Влизам в Словакия

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Пета глава: Дълъг ден и влизане в Австрия

Шеста глава: Денят започва зле, но завършва добре

Седма глава: Напред към Виена!

12 август 2009 г. Къмпингът във Виена – претъпкан, заобиколен с два боботещи аутобана и железопътна линия. Човек трябва да внимава като отива до палатката си, за да не се спъва в опънатите връвчици на другите палатки. Единственото хубаво е, че има и няколко други велосипедисти. Точно до мен се е разположил един около 50-годишен висок мъж, с брада, изпечен от слънцето, който е също на велопътешествие. Палатката му е подобна на моята, но по-голяма. Вечерта преди да се стъмни беше седнал пред палатката си и съсредоточил в книгата си. Направи ми впечатление, че се е изолирал напълно от останалите хора в къмпинга. Поради това не го заговорих. Но пък се заприказвах с двама младежи от Италия. Тръгнали са от Венеция и са стигнали до Виена с велосипеди. Симпатични, приказливи и с здрав тен от слънцето. Минали са по малко заобиколен път, не избягвали са големите баири на Алпите и са нощували по къмпинги и хостели. Май само аз спя където сваря.

Планът ми за 12 август се състоеше от 2 точки и беше следния: 1.Обикалям Виена колкото се може повече. 2.Отивам на автогарата, от която тръгват автобусите за България и си пращам китарата по автобуса към София.

За да не губя повече време си оставих всички неща в палатката, като с мен взех само бутилката с вода, фотоапарата, пари, паспорт и велосипеда. Да, мислех да обиколя интересните места във Виена с колелото.

Като начало отбелязах на картата на града къде се намира въпросната автогара и се оказа, че е недалеко от къмпинга. Затова реших да отида първо до нея, тъй като е важно да науча пътя и да не се губя вечерта, когато ще отида да нося китарата. И така, водейки се по картата стигнах до автогарата. По пътя на няколко пъти спирах за да запомня важни места, през които се минава. От автогарата поех направо към центъра на Виена.

Виена е доста различна от Мюнхен или другите градове и градчета в Германия. Не че това е нещо кой знае колко ново за всеки мой читател. Но трябва да се каже че доста от градовете в Германия са били разрушени през време на войната, а на мястото на разрушените сгради са строени модерни постройки. Например неголяма част от Мюнхен е оцеляла в истинския си вид. От друга страна Виена е бил столица на огромна империя, стигаща от сегашна южна Полша чак до Адриатическо море. Мюнхен е бил столица на една от всичките германски държави, макар и от големите. По размер, богатство и строителна мегаломания Мюнхен не може да се мери с Виена по исторически сгради. Поради това бях впечатлен от многобройните стари сгради, фонтани, малки и големи църкви, дворци, паметници и какво ли още не в столицата на Австрия.

Църква във Виена

Църква във Виена

За повечето от вас може би е по-интересно да разберете как се обикаля Виена с велосипед. Направо ще отговоря: особено приятно. Във Виена има много велоалеи, а на всеки мост на река Дунав си има специални ленти, по които се изкачват велосипедите, доста интересно решение, тъй като тези пътеки са спираловидни. Велосипедистът застава под моста и се изкачва по спиралните пътеки до горе. На мостовете често са направени отделни ленти за велосипедисти, отделени от пешеходците и автомобилите. Така човек придвижването и разглеждането на Виена с велосипед е особено интересно. Подобна екскурзия си има и още една добра черта: човек вижда повече неща. Ако любопитния посетител използва градския транспорт например, той се движи с метрото и пропуска доста голяма част от града, или пък ако е с наземен транспорт, то пък профучава прекалено бързо. Ако пък се движи пеш, то няма време да види всичко, пък и се уморява да речем след 20-тия километър. Хубавото на велосипеда е, че се придвижвам бързо из Виена, но в същото време мога да зяпам къде ли не, да спирам и фотографирам или посещавам определени интересни места. Още повече че за мен е важно да видя не само централните, туристически места, но и по-крайни квартали, в които няма никакви туристи, но пък мога да се докосна поне за малко до живота на обикновените виенчани. Някак си имам чувството, че градовете си имат представителни места, където идват туристи и всякакви други гости, и не особено представителни части, където обикновените хора си живеят в обикновените им жилища един съвсем обикновен живот.

Австрийската академия на науките

Австрийската академия на науките

Във Виена посетих интересните исторически места като катедралата Свети Стефан (май така се казваше?), императорския дворец, още една катедрала, почти задължителното кметство, впечатляващо почти всички, и въртях се къде ли не из централната част на града.

Императорския дворец

На едно пазарче намерих пекарна, в която опитах и малко сладкиши. Не намерих особена разлика между сладкишите в немските пекарни и тези във Виена. Попаднах и до един хотел (хотел ли е?) “Сахер” с известната сладкарница със същото име. С оглед на това, че 80% от посетителите бяха японци реших, че е ужасно скъпо и пропуснах хапването на тези известни торти. За малко се повъртях и на един централен пазар във Виена, който се оказа силно ориенталски. Продавачите и стоките идваха основно от Мала Азия или Балканите. Купища ядки, дето ги има у нас по будките за ядки, локуми, стафиди, смокини, всякакви плодове и зеленчуци и, което доста ме изненада, – сирене, пак от балканите, т.с. точно като нашенското бяло саламурено. Пазарът ме впечатли с това, че беше като един ориенталски остров, заобиколен от контрастиращи с него католически неоготически църкви, дворци и какви ли не сгради, представляващи архитектурата на типичната европейска култура.

Изобщо глътнах цивилизация и се докоснах поне за малко до миналото на този впечатляващ град.

Като разказвах за разликата между “представителна” и останала част не знам защо се впечатлих от това, че имаше доста сгради, на които с големи букви беше написано, че са жилищни кооперации (или общински сгради?)  и по кое време са построени.

Кооперация с надпис

Сграда с надпис

Не по-малко ме впечатли и Донауинзел (Дунавски остров), на който сградите бяха с модерна архитектура. Истинско доказателство, че не е задължително панелните или бетонните блокове да са грозни, сиви и дразнещи.

Привечер се прибрах в къмпинга за да взема китарата и да я занеса на автобуса. Имах малко повече време и затова реших да си сготвя малко ориз, който го влача чак от Германия. Може беше рано, но в кухнята на къмпинга бях сам. След малко за моя изненада дойдоха семейство китайци и започнаха да си готвят. Дойдоха и двама италианци. Важното беше, че започнахме да любопитстваме какво толкова си готвят китайците. А китайците бяха нарязали някакви парчета наденичка в една тенджера и започнаха да ги пържат. Не след дълго сложиха и зеле, горе-долу ситно нарязано, което и то продължи да се пържи. Така се и разприказвахме. Мъжът имаше перфектен английски и ни обясняваше, е това е едно просто ястие, но пък става вкусно, важното било да е на силен огън. Изобщо беше някакъв китаец, дето не бях виждал преди. Имах усещането, че е изкарал университет в Западна Европа или САЩ, имаше и подобно държане, както и външен вид. Учтив, усмихнат и услужлив, както и комуникативен. Или може би е от Хонг-Конг или Тайван? Работата е, че не приличаше на китайците, дето ги мяркам из София. Беше и висок освен всичко. Предложи ни на всички от зелето и а се изкуших да опитам няколко парченца. Наистина беше вкусно!

Няма да ви обяснявам кой знае колко за това как си пратих китарата по автобуса. Важното е, че хората от ЕрКона са симпатични и добре се погрижиха за китарата, знаете, че не може да се сложи къде да е. Хубавата ми женичка щеше да дойде на автогарата в София и да я вземе.

Сигурно се чудите защо си пращам китарата? Ами преди всичко китарата е доста голяма и тежка. Колко и странно да звучи, не е и супер удобна за носене на гръб, спира вятъра, доста усложнения ми създава когато се опитва да вали. А планът ми беше на следващия ден да вляза в Словакия и допусках, че няма да има вече толкова удобства за каране на велосипед както в Германия и Австрия.

Снимка пред кметството

Снимка пред кметството

На връщане от автогарата на един мост се заприказвах с един канадец, който е стигнал до Ирландия със самолети после обикаля Европа на стоп. Май си приказвахме към час и само дъжда прекъсна разговора ни. Той си нямаше дори палатка и си носеше нещо като армирани найлони, с които се увиваше нощем, за да се пази от дъжда. Странното е, че не знаеше, че в Австрия е разрешено дивото къмпиране. Разказах му къде може да яде безплатно в Германия, както и разни полезни неща за Италия, към която страна се беше запътил. Предупредих го, че дивото къмпиране в Италия е забранено и човек може да спи само в къмпинг. Което е доста неприятно. Изобщо споделихме доста информация, тъй че се прибрах в къмпинга чак по тъмно. Като стигнах до палатката погледнах велокомпютъра, оказа се, че съм навъртял 45 км из Виена.

Спах хубаво в къмпинга, въпреки че вечерта не ме ловеше кой знае колко сън.

На сутринта на 13 август 2009 г., четвътък, се чувствах свеж и готов за ново каране. Не се бавих особено със събирането на багажа. На излизане от къмпинга се сблъсках отново с т.нар. бекпекъри за които споменах в предния разказ. Този път представляваха наистина жалка картинка. Бяха ужасно натоварени с багаж, често носеха освен раница и някаква друга торба, също доста голяма. Влачеха се бавно и се трупаха пред входа на къмпинга или на спирката на автобуса наблизо. Направо не е за вярване колко много неща влачеха със себе си! Всичко това ги правеше напълно зависими от градския транспорт, тъй едва ли можеха да изходят повече от километър в този си вид. И като си помисля, че доста от тях си носеха разни напълно ненужни неща от типа на лаптоп. Не, не се шегувам, предната вечер ги видях как в къмпинга вадеха лаптопи от раниците си и седяха в едно помещение до входа, където имаше безжичен интернет. Да влачиш лаптоп, докато пътуваш из Европа с раница на гърба си е чисто безумие в моите очи. Дори моя багаж на колелото изглеждаше със скромни размери, въпреки че носех и доста храна и вода с мен.

Излязох от къмпинга към 10.00 сутринта. Денят беше прекрасен: чисто, почти безоблачно небе, топло и приятно време, срещу мен проблясваше Дунав. Без особени усилия намерих алеята и захвърчах по нея. Не мога да пропусна факта, че без китара на гърба ми беше доста по-лесно и приятно.

Началната част от днешния ми маршрут минаваше в покрайнините на Виена, по-точно в нещо като голям парк, направен успоредно на Дунав. Зелени склонове с добре окосена трева и тук-там пейки. По брега има и тук-там легнали плажуващи, като почти всички са нудисти. Мъж и жена на средна възраст, съвсем голи, си седяха в една кръчмица до алеята, необезпокоявани от никой. Явно и в Австрия на никой не прави впечатление, когато нудисти се мотат насам-натам. За разлика от България, когато върху теб се сипят недоволни погледи и ти казват, че “Тук има деца!”, сякаш правиш ужасно престъпление.

Като на велосипедист се впечатлих много и от крановете за питейна вода, разположени из парка. Освен всичко на самите кранове е написано “Вода за пиене”. Нещо, което не видях на други места и страшно ми хареса, тъй като водата е важна за велосипедиста.

Питейна вода

Питейна вода

Направих малка почивка до поредното малко и спретнато заведение на брега на реката. Не след дълго пак се метнах на велосипеда. И продължих с въртенето все напред, тъй като планът ми беше привечер да съм в Братислава. За неинформираните ще кажа, че разстоянието между Виена и Братислава е някъде към 65 км и не е никакъв проблем това разстояние да се вземе с велосипед за един ден.

Доста бързо излязох от Виена и поех по алеята. Алеята вървеше по северната страна на реката и доста голяма част от пътя минаваше през резерват, Nationalpark Donauauen в Австрия. На едно място, още не излязъл съвсем от Виена се оказа, че съм сбъркал пътя. Но това не беше проблем, тъй като питай един към 50 годишен мъж с хубав шосеен велосипед, който ми каза да го се върна малко назад, точно в неговата посока. Подърдорихме малко докато въртяхме, той доста се зарадва че съм велопътешественик. Оказа се, че трябва да завия за малко през една зона, която цялата е в големи складове (силози може би) за петрол, бензин или някакви там течни горива и нефтопродукти. Човек веднага асоциира подобно нещо с неприятна миризма ала Нефтохим-Бургас и някакви разливи. Но се оказа, че няма нищо подобно. Няма миризма, няма петролни петна.

Пак съм на алеята. И май вече навлизам в една леко дива зона. Не знам точно къде навлязох в границите на резервата, но може би това е един от най-приятните преходи от цялото ми пътешествие. Чувствах се в отлична форма, от предишните ми проблеми нямаше и следа. Ако изключим леката болка в левият ми прасец. Така и не ми мина тази болка. Всъщност нищо не ме болеше докато въртях, но пак си го чувствах леко подут и твърд.

Странното е, че откакто излязох от Виена велосипедистите по алеята намаляха значително. Всъщност почти изчезнаха. Между Линц и Виена по алеята имаше голямо количество колоездачи, понякога и в по-големи групи от по двайсетина човека. А в момента не се разминавах почти с никой. Освен алеята и тук-там някоя пейка нямаше никакви признаци на цивилизация. Нещо, което много ми харесва. И самата алея не е асфалтирана, а е покрита с трамбовани дребни камъчета, които много приятно хрупат под гумите на велосипеда.

Резерватът на река Дунав в Австрия

Резерватът на река Дунав в Австрия

А около мен пейзажът е прекрасен. От двете ми страни има гора от огромни дървета, в голямата си част са тополи и върби. Тук-там се подава някое блато, в което има папур и тръстика. На някои места е тези малки блата има и водни лилии. Пълно е с птици, които прелитат над мен, чапли и други водни пернати. И какви ли не насекоми. Изобщо е пълно с живот, който усещам навсякъде около мен. Винаги досега с дивата природа ме е изпълвал с тихо благоговение и някакво особено чувство за спокойствие и безвремие. Е, тук се чувствах точно така. Карах по една алея, заобиколен от диви растения и животни, където сякаш времето няма значение, а спокойствието и радостта проникват до всеки атом клетка на тялото ти. Може би звучи невероятно, но за малко време докато карах велосипеда, заедно с мен летеше едно водно конче, отпред и малко в дясно. Можех да наблюдавам полета му, жуженето на крилете му, големите му ококорени очи и как завива наляво-надясно и нагоре-надолу. Чувствах се прекрасно!

Не след дълго стигнах и до пункт за велосипедисти, малка бирария. В нея само се измих малко на външната чешма и си налях вода. Алеята пак стана асфалтова, а от време на време имаше табели с доста голям текст, които не си направих труда да прочета целите, но общо взето ни казваха, че това е резерват. Срещаха се и масички с пейки за почивка на колоездачите.

Самотен велосипедист в резервата

Самотен велосипедист в резервата

По едно време се отклоних леко по алеята за да си намеря място за почивка. Така стигнах до някаква сградичка, която ми изглеждаше като трансформатор. В сянката й починах и хапнах. Имах и някакъв дребен проблем с велосипеда, който е толкова дребен, че не си спомням точно какъв беше. Но го ремонтирах набързо с наличните ми инструменти. А може и гумите да съм напомпил само, не знам, някаква дреболия беше.

И така, след кратката почивка пак продължих нататък. Голяма част от алеята си вървеше през резервата, времето беше чудесно и без проблеми въртях все напред. Някъде към 14-15 часа си направих малка почивка насред алеята. Гътнах колелото и легнах на асфалта, като си качих краката върху дисагите, да са по-нависоко. По едно време насреща се зададе един мъж с велосипед, който спря и ме попита дали съм наред, да не би нещо да ми е станало и да имам нужда от помощ. “Не-казвам-само си почивам.” Той пак ме попита дали съм сигурен, че всичко е наред. “Да, всичко е наред, благодаря”. Пожела ми приятен ден, аз му благодарих още веднъж и също му пожелах приятен ден. Е, подобно действие май е нормално за хората по тези места. В Германия пак ми се е случвало да ме питат дали имам нужда от помощ и дали съм наред и често съм виждал как други го правят. Май е типично разни лелички като те видят да стоиш на някоя улица и да зяпаш усилено картата да те питат имаш ли нужда от помощ и да ти кажат в коя посока трябва да тръгнеш.

И  въртя все напред. А около мен има все гори, полянки, малки езерца и блата. Според картата можех да мина през мост от другата страна на Дунав и да карам през няколко градчета, т.с. алеята пак вървеше и от двете страни на реката, а не само от северния бряг. Но предпочетох да карам през резервата, в него ми харесваше, а и се бях нагледал на австрийски села и градчета.

Така или иначе накрая трябваше да мина от другата страна на реката, тъй като алеята минаваше през едно градче – Хайнбург – което е последното горе-долу голямо населено място преди границата със Словакия. В него пак си направих почивка на една пейка до реката, хапнах и нещо като следобедна закуска. Не след дълго продължих и напред, минах през последното село в Австрия – Волфщаал (Вълча стомана в превод?). Малък наклон през селото и алеята ме изведе успоредно на едно шосе, в равно поле. Срещу мен се виждаше вече Братислава. Странно, още съм в Австрия, но срещу мен е Братислава, столицата на друга държава.

Братислава, гледана от Австрия

Братислава, гледана от Австрия

Карах все по алеята, като се оглеждах внимателно за знаци за държавна граница и КПП. Личната ми карта беше в джоба ми, международния ми паспорт беше в чантичката на кормилото. И въртя напред. На шосето отпред се вижда нещо като КПП, но на него няма никой. Вижда се и нещо като ограда с мрежа, но на велоалеята няма ограда, няма и вратичка. Намалявам скоростта, но не спирам да карам. Няма жив човек. След 100-200 метра надписите по няколко заведения и магазинче се смениха-на тях пишеше на словашки. Ето ме и в Словакия! Учудих се малко защо не ме спряха за гранична проверка, но си казах: “Да са ме проверили. Ако ме хванат и решат, че съм преминал нелегално първо не е моя вината и второ ако трябва ще полежа малко в словашки затвор и като ме освободят пак ще купонясам!”. Алеята продължаваше без прекъсва успоредно на шосето. След малко излязох успоредно на някаква магистрала, продължих да въртя и малко като на майтап стигнах почти до центъра на Братислава, минах по един мост на другата страна на реката. Направих и една снимка от моста. 🙂 От другата страна на моста се оказа самият център на Братислава. Има стари сградички, улиците са тесни и само за пешеходци. Без особено много хора, туристи почти няма. Слязох от велосипеда и походих малко пеш из улиците. Взех си сладолед, струваш 50 евроцента. Малко се учудих, тъй като си спомнях отпреди, че в Словакия имаше словашки крони, а не евро. Как да е, реших, че сигурно е за удобство на туристите. Някак си съвсем случайно намерих и туристически информационен център. Доста приятно направен и с едни хубави словачки… Питах за къмпинг, оказа се, че до Братислава имало само един къмпинг, и той се намира в североизточния край на града. Имаха карти на града, но се оказа, че къмпинга се намира извън картите. Явно не е близо. Попитах и каква е валутата в Словакия, оказа се, че от 1 януари 2008 г. минали на евро. Старите крони също вървели, но мога спокойно да плащам с евро, всички цени в магазините били в евро. Което ми се струва доста удобно, поне за пътешественик като мен.

И тъй, излязох от инфоцентъра и започнах бавно да се придвижвам в посока североизток. В Братслава велоалеите ги има тук-там. Не са толкова добре направени както в Австрия и Германия, но поне ги има. Проблемът им е, че не са особено равни, имат пукнатини тук-там в асфалта, понякога и бюрдюрите не са скосени. А основният проблем на велоалеите в Братислава е, че са малко. Затова се налага да карам заедно с автомобилите. Хубавото е, че няма много автомобили, поне из центъра, а и шофьорите са внимателни и не се правят, че не ме забелязват.

Стигнах до някакво площадче. Установявам, че положението в Братислава ми напомня на това в София. Сградите са леко запуснати, не е чисто както в Австрия или Германия. Освен всичко почват да се показват не особено красиви и поддържани, ръбести и сиви соц-сгради. Докато седях на една пейка двама таксиджии нещо се спречкаха. Хващам се, че изпитвам лек културен шок. След толкова месеци стоене в Германия разни дреболии като липса на перфектна чистота или сиви бетонни сгради ми правят впечатление. В Мюнхен не бях виждал хора да се карат сериозно, подобно на тези двама таксиджии. В Германия обикновено единият прави забележка на другия с леко възмутен тон, а другия се извинява. Малко странно звучи. Явно доста хора знаят кое е правилно и кое не е. А и са научени да са любезни и да не реагират прекалено емоционално. Тъй де, ако има проблем е добре да не се пениш особено и да си учтив.

Така, на това площадче се опитах да питам някакъв младеж за това къде е къмпинга, но се оказа, че не знае никакви езици. Това пак ми идва малко шокиращо, тъй като досега в Германия и Австрия можех да чета надписите и да говоря с хората въпреки че немският ми не е дори и добър. Добре е поне, че имам някакви спомени от руския език в училище и някак си се надявам словаците да разбират руски. Как да е, ще се оправя някак си.

Откривам, че срещу площадчето има някакъв голям магазин, доколкото разбирам от надписите и рекламите по него има и спортни стоки. Реших, че сега е моментът да си купя сандали. Идеята за сандали ми дойде преди няколко дни. Досега карах с едни маратонки, които бях купил пролетта от Лидл за 10 или 12 евро, не си спомням точно. Лошото е, че маратонките взеха да се скапват, петите им взеха леко да пропадат. То е добре, че за тази цена пак изкараха доста време. 🙂 Скапването на маратонките не ме тревожеше особено, мога и със съдрани маратонки да карам, но с придвижването ми на изток времето ставаше все по-горещо. Днешният ден беше горещ, краката ми се потяха, чорапите ми – също. Не е особено комфортно. Затова бях решил, че едни сандали, по възможност да са гумени подметки със синтетични ремъци, ще ми дойдат отлично. Ще ми е по-прохладно, а и няма да пера чорапи. Все пак е по-лесно човек да си измие краката вечер (ако реши въобще да ги мие де), отколкото да пере и суши чорапи.

Пред магазина имаше паркирани по стената (няма стойка за колелета!) четири други велосипеда, явно някакви като мен, тръгнали да пътешестват. Един от колоездачите стоеше отвън да ги пази, явно другите бяха вътре и пазаруваха. Пазят си колелетата значи, лоша работа, значи се краде.

Влязох в магазина и в отдела за спортни стоки намерих един сандали точно като за мен. Бяха и намалени като последни количества. Тъй като нямаха цена на етикета отидох на касата да питам за цената. “Колик стоит?” (това си го спомням от ходенето ми в Чехия). Продавачката ми цъка на касата 3,80 евро. Питам ме на словашки нещо от типа ще ги купя ли. Казвам й на немски, че бих искал да ги пробвам. Тя доста нелюбезно се дръпна и каза нещо от типа, че са последните, какво да ги меря. Аз замигах учудено, пак културен шок, как може да се държи така. Явно съм се разлигавил в Немско, там всички продавачи са супер мили и любезни с изключение на един техник на велосипеди в Радлбауер – Вест. Хората на опашката също бяха леко възмутени, добре, поне не се одобрява от околните, явно не е норма. Ама шибана работа, за малко влязох в пост-комунистическа страна и разликите си проличаха. Пробвах сандалите, точно като за мен са. Купих ги без въобще да се колебая. Продавачката си беше сменила настроението и беше станала добра.  И веднага ги обух като излязох пред магазина. Ухааа, супер! Сухи и проветрени лапи, какво може да иска повече човек. Старите маратонки завързах отзад върху дисагите.

След кратък размисъл реших, че нямам за какво да търся къмпинга и е по-добре да изляза от Братислава и да спя където намеря. Ако и къмпинга е като тоя магазин, не, няма нужда да въртя до него и да си плащам за, хм, вероятно лошо място. А и не съм кой знае какъв фен на спане на къмпинг, единственото му предимство е, че има баня с топла вода.

Освен това реших, че доста време загубя за търсенето и откриването му, я по-добре да завия на изток, а после да изляза от града. Така и направих.

Открих, че Братислава има подобен проблем като София и всички други нашенски градове. Проблемът е в това, че центъра е хубав, горе-долу чист, сградите са боядисани и поддържани, но излезеш ли извън центъра контрастът е голям. Така е и с Братислава. Карам по нещо като булевард в посока изток. Няма велоалея. Асфалтът е леко хлътнал от тежестта на автомобилите и камионите. Тук-там има пукнатини и малки дупки. Близо до една спирка за автобусите имаше и някакви релси. Аз в Германия се научих, че релсите са равни с асфалта и нямам проблем да мина през тях с колелото. Ама тук не стига че бяха бая големи релси, но и от едната страна имаше нещо като гърбици, образувани от асфалтовото покритие. Малко по-добре от София. Без малко да се метна от колелото по проклетите релси, сигурно цялата спирка ме е чула как псувам. Рекох си, че трябва да внимавам повече, и да спра да псувам на славянски. Не след дълго се озовах в някакъв краен панелен квартал. Струва ми се леко ужасен – сиви ръбести блокчета. Поне не е застроено между тях и в междублоковите пространства има дървета и няма боклуци. Спирам до един супермаркет – Алди. Почти съм привършил храната и е време да се запася и да хапна нещо за вечеря. С голям кеф установявам, че основните хранителни продукти са доста евтини. Едно хлебче с големината на кифла е 7 цента! Взех си 6-7 хлебчета. Млякото също се оказа евтино – 42 цента за литър прясно мляко. Брей, то по-евтино от Германия бе, там онези кожодери ми вземаха по 48 цента за литър! Купувам си и едно чешко сирене, което много прилича на нашенския кашкавал, само дето е по-евтино. Сядам пред супермаркета и почвам да хапвам хляб и въпросното сирене. Зяпам с любопитство какво има около мен. В тоя квартал ми се струва, че повечето мъже бяха пияни. Или се държеха като такива. Беше някъде към 18.30 – 19.00 а да са къркани от толкова рано вечерта!? По улиците има и тунинговани автомобилчета, ужас! Тук-там се появяват младежи с подстрижки първи номер, тъмни очила, шарени “фйешън” фланелки и с доста кухи физиономии. Местни гъзари ли, кой знае? За изненада по едно време в магазина влязоха и група роми. Словашките роми приличат на нашенските. Доста от тях са дебели, говорят на висок глас и носят дрехи от модната колекция на Женския пазар или там братиславския му аналог. За пръв път от месеци насам чух и тютюнджийска кашлица. Май пак здраво ме удря културния шок? Или съвсем съм се разлигавил в Германия?

Не се въртях дълго пред магазина и отново се метнах на колелото. Нещо нямах желание да оставам повече време в тоя квартал. Карах все по булеварда, докато стигнах едни пътни възли на магистрала. Ами сега накъде да карам? Изобщо си нямах никаква представа, тъй като нямах карта на Словакия. Доста тъпа постъпка да се опитвам да стигна някъде без карта. За радост точно наблизо имаше една бензиностанция на OMV, в която ме оскубаха 7 евро за пътна карта. Пред бензиностанцията пак за пръв път от много време видях охранители. И пак за пръв път ми замириса много силно на мръсен помияр. Явно някъде около бензиностанцията някой гледаше куче на верига.

Е, вече имах пътна карта, ориентирах се в каква посока да карам. Реших, че ще движа на юг-югоизток, в посока разни села в Словакия и в никакъв случай не трябва да карам в посока в посока Гьор в Унгария. Лошото е, че вече се смрачаваше, а аз си бях в Братислава, макари и в покрайнините. За по-любопитните бях на улица Gagarinova (явно е кръстена на Юри Гагарин), точно на пресечката с магистрала Е 575. Значи трябваше да се изнасям по най-бързия начин. Отпреди си знаех, че Братислава не е кой знае колко голям град, населението му е половин милион, и точно на това се базираха изчисленията ми за това как бързо ще се измъкна от него.

Пред мен на пътния възел имаше нещо като тясно тротоарче, явно за пешеходци. И рекох да потикам колелото колелото, да не се завирам отрано по магистралата. Пък и е забранено да се кара колело по магистралата, не исках да се разправям с някакви словашки ченгета, дето не знаят нито един чужд език… Но пътечката взе да става все по-тясна и по едно време изчезна. Наложи се да тикам колелото в обратна посока, тъй като нямаше място дори да завия. Ама че соц-история!

Накрая ми писна. Излязох на магистралата, облякох си сигналната жилетка, пуснах динамото и с възможно най-голяма скорост отпраших напред. За радост тук-там имаше светофари, а и беше пълно с табели. Затова след няма и един-два километра излязох от магистралата и спокойно завъртях по нормално шосе.

А все повече се стъмваше, а около пътя все нямаше някакво читаво място за спане с палатка. Някакви къщи с дворове, складове, индустриални сгради… За радост на велосипеда имам динамо, заден светещ стоп и много силен преден халогенен фар. Малкото шофьори по пътя ме виждат и старателно ме заобикалят. Хубавото е, че почти няма камиони, само от време на време минава по някоя лека кола.

А си е вече тъмно и аз продължавам да въртя, за да намеря най-накрая някаква горичка, в която да си опъна палатката. Тъмно е, но се вижда пейзажа наоколо. Минавам през едно село, Ровинка. Тъмно е, няма кой знае какво улично осветление. На центъра има и някаква кръчма. Няма жив човек по улиците. Спирам под една от малкото улични лампи да погледна картата. Разсъждавам дали да се отклоня малко от този път и да тръгна по някой селски в посока на изток. Отказвам се и продължавам напред. Накрая си намерих място в един горски пояс между нивите след селото Яношикова. Горският пояс е перпендикулярен на шосето и изглежда дълъг. Тикам велосипеда по изорана нива докато навляза по-навътре. Намирам си и чисто място между дърветата. Опъвам си палатката на фенерче, не е супер удобно, но хубавото е, че съм й свикнал и не ме затруднява кой знае колко. Заключвам и велосипеда за едно дърво, за всеки случай. Намирам се вече в Дивия Изток. Забелязвам, че тревата около мен е изсъхнала, явно климатът тук е друг, тъй като в Германия и по-голямата част на Австрия поради честите дъждове тревата е зелена през цялото лято. Не губих особено много време и почти веднага се мушнах в палатката. Малко ми липсваше спокойствието и реда в Австрия или Германия, в Словакия някак си се усещаше, че нещата не са толкова добре, колкото в тези две страни. Но пък не вярвах, че нещо неприятно може да ми се случи. Познавах по различни поводи доста словачки и словаци и всички ми се струваха много добри и приятни хора, от тези, дето и на мравката път правят. Спомних си, че бях чел, как някакъв австриец е казал, че словаците са с “гълъбови души”. И май е бил прав. Като погледне човек историята на словаците май има такова нещо. Май никого не са нападали от средновековието насам, а пък после са били в границите на други държави, я на Унгария, я на Австрийската империя и Австро-Унгария.“Е – казах си – явно са гълъбови душички, значи всичко е наред”. Бях навъртял над 90 км и сънят ме унасяше. И сладко заспах. Какъв ден беше, а?

Червената точка показва къде преспах

Червената точка показва къде преспах

Advertisements

Етикети: , , , , , , , , , , ,

5 Коментари to “Влизам в Словакия”

  1. Niki Says:

    Супер! Ето и карта за да те следим по-изкъсо 🙂 чудвам се само как не си решил да останеш повече от един ден във Виена – опредлено има какво да се види и да къде да се отиде, дори вечер, въпреки, че града изглежда на пръв поглед малко скучен от към заведения и млади хора.

  2. xunap Says:

    Ники: Ами нощният живот ми е напълно безинтересен. Не че Виена е скучен град, нямам такова впечатление. А и градовете не ме влечат особено. Хора, къщи, салтанати. Майтап бе! Доста по-добре се чувствам в компанията на щурци, звезди и Луната. 🙂 А то е ясно, че във Виена за един ден не може да се види кой знае какво, нямам и претенции за това. Може и седмица да не стигне. Но все пак си е добре за един ден да се правят 45 км зиг-загчета из Виената.

  3. климатик Says:

    Wow, докато четях статията сякаш вървях от там от където си минал. Страшна е 🙂

  4. Niki Says:

    45 км. не е никак малко и определено си се поразходил 🙂 Благородно завиждам 🙂

  5. климатици Fujitsu Says:

    супер яко пътуване, искрено ти завиждам за местата, които си посетил и ти благодаря, че ги споделяш тук, за да можем и ние нереализираните пътешественици да се докоснем до тях 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: