Велопътешествие от Германия до България, част II: Насред Австрия

Изглед към долината Вахау

Към Част I

Сутринта на 23 август 2011 г., вторник, около осем сутринта. Когато човек се е наспал и добре отпочинал светът му изглежда по-добро и весело място. Бързо си прибрах палатката и потеглих. Насреща се намираше  Donaurestaurant или Дунавски ресторант, на който се спираха велосипедисти. След като хапнах на едно място за почивка до велоалеята стигнах и до това известно заведение. За разлика от 2009 г. когато минах от тук се оказа, че тоалетната вече е платена – 50 цента. Така и така съм дал 50 цента, то се измих лицето, ръцете и зъбите, пих вода в големи количества и си напълних бутилката от литър и половина.

Не исках да се бавя и затова продължих нататък. Велоалеята на Дунав в Австрия в повечето си части е двойна – велосипедистът може да си избира от коя страна на реката да кара. Предишният път бях минал от южната страна и май бях пропуснал една интересна и живописна част от региона Вахау (Weltkulturerbe Wachau). Исках да мина през град Кремс и по северния бряг на река Дунав да видя всички малки и красиви селца и градчета, заобиколени от лозя, овощни градини, стари църкви и замъци.
Първа приятна изненада: мостът на Дунав, който през 2009 г. беше още в строеж сега бе готов. И имаше прекрасна алея за пешеходци и велосипедисти, като човек можеше да се изкачи с колелото си от Дунавската велоалея по спирална пътечка.

Както се вижда на снимката алеята е под шосето на моста и е напълно отделена от моторните превозни средства, движещи се отгоре. Другото впечатляващо нещо за мен е паметника, който е посветен на строителите на моста. Трудът се уважава и това се прави по всякакви начини, включително на едно парче скала. Кога за последно сте виждали такова нещо у нас? Всички сме чували за Виена, Шьонбрун, Алпите, Залцбург и какво ли не от Австрия, но този елемент с уважението на труда нещо ни убягва. Като си помислите всичко е направено с труд. Няма нищо, което е изникнало ей тъй от нищото, без никой да си мърда пръста. И затова подобни паметници трябва да ги има, тъй като показват уважение към труда на хората. Така те се чувстват ценени и – следователно – по-щастливи.

След недълго каране навлязох в град Кремс. Кремс е по своему уникален град, мака и не много голям, с население 24 000 души, има свой университет и развита индустрия. Индустриалната зона прави впечатление – няколко завода, а от другата страна на алеята – много дълга редица от вагони на коловоз от товарна гара. Малко след това се показаха и първите жилищни сгради. Отбих се към тях, за да потърся супермаркет в района. Струваше ми се, че блокчетата са пълни с чуждестранни работници от близките заводи. Питам един мъж, който ми обясни, че наблизо има магазин на Шпаар (Spar). За какво ми беше този магазин? Направих си сметка, че бутилката за вода от литър и половина не ми е достатъчна. Съвсем възможно е ако продължа с дивото къмпиране вечер да остана без вода. А това е особено неприятно, тъй като жаждата ще ме мъчи цяла нощ, а на сутринта кой знае колко ще трябва да карам докато намеря чешма. Затова реших, че ще е добра идея да си купя един литър прясно мляко в пластмасова бутилка, която бутилка ще използвам за да нося допълнително вода в нея. Прецених, че в дисагите ще има място нея (бутилката от 1,5 литра е на мястото за шише на рамката). Хубавото на магазините Шпар в Австрия е че са евтини. Човек може да си купи кашкавал тип гауда за около 5,50 евро за килограм и голяма тубичка горчица за 39 цента. Това са стоки, означени с марката Spar S-Budget, т.с. възможно най-евтиното.

Набързо прекосих Кремс като спрях само на няколко места в центъра. Кремс, макар и малък град, си има велоалеи по всички по-големи улици, така че карането през него е приятно. На излизане от града, точно на означената велоалея се оказа, че има чешма и пейки около нея. Използвах случая да се измия за пореден път – времето ставаше все по-горещо – и да си напълня и двете бутилки с вода. Както седях на пейката за малко ме заговори една възрастна жена. Усмихна се и каза, че е добре да има студена вода в това горещо време, особено ако си с велосипед.

Не си дадох дълга почивка – бях любопитен да видя региона Вахау. През 2009 г. карах от другата страна на Дунав и все си мислех, че от северната страна ще е много по-живописно и пълно със забележителности. Оказа се, че не съм се лъгал: тази част от дунавската велоалея е една от най-красивите.

Колоездачът минава през идеално поддържани лозя, подредени по склоновете на хълмовете. Лозята започват точно от последните дворове на малките градчета и селца. От време на време се появяват овощни градини, следвани пак от лозови масиви, които сякаш са засадени да радват окото, а не да дават грозде. Минах през малки градчета като Дюрнщайн, Вайзенкирхен и Шпиц, и малки селца между тях.

Всичко в този регион изглеждаше много идилично. Сградите са идеално поддържани – боядисани и спретнати, с чисти тротоари и почти винаги с цветя. Със зелена трева и цветя са и дворчетата пред къщите, а сигурно всеки нашенец би се впечатлил от това, че тези дворчета нямат огради. Още по-впечатляващото е, че постоянно изникват стари сгради – замъци и църкви. Градчетата са съхранили старият си облик – с тесни павирани улички, в които не е разрешено да влизат автомобили. Но за сметка на това навсякъде има велосипеди и пешеходци. Веломаршрутът е направен така, че има леко изкачване и пред велосипедиста се разкрива приятна гледка – река Дунав, криволичеща между хълмовете – а на отсрещният край на реката се виждат симпатични села и градчета, потънали в зеленина.

Малко трудно е да се опише атмосферата в тези градчета и села. Сякаш са станали постоянен дом на тишината и спокойствието, тук-там се виждат пешеходци, които крачат щастливо по уличките. Съществуващите заведения – малки ресторантчета, в които се предлага обяд и задължителната бира – привличат клиентите си като са сложили ненатрапчиви и отговарящи на околната архитектура дървени висящи табели. Другият начин, по който могат да бъдат забелязани, е струпването на цветя и зеленина около тях. Няма никаква музика, която да нарушава тишината. Седналите около масите велотуристи щастливо пият бира и се наслаждават на приятната обстановка и слънчевия ден.

На излизане от поредното градче ме заговаря велосипедист, който ме моли да го снимам на фона на лозята. Реших, че е добре да имам и моя снимка. Оказа се австриец, който е решил да почине няколко дни и да покара колело из района. Питам го дали тази жега е типична за лятото в Австрия. „Да, казва той, но пък като вземе да вали, то вали много здраво”. След няколко дни щях да се убедя, че е напълно прав.

За съжаление регионът Вахау се оказа не толкова голям. Някъде към 14:30 съм в последното градче – Aggsbach Markt – преди да мина по моста на другата страна на Дунав и да вляза в Мелк. Бях огладнял и седнах пред една неработеща бензиностанция. Под големия навес за бензиноколонките имаше поставена пейка. Имаше и надпис на пейката, според който тя е за велосипедистите от местното спортно дружество. На такива места човек чувства, че куп народ се грижи за обикновения гражданин.

Не след дълго пресякох моста на Дунав и влязох в град Мелк. На влизане намерих обществена тоалетна, която пък за съжаление е отворена само до 16:30 часа, тъй като е в една малка къща заедно с пункт за купуване на билети пътуване с кораб по Дунав. Пунктът затваря в 16:30, а заедно с него заключват и тоалетната. Та се озовах малко преди да заключат. Успях да си налея вода и продължих през града. Мелк е интересно място. Може би най-забележителното е, че досами селището се намира голям манастир на бенедиктинците. Няма как да не го забележи човек, тъй като се намира досами пътя и велоалеята.

Абатството в Мелк

Пропускайки многото забележителности се зазяпах в надписа на един железен мост. Не успях да го прочета, когато ме заговори една австрийска пенсионерка. С известна гордост тя ми обясни, че мостът е направен да се повдига при наводнения. Малко трудно я разбирах – немският ми не е толкова добър, а още по-зле съм като ми говорят австрийци. Но тя пък ми го повтори още два пъти.

Повдигащ се мост в Мелк

С оглед на това, че често срещах надписи, съдържащи думата „Hochwasser” (наводнение) и „Hochwasserschutz” (защита от наводненията) все повече се убеждавах, че по поречието на Дунав наводненията са проблем. Така е било и в Мелк: мостът е направен при наводнение да се повдига целият над рекичката отдолу, така че гражданите да могат да се изкачват по стъпала и да могат да минават на другия бряг. Явно теренът е такъв, че тази част на града при наводнение е била откъсната от сушата.

Целта ми беше да спя някъде около Ибс, или по-точно до яхтклуба до селцето Krummnussbaum, където бях преспал при предишното ми велопътешествие през 2009. Затова завъртях педалите и продължих напред.

Времето беше чудесно: слънчево и без нито едно облаче, велоалеята беше гладка все едно е полирана преди няколко дни. Гледката от към Дунав е приятна, а и навсякъде наоколо има дървета и приятна зеленина. За да усети човек поне малко от това какво представлява карането по Дунавската велоалея заснех с фотоапарата си един кратък клип – как наближавам и минавам под моста между Мелк и градчето Пьохларн.

http://www.youtube.com/watch?v=j7SB9Ws6QBg

Разминавах се и с други велотуристи, тръгнали в посока към Виена.

Донякъде се изненадах когато стигнах рано до въпросния яхтклуб до който исках да си опъна палатката и да пренощувам. Реших да погледна дали нещо се е променило в него и затова отидох до малкия пристан. Промяна от преди две години имаше – една нова постройка, която май се използва от тийнеджъри и прилича на нещо като сглобяема къща на един етаж с веранда и няколко столове и маси. Явно нещо като общински младежки клуб.

Бях планирал да спя тук, а имаше още доста време до мръкване. Затова реших да подмина град Ибс и да си намеря място за спане някъде по-нататък. Гледах картата и реших, че след града има празни места с равни пространства. Затова завъртях нататък. На излизане от Ибс забелязах голяма стара сграда. Оказа се, че е психодиспансер, построен в края на 18 век. Леле, викам си, още тогава са имали такива заведения, прогресът е споходил отрано страната.

Оставащото ми време до мръкване беше доста напрегнато. Оказа се, че нататък няма равни места за опъване на палатка – околните хълмове се врязваха в реката и навсякъде беше стръмно. На малките равни места имаше къщички и вили или просто бяха заградени. Неприятно. И затова все въртя с оглед да излезе някое подходящо място за палатка. А такова няма. И слънцето се скри и се стъмва. Лоша работа, не е добре да се опъва палатка по тъмно – човек на сутринта може да се окаже преспал къде ли не – в нива, дето ей сега ще я орат, частен имот и собственикът ще му мърмори, в някакво забранено място за палатки, след което полицаите ще му дадат билет за глоба, военен полигон (не дай боже!) или кой знае какво къде може да се озове.

Накрая, вече в полумрак, реших че една не толкова стръмна полянка, оградена от гора, разположена досами велоалеята ще ми свърши работа. Изкачих се малко нагоре, намерих едно горе-долу равно пространство и си опънах палатката. Благодарение на високата трева и наклона палатката ми не се виждаше от пътя до реката. А и не мислех, че е кой знае какъв проблем и да се вижда. И така след кратко четене на книга на светлината на фенерче бързо заспах.

Етикети: Doanuradweg, Вахау, Донаувег, Донаураадвеег, Кремс, Мелк, велопътешествие, велопътешествие по Дунав, велопътешествие през Австрия, велосипедно пътешествие, донаурадвег