През Бавария до ранчото в Дивия Запад

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

След много приятното място за опъване на палатката се събудих в отлично настроение. Бях наспал се и се дигнах към 8.30 сутринта на хубавия 7 август 2009 г. Свеж и пълен със сили. Само едно нещо ме разтревожи. Левият ми прасец се беше подул, втвърдил (поне аз така го усещах) и ме наболяваше. Май се бях пресилил с карането през предния ден. Вчера бях изминал 95 км, а ми беше едва втория ден на велопътешествието. Вярно е, че през цялото време в Мюнхен бях карал колело всеки ден, но както казах в най-първата част на писанието за това пътешествие, има Балкан разлика между карането с багаж и без багаж. Но наместо да се вайкам и да се чудя какво ми е реших, че клин клин избива. Схванал се е прасецът ми от каране, мислех си, че мускулна треска имам, ама защо на прасеца? Както и да е, рекох си, че с каране ще се оправи.

В гората си приготвих нещата, закусих с две филии с мед и масло. Направих няколко снимки, мислено се простих с хубавата гора, фермата, поблагодарих на фермера, пак мислено, и се метнах на велосипеда.

Спускането надолу си е приятно. Излязох обратно на шосето към Пасау. И ето ти първа неприятна изненада: насрещен вятър. Не особено силен, но пък за сметка на това постоянен. А китарата ми е в калъфа и я нося през цялото време на гръб. И грифа стърчи над главата ми и изобщо цялата китара си прави въздушно съпротивление. Което съпротивление трябва да преодолявам със собствените си мускули. Както и баирите по пътя, които за щастие не са кой знае колко стръмни. Изобщо законът на Мърфи за колоездачите гласи, че велосипедистът кара или срещу вятъра или по нанагорнище, а някой път и по двете. Ама рекох си, че това е положението, ще карам колкото мога, пък когато стигна. Нямам строг график на пътуването. Добре ще бъде ако на края на третия ден съм в Пасау, ама като не стане, сега какво, да взема да плюя кръв ли? Добре е поне, че времето е ясно и слънчево и няма никакви признаци за дъжд. Въздухът е свеж и приятно прохладен, какво повече може да иска човек?

Около пътя пак се нижеха полегатите хълмове на Бавария. Ниви, гори и тук-там някое село или пък самотен ветрогенератор. По-забележителното беше, че наблизо до едно градче имаше летище, та от време навреме наоколо прелитаха някакви витлови самолети. А преди време бях почитател на авиацията, та с интерес ги гледах как правеха кръгове над околността.

Една от първите ми задачи беше да си намеря вода. Всичката вода (литър и половина) я бях изпил през нощта и на сутринта. А водата за велопътешественика е важно нещо! Предишния ден бях изпил около 6 литра, а тази сутрин след като довърших бутилката се почувствах жаден. А в Германия, за разлика от България и съседните балкански страни, няма чешми по пътищата. Изобщо откритите чешми за всеобщо ползване са по-скоро изключение. Има ги на някои места из малки градчета например, но по пътищата местата, в които човек може да си налее вода са бензиностанциите.

И така, за щастие след не много дълго каране намерих бензиностанция. Малка селска бензиностанция, май беше на Шел. Отново си измих зъбите, лицето и ръцете, налях си и вода. А от вътрешната страна на вратата за тоалетната беше написано, че тоалетната е безплатна за клиенти, за останалите е 50 цента. Хм, човек го разбира чак като влезе. Не мислех, че в Германия мога да прилагат подобни нашенски трикове. Както и да е, този надпис ме насърчи да се измия максимално добре, така и така ще давам 50 цента, то поне да има за какво.

И продължавам с карането.

Подминах едно относително голямо градче, казва се Егенфелден, имаше доста добре обособена търговска зона до пътя- два супермаркета, бензиностанции, такива неща. Отклоних се леко от пътя и направих една врътка в тази зона с колелото. Нищо особено, дори не спрях за да разгледам повече и отново се върнах на шосето. Не след дълго пак спрях да наливам вода в бензиностанция. Времето беше започнало да става горещо, а литър и половина не е кой знае колко много за час и половина що-годе интензивно каране на колело (гледах да се придържам към скорост около 18-20 км/ч). За разлика от предишната бензиностанция тази беше доста голяма, имаше просторен магазин. Момичето на касата беше много мила и любезна, а и хубавица – с големи сини очи и хубава усмивка (темата за красотата на жените в Бавария не искам да я зачеквам. Само кратко ще кажа, че твърдението “Жените в България са най-хубавите” е пълна глупост). А и тоалетната беше безплатна.

Междуселска велоалеяПосле – отново на пътя. Карам смело напред, подминавам селца, и общо взето съм в добро настроение. По едно време както си карам по пътя гледам, че от другата страна има велоалея. От тези алеи, които обикновено свързват две селца. И на алеята има някакъв дядо с велосипед, и виждам, че ми маха и ми казва да се кача на алеята. Така и правя. Заговаряме се, той ми казва, че на алеята е много по-добре да се кара, по пътя според него било опасно. Викам му, така и така сме в една посока, да караме заедно. “Разбира се”- отвръща ми той. Оказва се, че е от едното село и кара с колелото към 5 км до другото село. То затова са ги направили тези междуселски велоалеи, да могат да си пътуват хората от едното село до другото без да ползват кола или автобус. Хем е добре за здравето, хем се пести бензин, а и въздухът е и по-чист. Разказвам му, че планът ми е да стигна с колелото до Будапеща поне, а той се смее и вика, че като карал повече от 25 км на ден много се уморявал. Това моето се виждало доста път. Казвам му за Дунаувеег, оказа се, че знае за него. Не след дълго стигаме в съседното село, той се отклонява за където е тръгнал, велоалеята свършва, а аз отново съм на шосето.

Почивка в горатаНякъде към 13.00 се отбих в една гора, няма и 200 метра от пътя. За обяд и обедна почивка. Гората беше прекрасна – с големи дебели дървета, зелена мека трева и много горски цветя. Намерих и една малка полянка, под едно голямо дърво с дебела сянка. Сякаш направена специално човек да се отбие и да отпочине в нея. Тревата беше по-мека от скъп персийски килим, а на огряното от слънце място вятърът леко поклащаше красиви горски цветя. И никакви следи от други хора с изключение на черния и леко изровен път. Постлах си туристическото шалте върху тревата и си направих хубав обяд от консерва от херинга с доматен сос, маслините, които бях купил вчера и малко хляб. После си отпуснах не много кратка почивка, някъде към един час. Горски цветяЛежах на шалтето, гледах горските цветя, слънчевите лъчи, промъкващи се между клоните на дърветата. Свирих и на китарата (така и така я мъкна, поне да влезе в действие). Изобщо дрънкането на някакви хипарски песни беше в унисон със заобикалящата ме красива природа.

Колкото и приятно да беше, пак се метнах на колелото и продължих пътя си. Изкачих един лек баир до градчето Пфафкирхен, което изглеждаше добре, когато е гледано от високо. Направих му и снимка.

По-приятната изненада беше едно малко езерце, разположено досами една междуселска велоалея. Езерцето беше превърнато в местен плаж. До него имаше паркинг за коли, паркинг за велосипеди (къде ти в Германия място без паркинг за велосипеди!?), идеално окосена зелена трева, даже и параванче за преобличане.

ЕзерцетоИдеално, казах си, едно къпане ще ми дойде екстра! Паркирах както си трябва, нахлузих едни плувки (странно звучи, но си носих плувки точно за такива случаи) и се цопнах в езерцето. То се оказа доста зеленясало, с лека миризма на блато. Ама няма значение, важното е, че се освежих и се чувствам малко по-чист. По тоя въпрос да вметна, че човек като кара така колело леко незабележимо се поти. И то здравата се поти. До такава степен, че като си мия лицето на някоя чешма усещам солен вкус в устата си – и това е само от малкото вода, която се стича по устните ми. Също така докосвах с език кожата около бицепса си, след около два часа каране вече съм здраво солен. Та затова гледах да се възползвам от подобни водоеми.

Пекох се около половин час и отново се метнах на велосипеда. От време на време пак се появяваха селца, понякога самотни къщи, а заедно с тях – велоалеи. По едно време пътя беше досами брега на една река, казва се Рот. Покрай реката беше по-прохладно, дърветата хвърляха хубава сянка. А и природата покрай реката беше хубава, Рот правеше завои, а бреговете й бяха здравата обрасли с растителност. А самата река беше доста кафява, явно някъде по- на запад са валяли здрави дъждове. А и помен нямаше от сутрешния вятър, който ме мъчеше сутринта. Какво повече му трябва на един велосипедист?

По едно време спрях, тъй като видях едно много хубаво ябълково дърво с едри назрели жълти ябълки. Много вкусни и ароматни! Изобщо на доста места по пътищата в района на Мюнхен има такива ябълкови дървета, които никой не бере. Малко преди да тръгна от Мюнхен си правихме излет с велосипеда с една рускиня (ама от Канада) и приятеля й – германец, казва се Кристиян. Щом намерихме няколко подобни дървета с добре назрели ябълки с рускинята веднага спряхме да берем и ядем ябълки, докато Кристиян недоволно чакаше и после отказа да яде от въпросните ябълки. И до ден днешен се чудя защо никой не си бере ябълки от тези дървета. Айде, ако не е за наяждане, поне да ги опита как са на вкус. В учебника ми по немски пишеше, че в света има около 2000 сорта ябълки, докато дори в най-добре заредения супермаркет в Мюнхен човек не може да намери повече от десетина сорта. И доста от тях си приличат на вкус и на външен вид. А по подобни места човек може да опита ябълки от времето преди ерата на супермаркетите и уеднаквяването и стандартизирането на хранителните продукти. Това е една от причините да налитам на крайпътните ябълки – мога да опитам плодове, които не се отглеждат масово и човек няма откъде да ги намери, освен от подобни места. А от друга страна имах нужда от енергия, витамини и изобщо от нещо свежо. Тези ябълки бяха много сладки и имаха някакъв изключително приятен аромат, който не бях вкусвал досега. Може би защото ги ядях веднага след като съм го откъснал. Изобщо май Бавария е мястото, където растат хубави ябълки, бях пробвал преди на един пазар ябълки от Бодензее (голямо езеро в подножието на Алпите, между Германия и Швейцария), пак бяха много добри.

След тази ябълкова пауза продължих пътя си. Тъй като скоро щеше да наближи времето за вечеря (беше някъде към 16.30 часа) си погледнах картата и реших да се отбия в едно градче – Покинг – където се надявах да открия супермаркет, до който по възможност да вечерям. Хубавото на картата е, че не само те ориентира за пътя, но и за големината на населените места по него. А където има по-голямо градче, това значи, че има и супермаркет от типа на Алди, Лидл, Нето, Пени маркт и т.н. който предлага хранителни стоки на възможно най-ниската цена. Отклонението ми от пътя беше към 3 км само в едната посока, до Покинг, но пък изкарах късмет, че намерих супермаркет от по-близкия за мен край на града. Оказа се, че е Нето (Netto). След известно мотане из магазина и чудене какво точно да си взема, реших да си купя една голяма консерва (850 гр.) картофена яхния за смешната цена от 85 цента, хляб и обичайният вече сок. Беше към 17.30, чакаше ме още път, а ми трябваше енергия. Настаних се бурдюра до паркинга за колите, от сенчестата страна.

Малко се разочаровах, когато установих, че всъщност картофената яхния е бъкана с едни малки вурстчета. А нали не ям месо! Карай, викам си, пътешественика яде всичко. Малко вурстчета в консервата няма да ме отровят.

Изобщо в Мюнхен се бях нагледал как на почти всякакви яденета се слагат бекон или вурстчета. Картофена супа, в която има бекон и нарязани вурстчета. Зеле с пръжки. Супа от леща с парченца бекон в нея или кой знае какво свинско. И други подобни ястия, в които са ръгнали месо.

IM000166Та поседях още малко до супера, починах малко и пак продължих с пътуването си. Имах някаква идея да стигна в Пасау до вечерта, но пък си дадох сметка, че ако се стъмни няма да е много лесно да изляза от града (можеше да е голям) и да си намеря място за лагеруване. Затова си рекох, че ще карам колкото мога и някъде преди мръкване ще си намеря място за спане, подобно на предната вечер. Пейзажът се промени. Полегатите баварски хълмове останаха зад мен, а аз вече карах в една много равна низина. В далечината се появиха по-високи хълмове. Знаех, че тези хълмове са вече в Австрия. Тази низина беше леко скучна, но за сметка на това пък се оказа не особено голяма. И така, все повече наближавах Пасау и заветната цел – Донаувег. Добре гледах картата, за да изляза на магистралата, а да продължа да си движа по по-малкия път, по който и досега се движих. Успешно подминах магистралата, карам си напред, оглеждам се за подходящо място за нощуване, но не наблизо, а нейде в далечината, тъй като беше още към 18.30, значи поне още един час каране. И продължавам напред.

До Австрия-10 минути каране с велосипедА по едно време на пътя гледам знак- 800 метра надясно е Австрия. Значи трябва да мина по един мост и ей ме вече в друга държава.Ей- викам си- че много бързо стигнах. И се позачудих за малко да мина ли в Австрия? А оттатък моста е едно градче – Шеердинг. Ама си викам, дай да карам максимално дълго в Германия. Някак си знаех, че в Германия яденето е по-евтино, може човек да си опъва палатка където си иска, вярно, без да пали огън, па и германците си ги познавах. Не че очаквах кой знае каква разлика между германци и австрийци (това няма да го разправям като мина в Австрия, че ще вземат да се обидят австрийците!), ама пък и Донаувеег почва от Пасау, значи да си движа в Германия. А пък за Австрия има време.

И така не кривнах от другия край на река Инн (реката е граница между Германия и Австрия в тоя район), останах си в Германия и си продължих все напред към Пасау и познатото ми вече шосе номер 388. Докато карах по шосето реших, че е най-добре да спя в някоя горичка преди Пасау, дай боже викам си, да намеря някаква подобна идилия като предната вечер.

Между Австрия и Германия Пътят се изкачваше за малко, откъдето имаше страхотен изглед в посока изток-югоизток. Лъчите на слънцето огряваха села и градчета от двете страни на река Инн, виждаше се камбанарията на всяка селска църква. Винаги ми е харесвало как лъчите на залязващото слънце променят цветовете на дърветата и тревата и как всичко заблестява с някакво златисто-червено сияние. Поседях на тази висока точка, насладих се на хубавия изглед и реших вече да се отклоня от пътя към Пасау в един малък локален път наляво и да си потърся място за лагеруване. Смело завъртях на запад, по малко тясно шосе, минаващо през една голяма царевична нива. Очакванията ми, че ще намеря ферма и горичка не се сбъднаха – попаднах на някакво село. И по всичко си личеше, че селото е горе-долу голямо (а не като онова село с две къщи от предната вечер), а по външния вид на къщите реших, че в него живеят някакви заможни хора. Затова побързах да мина през това село и да се насоча в гората зад него. Стигнах до гората, която се оказа доста голяма и мрачна. Доколкото знам братя Грим са живели някъде около Франкфурт, но пък гората, до която достигнах се оказа не по-малко страшна от горите в приказките на двамата братя. Големи иглолистни дървета, които хвърлят дебела сянка, а под тях сивеят само мижави тревички и паднали клони, покрити със сиво-зелен мъх. Бррр, не много приятно място за нощувка, изобщо гората изглеждаше тъмна и не особено гостоприемна. А както знаете разликата между пънкара и хипаря е, че хипаря спи където му падне, а пънкара-където падне. А тъй като съм хипар, следва да си намеря някакво по-приятно място за спане. Поради тая причина реших да покарам малко по черния път, минаващ през гората, викам си дано излезе нещо по-добро за спане.

Но по-нататък гората не ставаше по-хубава. Все същите големи иглолистни дървета, все същия мрак. Няма полянка, няма нищо. И продължих да си карам през гората. По едно време пътят започна да се спуска леко надолу, а аз карам все по него. Викам си, че все води до някъде и няма как да не излезе я някоя полянка, я рекичка или поток.

И наистина се оказа, че пътя води до някъде, но не до полянка, рекичка или поток, а до нещо като ферма. И там свършва. И така съвсем случайно се отзовах пред портите на една съвсем необикновена ферма. Над портата на входа виси голяма дъска с надпис Stonehill Ranch. Над надписа виси нещо като бизонски череп барабар с рогата. Отляво на портата – знамето на Конфедерацията от времето на Гражданската война в САЩ на доста висок пилон. Изобщо още от входа на човек му става ясно, че това не е каква да е баварска/германска ферма, а нещо, изградено от някакви колоритни типове. А щом са такива, значи ще се разбера с тях, я да питам дали е възможно да си опъна палатката в ливадата зад постройките. И както си го мислех това, две-три кучета се разлаяха, излезе една жена, някъде към 40-50 годишна, отвори ми портата и ме покани да вляза.

Stonehill Ranch След малко дойде и мъжът й, малко по-възрастен, колоритен тип с дълга побеляла коса и доста голяма брада, и с някаква каубойска шапка. И двамата ухилени до уши, здрависваме се. “Здравейте, викам й, аз пътувам с велосипеда си към Будапеща, и сега си търся място за спане. Ще е възможно ли да си опъна палатката нейде наблизо”. А те ми отговарят, че няма проблем, имат едно индианско типи (в книгите на Карл Май му викат “вигвам”), мога да спя в него без проблеми. Влизай, викат ми, остави си колелото, разполагай се. Запознаваме се. Мъжът се казва Фридл, съпругата му е Ани, а малката й дъщеря се казва Рамона. Имат си и три кучета и три коня, няколко пуйки, кокошки и прочие дребен добитък. Показаха ми типито, което се оказа доста голямо. А аз адски се радвам! Досега не бях спал в индианско типи. Чувал съм разкази от познати, че в типи било доста приятно да се спи, самото типи имало добра вентилация. Няма да изпадам в подробности и теория относно различните палатки, но ще добавя само, че доколкото знам истинското индианско типи е двуслойно, като има отвор на върха, през който влиза свеж въздух. Така в типито никога не става задушно а в същото време въздухът не е и студен.

ТипитоЕ, въпросното типи не беше съвсем истинско индианско типи, тъй като се оказа с дървена конструкция отвътре. А отвън беше покрито с нещо като мушама. Но за сметка на това си имаше отвор на покрива, огнище на средата и истинска индианска декорация по стените. По стените бяха направени дървени нарове, върху които има поставени дунапренени матраци. През тази нощ щях сам да се разполагам в типито. Фридл се опита да включи една електрическа крушка, която не пожела да светне. Аз му казах, че светлина не ми трябва и че си нося фенерче. Той махна с ръка и каза, че явно нещо му има на кабела. Набързо си занесох спалния чувал и един полар, в случай на неочакван студ през нощта. Иначе колелото заедно с дисагите и всичко останало го подпрях на стената на един навес, целият постлан със слама.

Декорации в типито

След всичко това седнах на стълбите пред къщата и огледах двора. Пред голямата къща, която явно служеше за живеене се издигаше конюшнята за трите коня. Отляво пък имаше друга малка постройка, пред която имаше веранда. И всичко в стил “Дивият Запад”! На стената зад верандата беше изрисувано американското знаме. На верандата имаше маси и столове, очевидно нарочно направени големи и груби. Зад масата – кожа от някакво животно (така и не разбрах от какво е, пък и не питах). Парапетите на верандата пък бяха от клони на дърво, както се вижда и на снимката.

Поседях малко на дървените стъпала пред къщата и си поприказвах с малката Рамона. Оказа се, че е 8 годишна и ходи на училище. Дърдорихме си за кучетата, кое е младо и старо, мъжко и женско, с малки кученца и прочие детински разговори.

Не след дълго всички се настанихме около масата на верандата. Ани, стопанката, беше приготвила спагети за вечеря. Огромна тенджера, плюс още една голяма купа със сос. Въпреки че вече бях вечерял в Покинг, апетитът ми дойде отново. Около масата бяха седнали и две жени, които бяха дошли в ранчото за да яздят коне. Едната имаше фланелка с надпис “Do not ride horses, ride cowboys” (“Не яздете коне, яздете каубои”). Оказа се, че това е заниманието на семейството-отглеждат три коня (не три каубоя, както някои от читателките си веднага си помислиха замечтани!), които биват използвани за езда. Отделно от това човек може да преспи при тях, да щъка по пътеките в гората, да си запали огън в типито и прочие занимания сред дивата природа. Дори и интернет-страница си имаха: http://www.stonehill-ranch.de/. Всички си бяха отворили бира и весело дърдореха. С моя  немски не отлепвах особено от разговора, пък и бях леко уморен. След малко дойде и един мъж от Пасау, който също беше познат на стопаните, а към вечерята се присъедини и другият работник във фермата. Не след дълго двете жени си тръгнаха, но пък дойде един мъж, който се оказа, че работи в болницата в Пасау. По едно време се заприказвахме с другия гост, който се оказа, че работи в болница в Пасау. Според домакинята ни – Ана- на него му трябвало жена. Тема, точно като за мен. Викам му, то не е толкова трудно човек да си намери приятелка. И му казвам босненския трик за сваляне на жени (тоя трик се разказва като виц де и не случайно е за босненци). Та сяда някой мъж до момиче в дискотека/кръчма/бар/купон и му казва: “Ти имаш ли си приятел?”. Момичето отвръща свенливо “Нямам си.” Тогава момъка го прегръща през рамо и казва “Е, вече си имаш!”. На масата последва бурен смях. А аз си продължавам със съветите. Питам дали в Пасау има университет. Оказа се, че има. “Ами тогава-викам му- отиди на някоя лекция на някоя специалност, в която има много момичета. Там филология, педагогика или каквото решиш. Сядаш да някоя по-добре изглеждаща.” “И после?” – пита ме. “Е после измисляш нещо от типа, че си прекъснал следването си, работил си в Норвегия или Нова Зеландия две-три години и сега си продължаваш”-отговарям. Може все пак да се пробваш с босненския трик “Ти имаш ли си приятел?”, и отново бурен смях залива масата. Аз продължавам с различните си поучения. “Можеш – казвам – да се правиш на мълчалив и недостъпен. Веднага ще дойдат жени, за да разберат какъв си. А знаеш любовта е 90% любопитство. Както си говорите, така и ще се отзовете в легнало положение”. И отново всички здравата се смеят. Опитваха се да ме навият да не си тръгвам на другия ден, а да съм останел още, пък в неделята да съм си ходил. Ама аз нали следвам съветите на Володя Сорокин, според който гостът е като рибата, след втория ден почва да мирише лошо. Та се хилихме, разказвахме си разни вицове и какво ли не още. Народът много се зарадва на вица за проучването какви коли карат в различните държави. Като край на разказа за този ден ще го разкажа.

“Въпросът е кой  каква кола кара в града, извън града (на селото си например) и като отива на почивка в чужбина.

Германецът отвръща, че в града кара един малък Фолксваген, понеже е икономичен. Извън града ходи с едно Ауди, трябва му по-голяма кола. А на почивка в Испания ходи с едно голямо БМВ комби.

Французинът отговаря, че в града се вози с малко Рено, в провинцията си ходи с един Ситроен, а в чужбина ходи с едно голямо Пежо.

Руснакът отговаря, че в града се вози в трамвай, в провинцията-с влак, а в чужбина ходи с танк!”

И тъй във весели разговори се изнизаха часовете до към 11 вечерта, когато взехме групово да се прозяваме и полека всеки да се изнася да спи. И аз се упътих към типито. Фридл ми беше оставил една каса бира и безалкохолни “В случай, че ожаднееш през нощта”. Не пих нищо от тях, защото бира пия много рядко (тази вечер например не пих изобщо никаква бира), а предпочитам вода наместо безалкохолни. Бях доста уморен, бях изминал около 80 км в горещо време, и заспах почти веднага.

Advertisements

Етикети: , , , , , , , , ,

5 Коментари to “През Бавария до ранчото в Дивия Запад”

  1. Nikolay Sapundzhiev Says:

    Много гот. Вземи сложи една карта от гугъл или нещо такова към всяка серия та да следваме и визуално къде си в дадения момент 🙂

  2. Lina Says:

    Ei,Bagere….,kakva idilia.Neveroiatni snimki,prenasiash coveka tam.I az obogavam tezi tesni polski putceta,selskite curkvi,nivite privecer i cvetovete po zalez,blaze ti…Poputuvai si…tova se zapomnia.A tova tipi e unikalno,kude si go nameril v Germania,egati kusmeta.Da zanesh,ce Gospod e s tebe!Aide leko i poputen viatur v gurba po nanagorniste:)
    Naslagdavai se!

  3. liza boeva Says:

    !!!!!! Ei! Ti si izpxlnil mechtata mi za pxtuvane!! Evala!

  4. mislidumi Says:

    🙂 Я, какво приключение! Ще запомня ранчото, интересно ми се вижда.

    Този номер с ябълките го знам. Сега, ще ти прозвучи странно, но знаеш ли какво е обяснението защо германец не яде ябълки от крайпътно дърво? 🙂 Не защото не обича пресни, сочни, истински ябълки. Проблемът е, че човек никога не може да бъде сигурен, че това дърво не принадлежи на някого. В повечето случаи, дори да изглежда забравено на пътя, то принадлежи на някого. И тогава въпросът опира до това, че формално това си е кражба на ябълка. 🙂 Знам, че звучи пресилено, но е факт. Той няма да ти го каже директно, защото никой не иска да те обиди, че си градец заради една ябълка. Но много хора не биха хапнали от ябълката, за да са сигурни, че не вършат нещо нередно.

  5. Rosi Says:

    Аз само да си кажа, че всеки ден проверявам за продължение 🙂 Страшно интересно е, пък и тези, дето не ни стиска да го направим сами – съпреживяваме…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: