-приятно поради грижите на общината в Доспат. Нямаше боклуци тъй като имаше кофи за боклук. Елементарно, а? Не след дълго пътят стана асфалтиран и ми идеше да си пея докато карам колелото. Какво повече може да иска един велопътешественик освен хубав път и слънчево време. А природата наоколо е красива – около язовира навсякъде има големи иглолистни дървета, по брега надолу са полянки с хубава трева, а в далечината се виждат склоновете на планината. Последва леко изкачване, а след него и здраво спускане преди Доспат. След кратък размисъл на кръстопътя решавам да мина през града, та дано видя нещо интересно. Оказа се, че Доспат е разположен на една височина и е толкова стръмно, че в повечето време тикам колелото нагоре. Стигнах до центъра и в един магазин си купих кисело мляко. Продавачката ми казва, че малко по-нататък има и пекарна за закуски. Решавам да видя какво има и бързо я намирам. Май се оказва единствената баничарница в Доспат. Отпред дори има и маса с чадър. Вземам си баничка, която се оказва много вкусна. От много време не бях ял толкова вкусна баничка – хрупкава, сочна и с много добра плънка. Ммммм! Хапвам я на масата отвън, на която са седнали и две момичета от Доспат. Излезе и продавача, за да разпъне чадъра – облаците бяха окончателно изчезнали и здравата си печеше. Не устоях на изкушението и изядох още една баничка. Така или иначе в нормални условия закусвам в къщи и много рядко си вземам баница от баничарницата. А освен това на други места човек едва ли може да намери толкова хубави банички.

Прочетете остатъка от публикацията »

Велопътешествие през Родопите (4-9 август 2011 г.), част I

септември 29, 2011

Преди да пиша каквото и да е си давам сметка, че не съм нито първият, нито последният велосипедист, който движи с колелото си през Родопите. Но се надявам все пак, че всеки би научил поне нещо ново от следващият ми пътепис.

И така… (Предупреждение: поради собствена глупост си загубих фотоапарата точно последния ден в Пловдив и затова няма никакви снимки!!!)

Пътешествието ми започна на 4 август 2011 г. ,четвъртък, с качването ми на влака София-Септември, тръгващ в 10.45. Малко късно, но не ми се ставаше рано за предишни влакове. Чинно си купих билет за велосипеда, който струва два лева. Между другото тази работа с превозването на велосипеда ме прави още по-голям фен на БДЖ. Ето как се превозва велосипед по влака. Колоездачът си купува билет за себе си и билет за велосипеда, като последния както казах струва два лева. Няма значение до къде пътувате: дали до Перник или до Варна билетът за велосипед е два лева. Странно, но пък е ясно и няма обърквания. След което колоездачът отива с велосипеда си до пощенския вагон и качва саморъчно возилото си там. Показва билета за велосипеда на служителя в този вагон, заключва си велосипеда за решетката на прозореца (за да не падне колелото на пода) и се настанява в най-близкия пътнически вагон. Лично аз натоварих велосипеда си барабар с дисагите и всички неща, накачени на багажника – около 15 кг. багаж (спален чувал, палатка, шалте за под чувала, туристически примус за готвене, канче, ядене, дрехи, инструменти за спешен ремонт на колелото и прочие необходими неща). Взех си само бутилката с вода. Само да добавя, че служителката във вагона беше много мила и любезна и ми се струва, че се радваше искрено затова, че съм си оставил колелото там.

Возенето с влака до Септември е познато на всички. Важното е, че влакът стигна навреме, разтоварих си колелото, накупих си малко ядене (хляб и сирене) от магазина в града и в 13:00 поех в посока Варвара.

Тъй, да се отплесна малко по темата за затворените пътища. Планът ми за пътуването беше да движа по второстепенни пътища с цел избягване на неприятния трафик и повече досег с планината. Планът ми за деня предвиждаше да стигна и подмина Велинград, като след града да се отклоня по второстепенния път към Сърница. Като някъде покрай въпросния път ще пренощувам. Като говоря за затворените пътища да кажа, че се информирах за това, че пътят Варвара – гара Костандово (т.с. доста дълга отсечка по пътя ми към Велинград) е затворен за ремонт. Което е една добра новина за велосипедист като мен. Защото пътищата са затворени само за автомобили, а един велосипедист може спокойно да си кара по тях. Преди съм го правил и удоволствието е голямо – почти като да кара човек по междуградска велоалея. Съвсем сам си, само въртиш предалите и слушаш как свистят гумите. Можеш спокойно да се наслаждаваш на пейзажа наоколо без да те е страх, че може да се отклониш от предвидения за велосипедисти банкет. Та информацията за затворения път я посрещнах с радост.

Град Септември се оказа на 5 км от Варвара. Пътят – не особено оживен. За приятна изненада по едно време ме изпревари теснолинейката. Ако някой не се е возил на това уникално влакче – не чакайте. Разстоянието между релсите е много по-малко в сравнение с обикновената линия (по-точно разстоянието между релсите е 760 мм), а локомотива и вагоните ми напомнят за детски играчки в сравнение с останалите влакове. А колко е живописно пътуването с това влакче из Родопите…

Прочетете остатъка от публикацията »

Религия в училище?

януари 11, 2011

С известно учудване миналата година забелязах, че Българската православна църква отново повдигна темата за изучаването на религията в училище. В тази кратка статия ще изложа моите аргументи срещу изучаването на подобен предмет.

Като цяло позицията на БПЦ е, че с изучаването на религия в училище ще се справи с моралната криза в нашето общество. Всички увъртания и аргументи се въртят около този проблем: обществото ни е в морална криза и БПЦ ще се пребори с нея като възпитава децата в православните ценности чрез въвеждането на задължителен предмет „Религия” в училище.

Какво прави впечатление в тази позиция? Нека да видим:

Прочетете остатъка от публикацията »

Коледно парти

декември 22, 2010

(безобиден разказ)

През един хладен следобед някъде в началото на декември на електронната поща на Бруни – стажант от отдел „Човешки ресурси” в клона на голямата корпорация XYZ Int. – кацна следното съобщение.

„Господин Бруни,

Възможно ли е да организирате едно коледно парти за цялата ни фирма в града? Миналата година с груповото посещение в италиански ресторант не се получи толкова добре. Мисля, че една забава, организирана от нашата фирма в залата за заседания ще бъде много по-добра. Имам пред вид тясната неформална задушевна обстановка, нали разбирате – гирлянди, напитки и ястия.

Албрехт,

Изпълн. директор”

Стажантът Бруни взе задачата присърце. И без това работата му не беше особено интересна. Най-голямото й предизвикателство беше да получи от властите разрешение за работа на някой младеж я от Индия, я от Китай или България.

Прочетете остатъка от публикацията »

Две страни от Джон Ленън

октомври 10, 2010

На 9 октомври 2010 г. Джон Ленън щеше да навърши 70 години. Наместо да разказвам за неговата личност, ще ви представя две негови творби.

Първата се нарича „Yer Blues” („Неговият блус”), написана от Джон Ленън през 1968 г. докато е в Ришикеш, Индия. Песента е много депресивна и в нея можем да видим мрачната, депресивна, тъжна и самотна страна на Джон Ленън.

Твоят блус

Самотен съм и искам да умра

А ако не съм мъртъв вече

О, момиче, знаеш за какво е.

Сутрин искам да умра,

Вечер искам да умра

А ако не съм мъртъв вече

О, момиче, знаеш за какво е.

Майка ми беше от небето,

Баща ми беше от земята.

Но аз съм дете на Космоса.

И знаеш какво си струва.

Самотен съм и искам да умра.

А ако не съм мъртъв вече

О, момиче, знаеш за какво е.

Орел яде окото ми,

Червей ми гризе гръбнака

А аз се чувствам толкова самоубийствено,

Точно като мистър Джоунс на Дилън.[1]

Самотен съм, искам да умра.

А ако не съм мъртъв вече

О, момиче, знаеш за какво е.

Черни облаци кръжат в ума ми,

Черна мъгла в душата ми,

А аз се чувствам толкова самоубийствено,

Дори мразя своя рокендрол.

А ако не съм мъртъв вече

О, момиче, знаеш за какво е.

(Превод: мой)

Втората творба е просто едно стихотворение, издадено през 1964 г. в сборника „Със собствен почерк” (“In His Own Write”), чийто автор е Джон Ленън. Оказа се, че той е писал стихчета, кратки разказчета, както и сам е илюстрирал книгата си. Трудно ми е да определя стила на творбите :). Стихотворението „Тлъстото папагалче“ звучи много весело и идилично, както и леко психиделично. Ето го и него. Забавлявайте се!

Тлъстото папагалче

Едно такова папагалче имам-

за мен приятел най-любим.

Из Англия кандилкаме се двама

и все тъй искам да вървим.

Аз кръстих папагалчето си Джефри –

тъй както моите деди.

На дядо си го кръстих, а пък дядо

Бе дядо много щур преди.

Не всеки папагалчета обича –

гадинки жълти и добри.

Закусват разни с тях или го дават

на котараците дори.

Чудесна тлъста птичка моят чичо

изяде – спомням си добре.

Аз плаках и му виках: – Чичо Рони! –

Не искаше да разбере,

макар че казваше се всъщност Артър,

но всъщност бе все тая знам.

Нахлу във магазин за животинки,

изяде всичко живо там.

Преглеждаха го доктори да видят –

дано завинтят някой чарк.

Но толкоз бе изял, че най-накрая

той пукна като зоопарк.

Из стаята си като ходя, Джефри

чирика, пърха от сърце.

С лъжичка го нахранвам, а му готвя

препечен хляб с едно яйце.

То пее като всяко папагалче,

но само като има глас.

Най-често ми пропява във неделя –

тогава си го пускам аз.

Понякога из стаята полита

и каца върху моето легло.

А на главата ми щом се изака –

съвсем доволно е било.

Сега е на диета то, понеже

нагъва все тъй, без да спре –

и казват, наддаде ли още, трябва

върху бастун да се подпре.

Какво пък – папагалчето с бастуна –

ще бъде много гот, нали?

Представяш ли си – всички ще се смеят,

та чак корем да ги боли.

Това е папагалчето ми, значи –

дебеличко и жълтичко снове.

Обичам си го повече от тате

и съм на тридесет и две.

(Превод: Георги Рупчев. Взето от книгата „Джон Ленън: проза, поезия, интервюта”, София, изд. Народна култура, 1984)


[1] Ballad of a Thin Man, песен на Боб Дилън от 1965 г.

От другата страна на Дунав

юли 23, 2010

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Пета глава: Дълъг ден и влизане в Австрия

Шеста глава: Денят започва зле, но завършва добре

Седма глава: Напред към Виена!

Осма глава: Влизам в Словакия

Девета глава: Интересно е в Словакия

Велоалея в Унгария, близо до Естергом

Велоалея в Унгария, близо до Естергом

Приятно си е човек от време на време да спи и в легло. До такъв извод стигнах, когато се събудих в студентското общежитие в Габчиково. Приятно беше, но пътя ме очакваше. Бях отново открил хубавата алея и бях нетърпелив да продължа пътешествието си по нея. Исках да видя тази част на Словакия, бях любопитен да видя какво има нататък, да мина през някои селца, да погледам природата в тази част на река Дунав. А и планът ми беше до достигна до Комарно до следобеда, след което да реша къде ще пренощувам.

Затова не се мотах особено. Набързо закусих с нещата от дисагите ми, опаковах си багажа, върнах ключовете на портиерката и продължих напред. За няма и десет минути достигнах до алеята. На нея имаше един железен кол, който обикновено го използват за зимна маркировка в планините и може би преди време на него е имало някаква табела. На този кол завързах старите си вече маратонки. Вече бяха се скапали, подметките се бяха деформирали и скъсали на някои места. Реших че е добре да ги оставя там, та дано свършат работа на някой закъсал велосипедист или на който ги намери. Не бяха лоши маратонки, бях ги взел от един магазин Лидл в Мюнхен за 12 евро, но вече не ставаха. А и имах нови сандали, купени от Братислава преди два дни.

Прочетете остатъка от публикацията »