Велопътешествие от Германия до България, част XI: От Словакия в Унгария

За непрочелите досега:

Към Част I: Заминаване

Към част II: Насред Австрия

Към част III: Минавам Линц

Към част IV: Германия!

Към част V: Отново в Австрия

Към част VI: Дъжд, дъжд, дъжд

Към част VII: От ВЕЦ на ВЕЦ

Към част VIII: Много интересен ден

Към част IX: На края на Австрия

Към част X: Братислава – Габчиково

Втори септември 2011 г. Времето беше по-добро от вчерашното – облаците бяха изчезнали, слънцето грееше и се очертаваше един прекрасен ден за велопътешествие. Планът ми за днес – да подмина Комарно и да правя диво къмпиране близо до Щурово. Щурово е град на Дунав във Словакия, а от другата страна на реката е унгарският град Естергом. За моя приятна изненада на стените в коридора на общежитието бяха закачени карти, доста добре направени и предназначени за велоспедистите. За да не губя време ги снимах с фотоапарата.

Излизането от Габчиково на велоалеята е просто, човек трябва да отиде до ВЕЦ-а близо до градчето. От предното ми пътуване бях запомнил пътя, а и не можеше да се обърка, тъй като е единствен в посока на Дунав. Качих се на велоалеята и завъртях смело напред. Тази част от маршрута е приятна с това, че няма почти никой наоколо. Виждат се села с църкви, ниви и тук-там някой риболовец. По Дунав за разлика от Австрия няма и особено кораби. Човек може да се наслаждава на тишината и свистенето на гумите по асфалта, да се наслаждава на пейзажа с дебели дървета, птици и водни кончета. Най-голямото препятствие е пресичането на пътя, който води към мост на Дунав при град Медведов, тъй като минават доста автомобили.

Резерватът до Чичов

Някак си бързо стигнах до края на асфалтираната част на велоалеята, която се намира в резервата до градчето Чичов. На велоалеята е поставена табела за посетителите, а има и много приятен навес, почти като заслон, обърнат с лице към Дунав. Реших да си направя почивка за обяд и си туристическия примус си сготвих суха супа, която според етикета трябва да е гулаш. Купих я преди няколко дни в Австрия и реших, че нещо сготвено ще ми дойде добре. Докато се готвеше и изстиваше към заслона дойдоха баба и внучка, на които им направих малко място да седнат. Детенцето беше на около 6 годинки и видимо се радваше на разходката.
Обядът ми се проточи до почти час и половина заедно с готвенето. Рекох си, че е нормална почивка и няма за какво да се кахъря.

Асфалтовата велоалея свършваше точно в този резерват, така че си погледнах пътната карта на Словакия за да видя накъде да карам. Общо взето трябваше да мина през Чичов и след това да изляза на главния път към Комарно.Затова се запътих към това малко градче. Но наместо да карам на главния път към Комарно реших, че е по-добре да карам по селските пътища и накрая да изляза на голямото шосе. Междуселските пътища са в добро състояние, а по тях почти няма коли по това време на деня. Въртях все напред и преминавах през малки и приятни селца с имена като Травник и Клижка Нема. От говорителите, закачени по уличните стълбове се излъчва унгарска радиостанция, а е следващото село пък има дървени скулптури на унгарски крале начело с крал Ищван (Стефан).

При неговото управление Унгария приема християнството и е призната от останалите страни. Можете да познаете фигурата на крал Ищван по короната, върху която има наклонен кръст. Твърди се, че по време на коронацията папата е изпуснал короната и тя паднала точно на кръста отгоре. В резултат кръстът е накриво и така си е до ден днешен. Явно в тези села унгарците са мнозинство и държат на националната си култура и история.

По едно време имах лошия късмет да покарам известно време на една странна настилка от бетонови плочи. Карането на велосипед по нея е неприятно – фугите между плочите са големи и докато задната гума излезе от фугата е неприятно тупване, то предната влиза в следващата фуга. Пак с толкова неприятно тупване. Човек дори и да кара бавно пак се чувства като подритван по задника.

Стигайки до селото Велики Косихи разреших една загадка от предното ми велопътешествие. На пътната карта, която имах, беше отбелязан път от селото до градчета Златна на Острове. Но колкото и да се въртях не успях да го открия. Затова този път реших да питам някой. Намерих двама мъже – пенсионери, на външен вид точно като нашите – с дочени панталони и шапки срещу силното слънце. Питах го с моя ужасяващ словашки има ли път към Златна на Острове. Оказа се, че има път, който е в много лошо състояние. Препоръчаха ми да изляза на главния път към Комарно и да карам по него. Щом казват е добре да се вслушам в съвета им. Затова излязох на по-голямото шосе и завъртях към Комарно. Пътят е като нов, а освен всичко има и много широк банкет, който е подходящ за каране на велосипед. Което прави карането с колите малко по-приятно.

Пътят към Комарно

Без да спирам за дълго време стигнах до околностите на Комарно, на един магазин на Кауфланд. И предишния път бях спирал да почивам на него и затова и сега заключих колелото отпред и се пъхнах да си купя нещо за вечеря. Кауфланд е досущ като нашия, разликата е, че има известно количество местни стоки и хубави печива като кифлички и някакви сладкиши с формата на спирала. Вземам две от тях и едно прясно мляко. Прясното мляко в Словакия май е най-евтиното в Европа и реших да се възползвам от това. Трябваше ми и тоалетна за да се измия и да си налея вода. Нещо не можах да я открия и питах една чистачка. Пак на ужасяващия ми словашки. А тя ми отговори на почти перфектен немски. „Ово е стандарт” както се казва във вица.

След хапването реших да мина през Комарно и да продължа карането в Словакия. Въпреки че има мост на Дунав, по който може да се влезе в Унгария. От предното ми велопътешествие знам, че шосетата покрай Дунав в Унгария са много натоварени, а значи и запрашени и шумни. Банкетът по тях е минимален, а карането през градчетата пак е неприятно – има дупки и големи пукнатини. Освен това в Унгария по неизвестни за мен причини е доста по-скъпо от Словакия, вкл. храната и къмпинга. А и нямах никакви форинти и не ми се занимаваше да обменям евро за форинти.

Първоначалният ми план за деня беше да мина през Комарно и да наближа Щурово, където да правя диво къмпиране нейде по полята. Щурово е последният град в Словакия, разположен на Дунав. На него има мост към унгарския град Естергом. Там трябваше да вляза в Унгария. С влизането ми в Комарно ми стана ясно, че планът ми е малко завишен. Вече беше вечер, а аз още бях в града. Направих една бърза обиколка на централната част, отидох до моста на Дунав да видя реката.

Дунав при Комарно

На центъра имаше поставени табели за велосипедисти, които оказваха близки маршрути. Хубави табели, само дето не знаех как да намеря пътя нататък. А Щурово според табелата беше на 50 км разстояние, което означаваше, че планът ми няма да се изпълни. За да се ориентирам по-добре попитах двама младежи – момче и момиче – за тези маршрути и има ли велоалеи въобще. Младежът каза, че знае само малко английски и ми обясни, че няма истински велоалеи и е най-добре да карам по шосето. Упъти ме и за посоката към Щурово. Благодарих, похвалих му английския (наистина изобщо не беше толкова лош) и реших да се пробвам по веломаршрута, а не по шосето. Все пак трябваше да си намеря място за спане в палатката, а близо до шосето това е трудно. И някак си на вътрешна интуиция завъртях по едни улички където пък тук-там имаше табели за Дунавски веломаршрут. Подминах някакви сгради, в които явно живееха роми и излязох извън града. Велоалея наистина нямаше, а има нещо като черен път върху дига. Изобщо не е равен и не става за смислено каране. Единствената полза е, че минах покрай разкопки на римско укрепление на Дунав. Е, има и друга полза – приятното усамотение сред природата.

Римско укрепление до Комарно

Извън град Комарно

Не след дълго излязох отново на шосето. След проверка на пътната ми карта се оказа, че наблизо има къмпинг. Оставаше само да го намеря – наоколо имаше доста гъста гора и не ми се виждаше подходящо за диво къмпиране. Надявах се и на баня и, дай боже, да срещна и някой велосипедист.
Хубаво е отбелязан къмпинг, но по пътя няма никаква табела. Наблизо имаше нещо като малък курорт и реших да се отбия в него и да питам за къмпинг. В края на краищата в Словакия е евтно и сигурно щях да намеря стая за 10-12 евро. Повъртях из почивната база. Виждаха се бунгала, малки хотели, но нямаше никакъв къмпинг. Накрая спрях до група лежерно разхождащи се мъже и жени и попитах дали знаят за къмпинг тук. За щастие една жена говореше перфектен английски и ми обясни, че няма къмпинг тук. За да стигна до къмпинга, отбелязан на картата трябва да се върна на шосето, да мина два-три километра и да се отбия надясно, на отбивката има табела. Благодарих и се завъртях към къмпинга. Намерих отбивката без проблеми. Къмпингът се оказа на около километър встрани от главния път, на самия бряг на Дунав, заобиколен от гора и с малко езеро, в което беше закотвено малко корабче. Влизам в къмпинга и забелязвам, че единствената постройка е банята с тоалетни. Къде се плаща не е ясно. Питам двама възрастни мъже, разположили се в голяма палатка. Единият ми обясни на немски, че трябва да отида в закотвеното корабче. Отивам и гледам един мъж на около 50 години, с шкембенце и камуфлажни панталони, досущ като нашенците по селата. Оказа се, че къмпингът струва 5 евро и че той е рецепция, управител и всичко останало. Опънах си палатката и се запътих към банята. После пък се разговорих с чичкото-касиер и управител. Оказа се, че водата в банята не става за пиене, но няма проблем да ми даде бутилирана, безплатно. Аз си имах достатъчно вода до сутринта, тъй че отказах. Разприказвах ме се, пак с моя ужасен словашки. Чичкото се оказа симпатичен както почти всички словаци. Разказах му как съм тръгнал от Германия към България, а той ме посъветва утре да карам по шосето. Нямало много коли, а и е почти ново. Оказа се, че той си бил живеел целия сезон на малкото корабче.
Не след дълго заключих колелото на стълба на осветителна лампа и се мушнах в палатката. Опитах се да съзерцавам Дунав, но комарите не ме оставиха дълго на спокойствие. Заспивайки слушах как от отсрещния бряг едва се чуваха минаващи камиони. Зарадвах се, че останах в Словакия.

На сутринта, 3 септември 2011 г., набързо закусих, опаковах си нещата и потеглих. Чакаше ме доста път, трябваше да стигна Щурово, да мина в Унгарияи да наближа Будапеща.
По шосето наистина нямаше особено много автомобили, а пейзажът беше прекрасен – равни полета с ниви, а в далечината, от другата страна на Дунав, се виждаха хълмовете в Унгария. Отбих се в една бензиностанция да си налея вода, където научих нещо ново на словашки – „питна вода”(ударението е началото на двете думи), означава „питейна вода”. И продължавам нататък.

Равнината между Комарно и Щурово

За приятна изненада по пътя настигам мъж и жена, на възраст към 50-60 годишни. Оказаха се британци, тръгнали на велопътешествие от Виена до Будапеща. Компанията ми е добре дошла, а британското семейство е приказливо. Говорим си за велосипеди, тъй като задната капла на велосипеда на жената се е изметнала безобразно и изглежда доста комично как се размята наляво-надясно. Предлагам да им я поизправя малко, тъй като си нося хубав ключ за спици. Мъжът отказва. Според него това не е голям проблем, току-виж след ремонта може да стане по зле. Засега всички спици са здрави. Реших, че е прав. Все пак щяха да карат само до Естергом, а мятането на каплата в най-лошия случай означава малко повече усилия при въртенето.
И тримата заедно, наредени в колонка въртим през равнината на Словакия. Минаваме през малки села и често на края на селото някой продава чували с чушки, които са на много ниски цени, нещо като 25 евроцента за килограм. За съжаление се продават само на чували. На британците евтините чушки не правят особено впечатление. Говорим си за тяхното велопътешествие и впечатленията им. Те смятат да останат за няколко дни в Будапеща за да разгледат забележителностите. Дори са резервирали хотел. На едно спиране за почивка като пишман-историк им разказвам накратко разни интересни моменти от историята на Унгария. Започнахме с това защо сградата на Парламента в Будапеща е толкова голяма и разкошна. Е, тъй като Унгария преди Първата световна война е била два пъти по-голяма. Ако са се запазили старите граници, то сега щяхме да караме колелета в Унгария. Малко хора знаят, че Австро-Унгария съществува от 1867 г. с подписването на споразумението (унгарците го наричат „Компромисът”) между граф Гюла Андраши и австрийците с което Австрийската империя става Австро-Унгарска империя, т.с. съставена от две държави. Император Франц Йосиф (в „Приключенията на добрия войник Швейк” го наричат Стария Прохазка) се коронясва за крал на Унгария. И от тогава започва подем на страната.

Влизане в Щурово, отсреща е Унгария

Продължаваме напред и стигаме покрайнините на Щурово. Като някаква ирония на съдбата близо до гарата в покрайнините на града една жена ни пита как да стигне до центъра на Щурово. Ами все напред, отговарям аз, но не е близо. На влизане в града се разделям с британците. За тях карането на колелета за деня завърши – смятаха да останат да разгледат Щурово и Естергом.

А за мен каране имаше много. Преди всичко намерих един Лидл, намиращ се досами моста на Дунав. В него напазарувах храна за два-три дни напред. Причината е проста – в Унгария хранителните стоки са значително по-скъпи.Отново едва затворих дисагите заради многото храна в тях.
Някъде към обяд минах по моста на Дунав, който разделя Словакия от Унгария. Тъй като на предишното ми велопътешествие бях разгледал Естергом се насочих към Будапеща.

Дунав при Щурово/Естергом

Карането на велосипед ор Естергом до Будапеща не е от най-приятните. Пътят е в добро състояние, но през градчета и села е напукан и с дупки. Има направени велоалеи, но са с дължина два-три километра. Направени са успоредно на пътя, но велосипедистът не може да ги види, тъй като са скрити зад треви и храсти. И тъкмо човек се качи на велоалеята и тя вземе че свърши. И пак на пътя.
Но пейзажът наоколо си заслужава всичкото каране по шосето. Дунав прави красиви завои между хълмовете, селцата и градчетата са чисти, приятни и със самобитен унгарски изглед. До Дунав има места за почивка, разположени под дървета, където човек може да отдъхне спокойно и на сянка. Минавам и покрай Вишеград с издигналата се на хълма крепост.

Вишеград

Виждам на пътя табела за магазинче и ремонт на велосипеди. Още от България предната ми външна гума е леко деформирана и затова реших да питам дали имат същия размер. Магазинчето се намира в гараж на невисока жилищна сграда. Младежът вътре е от чуждите езици говори единствено английски и то много зле. Казва ми че брат му, явно собственик на магазина, говори английски и му се обади по телефона за да му обясня какво точно ми трябва. Беше събота и явно е тръгнал някъде да почива, а на мен ми стана неудобно да му прекъсвам почивката. Уточнихме се, но за съжаление нямаше същият размер гуми. Подобно на България в магазините имат почти всичко за планински велосипеди и почти нищо за по-големите модели като моя 28 инчов туристически велосипед. А аз държах да заменя гумата с точно същия размер, а не с по-широка гума, каквато ми предлагаха. Освен че щеше да се наложи да полагам повече усилия при въртенето трябваше да си препрограмирам велокомпютъра. Затова реших, че е най-добре да не сменям гума, а да карам с тази. Не беше особено деформирана и можеше и да изкара до България.

И продължих нататък. След известно каране хълмовете свършиха и пътят продължи през равнина. Постепенно стигнах и до предградието на Будапеща – Сентендре. Вече бях доста уморен. Както от физическото усилие, така и от напрежението на постоянно преминаващите автомобили и камиони, шума и прахоляка. Пътят стана лош, с кръпки и леко неравен.

Наближавам Будапеща

Въпреки че беше късен следобед реших, че ще е добре да се установя на къмпинга на Сентендре, точно къде бях спал и на предишното му велопътешествие. Надявах се като е началото на септември да не е претъпкано с туристи. А имах и нужда от баня заради потенето и прахоляка по шосето.

Стигам до къмпинга и се заговорих с касиерката-администраторка. Установих, че приблизително на другия край на Будапеща пак има къмпинг, който е на същата фирма (семейна фирма). И струва колкото и този – 12 евро. Единствената разлика е, че няма басейн. Реших, че имам достатъчно време да прекося Будапеща и да нощувам в този къмпинг. Не държах на басейн, а парите са същите. Иначе щях да се чудя какво да правя цяла вечер, а по-добре да отида нататък.
Жената-администратор ми даде малка карта на централната част на Будапеща, но къмпинга се падаше извън нея. И тя с химикалка ми отбеляза по коя улица да карам. Общо взето трябваше да изляза на съседния мост до Парламента (този срещу Парламента е казва „Сечени”) и да карам само направо по известния булевард Ференц Ракоци. След това – горе-долу пак напред и щях да стигна до къмпинга.
Речено-сторено. Хванах алеите покрай Дунав и полека-лека наближих Будапеща.

По едно време виждам струпване на велосипедисти в малък парк, предимно деца. Очевидно има някакъв празник, свързан с велосипедизма. Влизам сред хората и малките щандове. Решавам да питам едно момиче за какво е всичко това. Тя знае горе-долу английски и ми обяснява, че е празник на велосипедизма. Забелязвам, че раздава фланелки, който са много подходящи за колоездачи, тъй като са в ярък сигнален жълто-зелен цвят. Питам я какво трябва да направя, че да получа такава фланелка. Трябвало да съм участник, но тя набързо се огледа настрани и ми сложи две фланелки в един плик и ми ги даде. Попита ме откъде съм и накъде съм тръгнал. Казах, че от Германия до България, откъдето съм. Тя се учуди и ми пожела успех. Благодарих на милата унгарка и продължих нататък.

За велопътешественика велоалеите в Будапеща са разочарование. Въпреки, че е част от Евровело 6, алеите в повечето случаи ги няма, а указателни знаци почти липсват. Отбелязани са стари, неизползвани пътища, които пък не са подновявани и са в ужасно състояние. На някои места е отбелязан черен път като част от маршрута, който черен път е изровен и с дълбоки коловози.

Част от Евровело 6 в Будапеща

Дотолкова зле беше, че по едно време лявата дисага ми се откачи и падна на земята. За радост без особени повреди по нея. После пък последва стар асфалтов път, който помни Янош Кадар, т.с. е на поне 30 години и е целият в някакви бабуни. Карането с дисаги на багажника по такъв път е извънредно неприятно. До такава степен, че предпочетох да се отбия от него и да карам по улиците и булевардите заедно с колите.

Пак част от същия маршрут

Всичко щеше да е наред в тази ситуация ако не бях се загубил. И до ден днешен като гледам картата на Будапеща нямам идея къде точно съм бил в града. Карах по странни улички с къщи и се опитвах да стигна някак си до някакъв ориентир. Е, накрая намерих една спирка на градския влак, който се движи между Сентендре и центъра на града и спира до Парламента. Питам някакъв дългокос младеж как да стигна до моста Сечени, но се оказа, че не знае никакви чужди езици. Питам друг младеж на спирката. За щастие знаеше английски. Той ми препоръча да се кача с колелото на влака. Отговорих му, че нямам билет, а нямам и форинти. Той каза, че не е проблем и да се возя. Е, ама влака дойде, а аз не се качихна него. Наместо това слязох и карах по широкия булевард, пълен с профучаващи коли. И горе-долу се ориентирах по релсите на влака. Накрая реших да сменя посоката и, звучи идиотско, взех да карам след двама велосипедисти – момче и момиче – които според мен бяха тръгнали към центъра. Бяха унгарци изглеждаха като да карат за удоволствие. Колкото и да се съмнявам във вътрешния си глас, този път той се оказа прав. По някакви невидими велоалеи и улици, карайки след тях се озовах отново на брега на Дунав, но този път някъде близо до центъра. Попитах един млад татко с дете на колелото къде е моста Сечени и той ми посочи напред, все по велоалеята.
В резултат на всичко беше вече полумрак, а аз бях на неизвестно разстояние от къмпинга. Неприятно. Замръкването с велосипед насред града е неприятно за велопътешественика поради това, че не знае къде ще спи или ако ще спи това ще му излезе скъпо. Извън града е лесно – опъваш палатката в някоя горичка или където ти се стори удобно. В града трябва да намираш къмпинги в тъмното.

На моста Ержебет, по който трябваше да мина, за да изляза на булевард Ракоци, питах за посоката една жена. Приятна изненада – говори английски явно много по-добре от мен и ме упъти. Качването по моста се оказа само по стъпала, нямаше улеи дори за детски колички. Жената явно изпитваше неудобство докато аз бавно качвах колелото на ръце до горе. Поприказвахме малко, тя приятно се изненада от познанията ми за Будапеща и историята на Унгария. Например мостът Ержебет е кръстен на императрица Елизабет Баварска (известна като Сиси), съпругата на император Франц Йосиф и крал на Унгария. Твърди се, че е харесвала Унгария повече от Австрия и е симпатизирала на унгарците в борбите за тяхната независимост. В Унгария Ержебет е Елизабет. Франц Йосиф е Ференц Йожев. Типично.

Замръкването в Будапеща си има и предимства. Цялата сграда на Парламента е осветена, както и мостът пред него. Изглежда замайващо.

Като слязох от моста отново питах за посоката един младеж. Оказа се много любезен и с радост ми показа как да изляза на булевард Ракоци.
Карането по него е натоварващо. Освен че е тъмно (за това съм пуснал динамото с предна светлина и заден стоп и облякох сигналната жилетка), безбройните автомобили са примесени с автобуси. Добре познатите ни Икаруси ме подминаваха или чакаха с мен по кръстовищата. Въпреки уличното осветление ми изглежда тъмно и не мога да видя кой знае какво. А и не държа, за момента исках да се махна по-скоро от този булевард.
Не след дълго излязох на улицата (или булевард), който водеше към къмпинга. Спирам на станциите на метрото, за да чета надписите на тях и да се ориентирам. Някакви мургави младежи, приличаха на роми, ме гледаха подозрително, може би си мислеха че ги подслушвам?

Накрая след доста мотане, питане на случайни минувачи (никой не говореше чужди езици, но пък за сметка на това пък бяха учтиви и помагащи) стигнах до къмпинга.

Оказа се, че се намира в нещо като малък парк, заобиколен от две страни издигнати диги за влакови релси. В стаичката рецепционист-касиер-администратор се оказа слаб мургав мъж, облечен само в къси панталони с хавайски мотиви и джапанки. Набързо попълних бланката за настаняване, изслушах търпеливо какво предлага къмпингът (безплатна пералня и интернет) и побързах да разпъна палатката. Бързо хапване на маса с пейки под дърветата, бърза баня. Накрая с чувство на облекчение че се оправих някак си се мушнах в палатката. Какъв ден, какъв ден! От селските райони на Словакия до този двумилионен град със всичките автомобили, боботещи автобуси и трещящи влакове. Е, казах си, утре изчезваш от Будапеща и пак ще си по полетата, селата и празните пътища. И, уморен от дългия ден, сладко заспах.

Етикети: Будапеща, Габчиково, Дунавски веломаршрут, Естергом, Сентендре, Словакия, Щурово, велопътешествие, велопътешествие по Дунав, велопътешествия, велосипедно пътешествие, през Словакия с велосипед, през Словакия с колело, през Унгария с велосипед, през Унгария с колело, пътешествие с велосипед, пътешествие с колело