Интересно е в Словакия

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Пета глава: Дълъг ден и влизане в Австрия

Шеста глава: Денят започва зле, но завършва добре

Седма глава: Напред към Виена!

Осма глава: Влизам в Словакия

Така, както и предполагах, на сутринта на 13 август 2009 г. се събудих сам-самичък под малките дървета в горския пояс нейде в Словакия. Показвайки си главата от палатката установих, че денят е слънчев, в далечината се виждат къщи на селото Яношикова. Словакия изглежда доста по-приветлива през деня. Без да се помотвам особено си събрах нещата и закусих обичайната и вече почнала леко да ми втръсва закуска от филийки с мед и масло. Проверих и картата, намирах се на около 20 км на югоизток от Братислава. Набързо си съставих план: карам по шосето, след което се отклонявам леко на юг, карам по селските пътища и се доближавам до Дунав. Там проверявам за велоалея. Ако следите добре пътуването ми, то ще разберете, че в Братислава изгубих велоалеята, ако изобщо имаше такава, и от там до сегашното ми място карах по шосе заедно с колите. Работата е, че приближавайки Братислава, табелите указващи Дунавската алея, изчезнаха. В Германия и Австрия някак си свикнах на всяко дребно завойче, че дори и без завой да има табелка със стрелка. Явно в Словакия, както и у нас, се изискват повече способности за да се ориентира човек, тъй като няма особено много табели или някакви указатели. А може и аз да съм пропуснал някоя малка невзрачна словашка табелка, кой знае? Затова и алеята изчезна някъде.

Това, че не движа по Дунавската алея не ме притесняваше особено. За мен е приятно да карам и по шосе, особено ако не е кой знае колко натоварено.

И така. Метнах се на велосипеда и смело завъртях напред. Бях добре отпочинал, зареден с енергия и страшно любопитен какво има там напред. Карах по шосе, което водеше към градчето Саморин. Пътят беше нов, хубав, равен и без много автомобили. Прекрасно впечатление ми направи огромния според моите представи банкет. Тези словаци ми се вдигнаха в очите: имаха почти половин метър банкет, добре маркиран, по който човек можеше да кара колелото с голямо удоволствие. Тъй че не чувствах тежко загубата на Дунавската алея. Е, не исках да карам, слушайки музика с mp3-плейъра.

След няма и час и половина стигнах до Саморин. За моя изненада точно отляво на пътя имаше супермаркет на Алди. Реших да почина малко, паркирах колелото до магазина и влязох вътре. Купих си някои елементарни неща за ядене, както и едно печиво във формата на спирала, което обикновено е за закуска и половин литър прясно мляко. Седях на сянката пред магазина и бавно хапвах. Докато се въртях из супермаркета ми направи впечатление, че много от хората говореха на унгарски. Всъщност това не ме изненадва особено, тъй като опреди знаех, че в Словакия живеят около половин милион унгарци. Странно ми се стори, че касиерките говореха и на двата езика, а да научи човек унгарски не е май много лесно. И така поседях пред магазина, хапвах закуската (втора закуска, май ставам като хобитите, които имат и втори обяд и втора вечеря) и зяпах хората. Направи ми впечатление, че хубавите момичета все на унгарски си говореха. Малко отклонение ще внеса. Преди време словачките бяха доста нависоко в класацията ми за хубави жени. Всъщност бяха на второ място след литовките. Но напоследък тази класация претърпя сериозни изменения. На първо място все още стояха литовките, макар и да не бях ходил в Литва, та лично да се убедя. Но второ място беше твърдо заето от германките, по-специално – баварките. Като каже човек жена от Бавария си представя дебелана, облечена в традиционна носия, със здрави ръце и носеща четири халби бира по литър, с руса коса и кръглички розови бузи. Всъщност няма такова нещо. Но да не се отплесвам. Докато седях пред магазина и хапвах втората закуска с половината литър мляко унгарките смело атакуваха третото място с оглед да изтласкат словачките от там. И успешно се справяха. Но колкото и да е голяма една закуска в Словакия, все някога бива изядена. Тъй че отново се метнах на велосипеда. Този път на отклонението оставих главния път и хванах междуселските пътища.
Оказа се, че Южна Словакия много приятно място за обикаляне с велосипед. Намирах се в един район, който е  невероятно плосък и равен. Около мен имаше ниви и тук-там малки горички. Тревата, за разлика от Германия и част от Австрия, беше изсъхнала, слънцето печеше доста по-силно (или по-точно беше доста по-горещо), а по небето само тук-там се носеше някое малко облаче. Освен всичко районът ми се струваше рядко населен. Нямаше никакви коли, тук-там в далечината се виждаше някое малко село, а всичко останало беше царевични и слънчогледови ниви или горички с пасища. Чувствах се като в Дивия Запад. Или малко като в България, вероятно поради празните междуселски пътища и пейзажа. Въртях педалите, радвах се на хубавото време, слънцето и празнотата, подсвирквах си весело и си казвах, че съм изкарал доста голям късмет като съм попаднал тук. По едно време реших да почина малко и пуснах смс до колегата ми Бернхард в Мюнхен със следния текст: “Сега съм в Дивия Изток, Словакия. Яздя с пушка в ръка, имам провизии за три дни и си нося златен прах за да плащам за спане”. Не знам как е реагирал. Това може да прозвучи обидно за словаците, но на мен много ми харесваше. Най-сетне съм малко надалеч от цивилизацията, наистина сам и само с едно колело.

В едно село спрях да почина малко. Полегнах на тревата до тротоара и си вдигнах краката върху едно дърво. Съвсем наблизо имаше малък паметник, който се състоеше от един стар каменен кръст. А селото беше много приятно. Не е съвършено като селата в Австрия и Германия, но пък беше супер приятно. От другата страна на улицата ме лаеше куче, мина един селянин в стари дочени дрехи. Тротоарите бяха стари, с разместени и напукани плочки, а тревата между дърветата по улицата не беше косена може би от години. Но пък по дърветата цвърчаха врабчета, тук-там прехвръкваха гугутки. По едно време в двора с кучето излезе някакво момиче и му се скара. И нищо повече. Сякаш времето е спряло в това село. Харесваше ми тук.
Масажирах си малко време левия прасец, нали ми се оказа проблемен, и продължих нататък. След недълго каране стигнах до една бензиностанция, на която реших да почина и да си налея вода. Установих, че съм паднал на малка селска бензиностанция, боядисана в жълто, но по сгради и размер прилича на малките бензиностанции на “Петрол” у нас. Знаете ги тези малки бензиностанции, които са разпространени навсякъде по по-малките пътища, с три колонки и мъничка сградичка към тях. Не помня точно как се казваха, но бяха нещо от типа на “Словнафт”. Положението в нея беше все още соц-тип, особено тоалетната, която не само че не беше чиста, но и желязната врата (желязна врата???) не можеше да се затваря. Как да е, важното е че успях да си налея вода и то безплатно. Докато се криех в сянката позяпах обявите, налепени по стъклата на бензиностанцията. Една от тях ми привлече вниманието – в близкото градче се намираше нещо като малък семеен хотел, който предлага стаи за по 7 евро на вечер. Както и да го въртя 7 евро не е кой знае колко скъпо. Е, ако ми се прииска, то мога да отида да спя най-сетне в стая…

Метнах се на колелото и продължих нататък. И навлязох в едно градче с име Габчиково. Прави впечатление, че не е кой знае какво: не много високи къщи. Както карах през него видях табела, която сочеше надясно и указваше, че натам е пристанището. Пристанище? Това значи и река Дунав, а на нея може и да има велоалея. И така завих в посока към въпросното пристанище. И както си карах забелязах, а то нямаше как да не забележа, едни панелни блокове, които много приличаха на тези в Студентски град. И по-точно на тези с номера от 10 до 15-ти. Дори си имаха една ограда, точно като оцелялата ограда в Студентски град, тази, дето е голяма, желязна и сигурно всеки я е виждал като се е возил с автобуса към Зимния дворец. Но имаше една съществена разлика – около блоковете в Габчиково, всичко на всичко четири броя, нямаше никой. Съвсем никой не се виждаше, нямаше никакви признаци на живот от типа на отворени прозорци или тераси, на които виси пране. Толкова се заинтригувах, че спрях да ги разгледам. Всичко много ми напомняше на оригиналния Студентски град, какъвто го помня от първите ми посещения в него в началото на 90-те години. Към блоковете имаше обичайните пристройки, празно пространство със зелена трева и обичайните асфалтови алейки. Реших да разгледам малко повече и се доближих с велосипеда си. От пръв поглед се виждаше, че сградите са поддържани, нямаше счупени прозорци, протекли покриви и прочие признаци на безстопанственост. Но в същото време нямаше жива душа. Нещо като призрачните изоставени градчета на Дивия Запад от филмите, само че в някакъв по-модерен вариант и без онези кръгли търкалящи се треви (или храстчета?), които са духани от вятъра.

Ха! Май наистина съм попаднал в Дивия Изток! На един от блоковете имаше надпис на словашки, който успях да разбера, и който гласеше, че това е почивна база на Техническия университет на Братислава. Не ме е лъгала значи интуицията като ми казваше, че това си е точно студентско общежитие. Е, появиха се и признаци на живот – автобус на словашкото пътно строителство (доколкото разбрах от надписа на автобуса) и няколко работника, които се качваха в него. С велосипеда направих кръгче около малкия студентски град, за да разгледам по-подробно всичко. Глождеше ме ужасно любопитство за какво, по дяволите, някой е построил тези панелни блокове, високи по четири и повече етажа, в това малко и в моите очи загубено градче на брега на река Дунав. И както обикалях и снимах с фотоапарата отнякъде с показа един мъж с дочени дрехи и все да ми вика „Цимер, цимер!” (на немски – „Стая, стая!”). Приближих се до него и му отвърнах на немски, че искам стая. Рекох си, че си заслужавам нощувка в стая с баня с топла вода. Тъкмо ще изпера и малко дрехи. Установих, че езиковите познания на мъжа стигат до „Цимер, цимер!”, но това вече не ме впечатляваше особено. Единственото, за което се разбрахме някак си, беше, че това е „комунистическа мегаломания”. Влязохме в нещо като фоайе, на което имаше една истинска стаичка с портиерка. Точно като преди време в Студентски град – с голямо остъкление, малко квадратно прозорче, пред което човек се навежда, за да си говори с въпросната портиерка. По стъклата бяха налепени с тиксо различни листа, леко стари и намачкани с различна информация на тях. Всичко май беше на словашки. Хубавото беше, че имаше и ценоразпис. Успях да прочета и разбера, че нощувката беше между седем и осем евро. Седем – на първия етаж, осем – на останалите. Тази цена ме устройваше напълно. В Австрия, до село Ау, седем евро ми струваше къмпинга, т.с. платил съм същите пари за парче земя с размерите на голям чаршаф с малко трева и баня с топла вода, която топла вода я имаше чак на сутринта. Въпреки че беше към 13.00 и бях навъртял около 40 км, т.с. почти нищо, реших, че не е зле да си почина. Проклетият ми ляв прасец все не ми минаваше и си рекох, че ако почина повече може и да се излекува. Пък и получавах възможност да се насладя на соц-романтика в словашки вариант, нещо, което не се случва всеки ден. Портиерката, за разлика от едновремешните портиерки в Студентски град, беше много мила. Дадох си и личната карта, за да ми запише данните, точно както трябва да направи една истинска портиерка в общежитие. Проблем се оказа адресът ми, тъй като беше написан на кирилица. Все си мислех, че хората в миналото в Словакия са учили руски език и покрай него са се научили да четат на кирилица. Но въпросната портиерка или е била двойкарка по руски или изобщо този език не е бил включен в училищната програма. Трябва да отбележа, че тя не знаеше нито немски, нито английски и се наложи някак си да комуникирам с нея на руски и да включвам малкото ми познати думи на словашки. Работата беше, че като не може да ми прочете адреса на кирилица тя ми даде едно листче, на което го написах на латиница. Жената остана доволна, откъсна ми квитанция (и квитанцията ми изглеждаше старовремска – от тази тънка леко жълтеникаво-кафявата хартия), даде ми ключа, на който имаше и номера на стаята и ми посочи посоката, в която се намира. И в същото време говореше на словашки и се усмихваше, но изобщо нищо не разбирах. В коридора беше малко тъмно, та тя дойде и ми отключи стаята. И доста изненадващо за мен ми каза да си прибера колелото в стаята. Явно имаше вероятност да изчезне ако го бях заключил отвън. Направо се трогнах от тази портиерка.

Е обиталището ми се оказа не една стая, а апартаментче с две стаи и баня и тоалетна. За разлика от нашите общежития тоалетната беше отделно от банята. По-голямата стая имаше тераса и беше с три легла. Другата, по-малка, беше с две легла. И в двете стаи имаше по маса със столове, гардероб и нощни шкафчета. Като за соц-общежитие жилището изглеждаше много добре. Леглата бяха с матраци и нови много чисти чаршафи, подът беше с нов и чист балатум, имаше хубави цветни завески на прозорците. На терасата имаше дори и простор, а самата тераса беше с решетки – нещо, което е съвсем обичайно у нас, но рядко срещано в Бавария например. Иначе пък мебелите си бяха в класически соц-стил. Маса с желязни крака, стари столове, пак с желязна рамка и от шперплат, гардероби и нощни шкафчета, пак от времето когато всички членове на Бийтълс са били живи. Оказа се, че съм съвсем сам в това апартаментче. Чудех се има ли изобщо някой друг в целия блок.

На шкафчето пише "Mrzka tvár" ("Грозна мутра"?)

Честно казано, чувствах се странно, пък и това беше целта на пребиваването ми в това място. Някъде бях чел, че са се опитвали да правят екскурзии за туристи в Припят, изоставения град, намиращ се близо до електроцентралата в Чернобил. Всички туристи, минаващи с автобус през напълно изоставения град, се чувствали ужасно зле, тъй като липсата на жители се съчетавала с невероятната тишина. Всичко това било ужасно подтискащо. Някак си и аз свързвам една жилищна сграда с някакви, дори и съвсем леки шумове, идващи от живущите в нея хора – шума на асансьора, потропване от стъпките на съседа от горния етаж, хлопване на врата, разговор между хора отвън, крясъци на играещи си деца. Обикновено тези шумове не ги чуваме, или по-скоро ги игнорираме напълно. Но липсата им се забелязва. Така се чувствах и в тази стая. Наоколо имаше всички признаци на живот и човешко присъствие – сграда, окосена трева, кофи за боклук и прочие атрибути на цивилизация. Липсваха хората, а с тях – и обичайните шумове. Поседях малко на леглото и се ослушвах и не можех да доловя каквито и да е шумове, причинени от човешко присъствие. Само вятър, които леко люлееше завесата и караше тополите отвън да пошумяват с листа.

Това изобщо не ме притесняваше особено, рекох си, че явно в средата на август няма никой. Кой знае защо се сетих за туристическата спалня в гр. Клисура, в която заедно с един тип със рядкото име Йошко, попаднах доста непланирано в средата на август 1996 г., докато се опитвахме да стигнем на стоп до блус-фестивала в Бургас. Та като се настанявахме се оказа, че сме единствените хора от началото на месеца. Имало двама чехи преди нас, които катерели Стара планина, това според управителката на въпросната спалня. Та явно и в почивната база на Техническия университет в Габчиково няма хора по това време на годината.

Работата е, че това ми харесваше. Открай време си падам по места, които са изолирани и затова обичам да обикалям на разни странни неща, където не ходят особено много хора. Поради тази ми привичка в Мюнхен ми беше малко необичайно, тъй като за да изляза в някоя гора трябваше да карам колелото на 15-20 км извън града.

Това място с неговата соц-обстановка ме върна с разни спомени за първите ми пребивавания в Студентски град, и не знам защо се сетих как баба ми даваше една стая от къщата на село за квартира на студенти, дошли на бригада в консервения комбинат (впоследствие въпросните бригадири се отказваха за цял живот от купуването и яденето на фабрични зеленчукови консерви). Мислех си например дали тукашните студенти преди 30 годни са се събирали на купони, на които са дрънкали на китара и са пиели цели каси с бира. Представях си рошави брадати студенти, които се наливат с бира, весело пеят под акомпанимента на кухарка и задяват първокурснички. Тъй де, ако имаше официална статистика за това колко първокурснички и гимназистки са си загубили девствеността след слушане на Soldier of Fortune, то лично папата щеше да анатемоса тая прекрасна балада.

Но не губих особено време с размисли какво ли е било тук и ако можеха тези стени да говорят и прочие идеи, а реших първо да се изкъпя, после си изпрах и дрехите и ги прострях да съхнат на простора. Банята беше малко странна, явно някога е имало душ-кабина, но от нея е останала само основата със сифона за изтичане на водата. Слушалката на душа пък нямаше къде да се окачи, така че се наложи с едната ръка да държа въпросната слушалка, а с другата – да си разтърквам шампоана по рошавата ми коса. Но пък имаше топла вода в изобилие! Какво повече му трябва на един велопътешественик?

Хапнах набързо от яденето, което си носих, масажирах си прасеца докато го държах вдигнат до стената. След което ударих един хубав, дълбок и сладък следобеден сън. Така здраво спах, че след като се събудих се чувствах замаян доста време. Програмата ми за вечерта беше следната – преди всичко трябва да отида до реката, за да видя дали има велоалея. Това е важно, тъй като трябва да знам накъде ще движа утре – по велоалея или по шосето. След което смятах да хапна в някоя кръчма, гостилница или там каквото има из Габчиково. Малко сготвена храна щеше да ми се отрази добре. С оглед на това, че в Словакия е доста евтино предполагах, че нямаше да ми излезе кой знае колко скъпо. Имах и някаква идея след това да намеря интернет-кафе.

Без проблеми отидох до брега на Дунав. За моя радост се оказа, че има направо прекрасна велоалея, асфалтирана и направена досами брега на реката.

На реката има и електроцентрала, по която може да се мине на острова на другата страна, пада се словашка територия. На въпросния остров беше и въпросното пристанище, което си беше всъщност малък пристан за лодки. На него свършва и асфалтовия път. След време прочетох някои интересни факти за Габчиково. Преди всичко трябва да кажа, че населението на Габчиково се състои от 90% унгарци, което общо взето си е нормално за тази част на Словакия. Габчиково е интересно с това, че някъде в края на 70-те години е имало проект за голямо водно съоръжение на Дунав, което да бъде изградено съвместно от тогавашна Чехословакия и Унгария. Целта е да се регулира притока на вода и да се добива електроенергия. От целият проект е изградена само въпросната електростанция. В Унгария през 80-те години е имало масово недоволство от въпросния проект, особено от тогавашните неформални екологични организации. Унгарците смятали проекта за мегаломански и не особено ефективен, докато еколозите смятали, че ще разруши околната среда. Аргументът на еколозите е доста спорен.

Самото Габчиково има две имена (както почти всички населени места, през които минах) – словашко и унгарско. Унгарското е Bőz (произнася се нещо като Бьооз), а словашкото – Габчиково – идва от словака Йозеф Габчик, чехословашки парашутист, които е изпратен на мисия да ликвидира Райнхард Хайдрих, нацистки управител на окупираната през време на Втората световна Чехия. Освен че е управител на Чехия, той е и виден нацистки функционер, генерал от СС, един от архитектите на Холокоста. Йозеф Габчик е спуснат с още един парашутист и успява да убие Хайдрих, но пък после е обкръжен в една църква в Прага и се самоубива. Други интересни неща за Габчиково не открих. В самото градче няма нищо особено забележително, въпреки че пообиколих из него с велосипеда. Електростанцията представлява стена на река Дунав, от едната й страна е направо впечатляващо количеството струпали се във водата дървета, дъски, дори и един сал. Не знам дали трябва да си почистват въпросните дървени струпвания, но явно не е почиствано от зимата насам.

След като запомних добре пътя до велоалеята реших да открия някаква гостилница или кръчма, в която има сготвено ядене. Открих единствено една пицария. Хм, а аз си мислех за кнедли или някакви подобни яденета. Как и да е, седнах отвън, сервитьорката ми донесе менюто, което беше на два езика – словашки и унгарски. За радост успях да се оправя с него и си поръчах зелева салата и голяма вегетарианска пица. Доколкото си спомням на словашки „голяма пица” е „велика пица”. Както и предполагах, оказа се не особено скъпо, пицата със салатата струваха 3,70 евро. А пицата се оказа толкова голяма, че едва успях да я изям цялата. Не знам дали съм изглеждал необичайно, но момче и момиче от съседната маса ми хвърляха някакви погледи, особено момичето изглеждаше леко ужасено. Май брадата ми беше пораснала, лицето ми беше изгоряло от слънцето, носът ми беше червен като на гаров пияница. А и бях с късите панталони, които са всъщност срязаните ми джинси. Може би съм имал и леко подивял вид. В пицарията нямаше нищо интересно, освен че на една съседна маса седна някакъв тип, който приличаше на мутра. Дебел, с гола глава и не особено интелигентно изражение. И някакви татуировки имаше по ръцете и на тила. Може би само е изглеждал като мутра. Направи ми впечатление че едната сервитьорка говореше и на словашки и на унгарски, но нито една от двете момичета от персонала не говореше нито английски, нито немски, затова всичко се изчерпа с „Велика пица”. Като платих сметката оставих 30 цента бакшиш на едната сервитьорка, странното е, че дори едно благодаря не каза. Абе за 30 цента няма какво да се пъне, но толкова ми се откъснаха от сърцето. И без това рядко ходя по заведения, а още по-рядко оставям бакшиши.

Бях добре хапнал, когато излязох от пицарията и реших да обиколя с колелото да намеря интернет-клуб. Виках си, че явно в Габчиково ще разпускам и ще се докосна до благата на цивилизацията. Влязох в едно кафе, което се падаше явно в центъра. Миришеше ужасно много на цигари. Отидох при барманката, младо момиче, и я питах дали говори английски. Не говори. Немски? Не говори. Руски? Ситуацията явно взе да става комична, тъй като една жена, седнала на бара се засмя, а момичето каза, че и руски не знае. „Интернет, кде?” („кде” означава „къде” на чешки, идея си нямам как е на словашки, но се надявах да е същото). Момичето ми заобяснява на словашки, че имало малко по-нататък в някаква къща. Благодарих, метнах се на колелото и е запътих натам. Никакви признаци на интернет, искам да кажа, няма надписи, няма нищо. Виждам двама младежи, момче и момиче, които слизат от мотоциклет и тъкмо си свалят каските. Пак се повтаря комичната ситуация с езиците. Да му се не види, словаците трябва да обърнат внимание на езиковото обучение в училище. Те се оказват унгарци, плямпат си на маджарски. Успяха да ми обяснят, че в Габчиково няма интернет. Не знам как точно се разбрахме, може би нещо от типа „Нем интернет” и въртене на глава наляво-надясно. Не знам изобщо дали „интернет” е „интернет” на унгарски. Унгарският е някакъв уникален език. Например наместо разпространената в цяла Европа дума „полиция” и производните й (полис, полити, полицеи и т.н.) унгарците и гърците имат различни думи. В Унгария по полицейските коли пише „редоршег”, а на гръцките „астиномия елиникиа”. Току виж се окаже, че унгарците си имат някаква тяхна си дума за интернет. Що пък да нямат? Трябва да отбележа, че унгарката беше изумително красива – висока, стройна, с дълга под рамената права кестенява коса и невероятно големи сини очи. Веднага преместих унгарките на трето място в класацията ми за народите с най-красиви жени, този път окончателно изместиха словачките. За какво му е интернет на човек, когато, такива красавици обикалят наоколо, хм?

Така или иначе щях да го карам и без интернет, и без това нямаше какво толкова важно да цъкам по него. Запътих се към общежитията. Като стигнах видях, че до другия блок до една кола е седнало едно момиче. Решавам все пак да питам за последно има ли интернет-кафе в Габчиково. Отново се повтаря комичната история с езиците, само че този път момичето казва, че разбира руски. Но си говори на словашки. То и аз говоря руски колкото да не умра от глад ако попадна случайно в Русия. Наистина няма къде да цъкам на интернета.

Прибрах се в стаята си, записвах си разни неща във дневника, четох книга, трепах комари. През цялото време- пълна тишина. Само за малко по едно време, преди мръкване, чух двама човека да си говорят. Явно не съм сам в целия блок, а и като се прибирах видях на една тераса да се сушат две плажни кърпи. Може би все пак има някой… Така и заспах, в тишината, разкъсвана от време на време от бръмченето на комари около лицето ми и свирукането на щурчета в тревата отвън.

Етикети: Габчиково, Донаувег, Донаувеег, Донаураадвеег, Дунавска алея, Дунавска велосипедна, Словакия, велопътешествие, велосипедно пътешествие, пътепис, пътешествие с велосипед