Денят започва зле, но завършва добре

За непрочелите досега:

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Пета глава: Дълъг ден и влизане в Австрия

Събуждането ми в къмпинга до село Ау, Горна Австрия на 10 август 2009 г., понеделник, беше странно. Две патици от езерцето в къмпинга се настаниха до палатката ми и започнаха да си крякат сутрешно. Освен това и някои съседи се бяха размърдали и си опаковаха нещата. Погледнах си часовника, 7.00 сутринта. За разлика от предните сутрини по време на пътешествието ми с велосипед изобщо не се чувствах отпочинал и добре наспал се. Наругах наум патките и си казах, че за такива прегрешения като събуждане на уморен велосипедист рано сутрин в България ги наказваме като ги подържим час-два в гореща фурна и заобградени от зеле.🙂 Не знам вие как сте, но аз се чувствам доста скапано когато не съм се наспал. Главата ме понаболява и всичко това някак си ми влияе на настроението. Малко киселяк съм, но си знам каква е причината и се опитвам да го преодолея. Просто си чакам да ми мине и не мисля за това.

Забравих да спомена, че вчера вечерта като се записвах в къмпинга ми казаха, че имало някаква повреда с топлата вода. Топла вода ще има на сутринта.  Затова първата ми работа след като се измъкна от малката ми палатка е да се запътя към банята с наметната на рамо кърпа и сапун и шампоан в ръката.

По закона на Мърфи пред банята има опашка. Разбираемо е, едно от големите предимства на къмпинга е наличието на баня с топла вода. И останалите велосипедисти, точно като мен, здравата са се потили вчера и с нетърпение чакат да се изкъпят. Така или иначе хората са експедитивни в къпането, както и самия аз.

Следващата фаза – закуска, която се състои както обикновено от хляб, мед и масло – минава бързо. Приготвянето на багажа – също. С неудоволствие установявам, че дрехите, които бях изпрал в събота вечер (а днес е понеделник) все още не са изсъхнали. Въпреки че през нощта ги прострях върху рамката на колелото. Явно и днес ще въртя, а отзад ще се веят няколко фланелки.

Тъй, планът ми за деня включваше освен карането на колело и две важни точки: купуването на хапчета срещу стомашно разстройство и намирането на супермаркет за да се снабдя с ядене за обяд и вечеря. Ако си спомняте в неделя магазините не работят, а малките ми запаси от ядене бяха напълно изчерпани. Освен мед и масло нямах нищо друго за хапване. А хапчетата бяха наложителни, тъй като стигнах до извода, че стомашното разстройство няма само да се излекува.

И тъй, приготвих си багажа и се сетих, че един от вчера купонясващите ми каза да си оставя някакъв мейл на бара, тъй като имаше фотоапарат и беше направил доста снимки. Така и направих.

Погледнах за последно къмпинга с езерцето, махнах му за сбогом и се метнах на велосипеда. Минах покрай къмпиращите с коли, които се бяха разположили в другия му край и излязох на алеята.

За да изпълня задачите си – намирането на супермаркет и аптека има две възможности: да се върна назад до Маутхаузен, някъде 4-5 км или да продължа напред и да се отбия в първото по-голямо градче. Избрах втория вариант- не исках да се връщам назад, това означаваше някъде към 10 км въртене в повече. Погледнах си книжката с картата на Дунавската алея и видях отбелязано едно градче на около 10 км от къмпинга, съвсем близо до алеята. Реших да се отбия в него.

Утрото беше горещо, тук-там по небето имаше едни полупрозрачни перести облаци. Пейзажът около мен беше една голяма низина, имах чувството, че наоколо няма особено много населени места. От лявата страна на алеята беше реката, а от другата се редяха горички от тополи, с ниски храсти и приятна зелена трева. Както и вчера, алеята беше направена върху дига, която се вие по протежение на Дунав. От време на време се виждат големи товарни кораби, порещи водите на реката.

Карането тази сутрин беше тежко. За разлика от предния ден днес нямах особено енергия. От една страна се чувствах слаб от стомашните проблеми. От друга не бях починал добре и сутринта се събудих с чувството, че изобщо не бях спал. Още по-лошото беше, че имах нужда от хубава почивка, тъй като предния ден бях станал в 6.00 сутринта и бях карал целия ден като бях навъртял 120 км, което си е доста разстояние. Изобщо тази сутрин силите ми бяха поизчерпени. Но какво да се прави, не е казано, че през цялото време човек ще се кефи и никога няма да го спохождат някакви трудности, умора или други неудобства.Но поне времето беше слънчево и нямаше особени белези за дъжд. Сетих се за двете германки, които останаха в Линц, сигурно се чувстват прекарани, че не са продължили напред, тъй като прогнозите за дъжд засега не се сбъдват. Което беше супер хубаво.

Така или иначе се заставих да спазвам определено темпо и затова упорито въртях педалите. За да не мисля за това колко ми е кофти си пуснах музика в на mp3-плейъра. Наведох се и напред и забих поглед надолу, като през повечето време гледах педалите и течащия под мен път. Карах в дясно по алеята, на няма и педя и маркировката, като само от време на време дигах поглед напред, за да поглеждам за други велосипедисти.

След недълго каране стигнах до един чудесен пункт за велосипедисти. Близо до едно село, което се казва Митеркирхен. Та този пункт беше много добре направен. Имаше хубава тоалетна, кофи за боклук, добре оградени и отделени от всичко останало, навеси и под тях пейки и маси за почивка, чисти и сякаш са боядисани предната седмица. Имаше и супер хубава чешма: голяма тръба с непрекъснато течаща вода, която изтичаше в голямо корито с формата на ниска каца. От другата страна на алеята имаше и нещо като закусвалня, в която предлагаха разни кифли, кексчета и правени на място сандвичи, сладолед и кафе. Този пункт изглеждаше толкова приятно, че нямаше начин човек да не се отбие и да поседи малко на него. Може би затова тук бяха спрели куп велосипедисти, включително и група дечурлига, които явно правеха някакъв организиран преход по Дунавската алея. С удоволствие човек се мотае на подобно място, седи по пейките и хапва с голямо удоволствие (стига да има какво да яде де, да не се е докарал в моето положение през този ден и да си е изял всичко). А водата в чешмата беше супер вкусна и студена! И както винаги на подобни места и тук имаше голяма карта на околността. Според картата съвсем наблизо има електроцентрала на Дунав на по която може да се мине от другата страна на реката и да се отиде в едно малко градче – Валзее. И така, смятах да отида във Валзее, където да намеря аптека и да направя посещение на супермаркета. На картата ми изглеждаше не особено малко, тъй че се надявах да има тези две неща.

Градчето наистина не беше далеч. Но пък беше разположено на една височина, та по едно време трябваше да сляза от колелото и да тикам нагоре. А беше наистина стръмно. След като попитах една възрастна жена къде се намира центъра се оказа, че трябва да потикам още малко по едни тесни улички. Излязох на центъра, но аптека не се виждаше. А и центъра не беше кой знае колко голям. Попитах и за аптека. Оказа се, че във Валзее няма аптека. Уф, ама че досадно! Не изглежда малко градчето, а няма аптека. Но пък ми казаха, че има лекар, и от него мога да получа лекарства. Добре, но се оказа, че лекарят го няма. Не разбрах дали е в обедна почивка, или е на ваканция, тъй като двамата мъже, с които говорих на центъра бяха чужденци (т.с. не бяха австрийци), изглеждаха като работници и района на Балканите, не знаеха добре немски (не че аз съм съм супер разбирач на немски) и не можаха да ми обяснят ясно. Е, казах си, в следващия град ще намеря аптека. Да мина на другата част от плана, намиране на супермаркет. Запътих се към един магазин, който изглеждаше като такъв, но се оказа затворен. Гледам на работното му време, оказа се, че има почивка от 12.00 до 15.00. Погледнах си часовника, оказа се че е 12.05. За някакви си пет минути се бях разминал и с магазина. Отсреща имаше и друг подобен магазин, но се оказа със същото работно време. Брей да му се не види! А вече здравата огладнявах и в главата ми се въртяха бели хубави хлебчета с кашкавал или някакво кашкавалоподобно сирене. Ама адски ми се ядяха такива меки, хубави, добре миришещи, пухкави хлебчета, които съм разрязал на две и по средата съм поставил две лентички кашкавал /ементалер /бри /камембер или каквото има там евтинджийско сирене. И май една о причината е, че видях на велосипедния пункт един дядка с дълга бяла брада, стари износени дрехи и горе-долу толкова и стар велосипед, който беше седнал сам и много сладко похапваше хляб и сирене. Режеше си сиренето с ножа и го ядеше с големи парчета хляб. А в същото време в центъра на Валзее, където се намирах двама велосипедисти – мъж и жена – явно като мен тръгнали по Донаувеег, бяха изкарали късмет да хванат магазина отворен, седнали на една пейка и сладко похапваха. Пак хлебчета със сирене, подправени с някакъв сос малко салам. На десетина метра имаше и гостилница, в която пък двама мъже седяха и хапваха добре изглеждащи гозби. Изобщо всичко живо ядеше, само аз проскърцвах гладен. От далеч ситуацията изглежда доста комична, но трябва да кажа, че съм човек със завиден апетит, които никога не изчезва. Дори когато хвана грип и имам температура пак сутрин, обед и вечер си ме спохожда здравия апетит.

В далечния край на площада видях един магазин от веригата “Шлекер”. Тях ги имаше и в Германия, но май в тях не се продава никакво ядене. За мен те са малко странни магазини, спомням си, че в тях има шампоани, прахове за пране, човек може да си купи една ролка тоалетна хартия и т.н. неща. Но все пак, воден повече от отчаянието реших да вляза и ако не няма ядене, то поне да питам къде наблизо има супермаркет. Вътре продавачката, леко пълничко русо момиче,  тъкмо подреждаше някакви неща на кучешките храни и явно се изненада като влязох, защото изпусна кутийките на земята. Помогнах й да ги събере точно като в някой холивудски филм и я питах дали продават хранителни стоки в този магазин. Тя каза, че не продават. Питах я къде се намира най-близкия супермаркет. Оказа се, че е на 20 минути каране с кола до някакъв град в южна посока, което може би някъде към 15 км. Да му се не види, в магазина единствената храна, която имаше беше за кучета и котки! Както и да е, реших да се върна обратно на алеята и да карам по нея докато намеря някакъв магазин из селата и градчетата.

Спускането ми беше много диво и за нула време стигнах електроцентралата по която минах на другия бряг и се отзовах пак на велосипедния пункт, където бях преди час и половина. Грешната ми преценка за Валзее ми докара загуба на време и енергия с въртене, освен това и леко се ядосах. Влязох пак в малката закусвалня, където реших, че вместо да се ядосвам е по-добре да взема да хапна нещо. Така и направих, взех си една “пица-багета” за две евро. Ммммм, беше вкусна, половинка багета, върху която имаше смес от сирене с разни зеленчуци, препечена на място. Поговорих си и с продавачката, която беше много мила и ми обясни, че най-близкия супермаркет се намира в градчето Грейн, някъде на около 20 км по алеята. В близките села има само малки магазинчета, които почиват от 12 до 15 часа. Та за да се добера до магазин трябваше да повъртя 20 км, което не е кой знае колко много път.

Пих отново от хубавата студена вода, измих се добре и продължих напред. Алеята беше малко странна. Постепенно се отдалечи от река Дунав и минаваше по малки селски пътища, минаващи по ниви и ливади. Хубавото беше, че част от пътя е на сянка-големи дървета растяха наоколо и щедро раздаваха прохлада. Минах покрай няколко малки селца, които изглеждаха много симпатични: със зелени морави и цветя навсякъде. Понякога около тях имаше големи овощни дървета, най-вече с ябълки, които бяха отрупани с плодове. Силите ми се възвърнаха, настроението ми се оправи.

Не след дълго алеята пак зави към реката и пейзажът се смени. От двете страни на реката се издигаха хълмове, целите обрасли с висока и гъста гора. Реката пак започна да прави плавни извивки, а велоалеята отново беше почти до водата. Не след дълго наближих и Грайн. Още в покрайнините на градчето, до велоалеята имаше една шарена табелка, на която пишеше “Хофер 50 м” и фирмен знак, който досущ приличаше на този на веригата “Алди” в Германия. Оказа се, че супермаркетът се намира на няма и 50 метра от велоалеята, а от самата алея има разклонение явно направено за велосипедистите, което води точно до входа му. Много хитроумно поставена табела. Еха, едва ли някога съм се радвал толкова на някой супермаркет! Още един малък завой и се отзовах на паркинга пред магазина. Май се оказа, че “Алди” в Австрия не е “Алди”, а е “Хофер”. Та вътре с радост си купих един пакет хлебчета, кайзер земел и парче австрийско сирене, което прилича малко на нашенския кашкавал. Още пред входа изядох три хлебчета. Едва ли някога хляб и сирене са ми били по-вкусни!

Забелязах също така, че в Австрия цените на хранителните стоки са по-високи с около 20% (а понякога и с повече) спрямо Германия. Освен това хлябът беше по-скъп, както и сиренето. Но за сметка на това сиренето, не помня точно как се казваше, беше по-вкусно от обикновения германски ементалер или гауда. За всеки случай си взех и едни обикновени бисквити, голям пакет.

Вече зареден с още енергия и с много по-добро настроение продължих нататък. Навлязох в градчето, което беше доста симпатично. Със стари сгради, павирани улици и спретнати магазинчета по централната улица. Гиздаво разположено върху високия северен бряг на река Дунав. Маршрутът на алеята минаваше през градчето, до центъра имаше и хубава чешма, от която си налях вода и си измих лицето и ръцете. Продължих по алеята, която беше направена успоредно на тясно двулентово шосе. След около два километра алеята най-изненадващо изчезна. Всъщност свърши, все тая. Погледнах си картата. На нея маршрутът беше обозначен точно където се намирах. Ако исках да продължа, то трябваше да карам заедно с колите и камионите по тесния път. А коли и особено камиони имаше много. Другият вариант беше да се върна назад, да мина през градчето и ферибот или по мост, който се намира доста назад (някъде 5 км да речем), да мина по другата страна на реката и до продължа по алеята е там. За пояснение трябва да кажа, че в Австрия Дунавската велоалея всъщност е двойна: и от двете страни на реката. Човек може да кара по която си избере и от време на време да минава за разнообразие от другата страна на Дунав. Досега бях забелязал, че и от двете страни на има велоалея. Но явно не и в този случай. Допуснах възможността да съм объркал пътя. Затова се върнах обратно до градчето, откъдето последвах внимателно знаците за алеята. И пак стигнах до същото място, където алеята мистериозно свършва. Реших, че няма да губя повече време и само да се въртя напред-назад и ще продължа по шосето. Прекръстих се и измърморих кратка молитва към който и да е бог да ме пази от невнимателни или луди шофьори, метнах се на велосипеда и продължих смело напред. Още от преди си бях вързал сигналната жилетка (точно като на нашенските полицаи от Пътна полиция) за калъфа на китарата, който беше на гърба ми. Сега я оправих, за да се вижда още по-добре и да не се вее особено. Допусках, че алеята прекъсва само за малко разстояние и после пак ще се появи. Така и се оказа, велоалея се появи след 5 км, но тези пет километра извъртени по тясното шосе се оказаха не особено приятни. Но пък с това забавяне не свършиха неприятностите ми за този най-тежък ден от пътешествието ми. Стомашното разстройство отново се обади с онова неприятно бълбукане в корема ми и аз си спомних как подминах работеща аптека в Грайн. Чувствах се изтощен, обезводнен и отпаднал. За капак на всичко времето започваше да се разваля.Стана облачно и ми се струваше, че усещам онзи неприятен задух преди да завали. Въпреки усещането ми за липса на енергия трябваше да продължа да въртя интензивно. От една страна там, където минавах не ставаше за опъване на палатка-целият бряг беше разделен на малки дворчета, в които имаше различни по размер къщички и бунгала. Явно нещо като вилна зона. От време на време се виждаха хора, които стояха в зелената трева пред къщичките, ловяха риба в Дунав или си печеха наденички в двора. По едно време спрях да почина и се разприказвах с един рибар, седнал на брега на реката. Риболовът не му вървеше по неговите думи, тъй като реката беше много мътна. Толкова мътна, че рибите не могат нищо да видят, дори и червейчето на кукичката. Причината е в дъждовете, които падали по-нагоре в  Германия. Каза ми, че прогнозата за времето е дъжд от днес вечерта до утре. Изобщо готин тип, не му пукаше много за рибата и повече релаксираше. Поприказвахме още малко, той ме пита откъде идвам и накъде отивам и доста се учуди на странния ми маршрут – от Мюнхен до Будапеща. Пожелах му късмет с риболова, на което той доста се изхили, явно е нещо необичайно за тези земи. Повъртях още малко и направих малка пауза, за да погледна картата си. Реших да мина по един мост над Дунав и да изляза на другата страна на реката и в градчето Ибс (пише се по странния начин Ybbs) да намеря аптека, където най-накрая да купя станалите вече легендарни хапчета срещу стомашно разстройство. Имах и нужда да се измия малко. Така че за малко се отклоних в един черен и много стръмен път в една гора, където с много усилия избутах колелото. Там се съблякох и с всичката налична вода си измих тялото. Смених си и дрехите. Починах малко, седнал на земята, съзерцавайки гората и настъпващите дъждовни облаци. В този момент бях на прага на отчаянието. Бях изтощен, скапан от недоспиването, обезводнен и без сили от стомашното разстройство. Като за капак на всичко един дъжд би имал много неприятни последици, тъй като дисагите ми не бяха непромокаеми. Най-важното нещо-спалният ми чувал- щеше да се намокри, което означаваше че ще трябва да студувам цяла нощ или да се опитам да спя в палатката без спален чувал, облякъл доста дрехи. А ако ще вали, то и дрехите щяха да са мокри… Китарата ми на гърба имаше нелош калъф, но не вярвах, че ще издържи на по-продължителен дъжд. Отделно мокри дрехи означаваха още един ден чакане за да изсъхнат. Другата възможност е да спя в някой малък семеен хотел, наричат ги “гастхауз” (къща за гости), но това щеше да ми струва в най-добрия случай 20-22 евро. Сума, която не исках да давам.

Така или иначе важното за момента беше да се добера до Ибс и затова се спуснах по пътя и отново излязох на велоалеята. Наложих си да на мисля за нищо друго, освен за движението напред, достигането до градчето и пътя след него, където щях да намеря подходящо място за опъване на палатката. Здравата въртях педалите и вече виждах моста в далечината, както и самото градче. И това доста ме вдъхновяваше. Най-сетне минах по този мост и влязох в градчето. Облаците се бяха сгъстили и въпреки че беше към 17.30 часа беше доста тъмно, а внезапен вятър вдигаше малко прах и листа от алеята. Всеки момент щеше да завали. Попитах един мъж къде се намира аптеката, той ми каза, че е досами центъра на Ибс и се намира много лесно. Така и беше. Влязох в аптеката и след кратък разговор първо с една аптекарка, а после и с един мъж, явно някакъв по-старши, си купих хапчета. Мъжът подробно ме разпита за различни симптоми като температура например, но аз му обясних, че имам обикновено стомашно разстройство, причинено от “мръсни ръце”. Хапчетата ми излязоха 10 евро, не чак толкова скъпо, колкото очаквах. Веднага излязох от аптеката и за всеки случай й погледнах работното време. Работеше до 18.00 часа, и след като се погледнах часовника, установих, че съм изкарал страхотен късмет, дошъл съм 15 минути преди затварянето й. Точно до аптеката имаше банкомат, от който изтеглих 100 евро. 60-те евро, с които тръгнах от Мюнхен бяха на свършване, а бях решил да не оставам с по-малко от 20 евро в джоба си. След това веднага се метнах на колелото и се насочих на изток, пак по Дунавската алея, за да изляза от градчето и си намеря подходящо място за опъване на палатка. Точно тогава започна леко да пръска дъжд. О, здравата напсувах скапаното време и натиснах още по-здраво педалите. За щастие излезлия вятър беше попътен. И така използвайки този попътен вятър направо полетях. Карах с възможно най-голямата скорост, подминавах кварталчета с къщи, магазини, складове и една бензиностанция OMV, която автоматично я записах в паметта си като място, където има вода. Покрай нея имаше и два супермаркета, които също бяха добре запомнени, и всичко това без да намалявам дори. Защото пръска дъжд, а ми се струва, че ще започне да вали още по-силно. А е станало много мрачно, големи черни облаци за обхванали цялото небе и ми се струва, че някъде далеч просветват светкавици.

Ето вече излязох от града, от лявата ми страна е Дунав, а от другата има железопътна линия. Минавам през нещо като парк с алеи с камъчета и постоянно се оглеждам за подходящо място за къмпиране. По едно време минах покрай една нелоша поляна, но пък се оказа, че е прекалено близо до ж.п. линията. Не особено добро място, защото влаковете щяха да ми тракат цяла нощ. Алеята премина в тесен междуселски път, по който не минаваха почти никакви коли. По едно време видях отбивка, черен път към юг, отбивам се в него и се оказа, че води до ферма, а на самият път има табела “Частна собственост”. Изглеждаше добре, но пък не мога да си опъна палатката. Фермерът може да дойде и да протестира ако не съм го питал за разрешение.

И продължавам да въртя нататък, струва ми се, че се надпреварвам с бурята и здравият дъжд ме следва по петите (или по задната гума на велосипеда🙂 ). Най сетне намерих друга отбивка. Оказа се, че има малък пристан за някакви малки лодки и яхти, две дървени постройки, ръчна помпа за вода. Минах през скромния яхт-клуб, и се насочих към брега на реката. Зад постройките имаше ливада, заобградена от всички страни с дървета. “Е-казах си – тук ще бъде.” Без много да му мисля се насочих към единия край на ливадата, към дърветата, които са съвсем близо до реката. Вече сериозно си валеше, не беше порой, но не беше и слаб дъжд. Не е за вярване, но за няма и десет минути разпънах палатката, сложих в нея шалтето, спалния чувал, който беше сух за голяма моя радост, китарата както си беше с калъфа и останалите неща. Откачих дисагите от багажника на колелото и тях прибрах на сухо под малкото преддверие на палатката. Там тикнах и маратонките си, навън останаха само джапанките ми и велосипеда. Велосипеда го заключих за всеки случай. Бързо се мушнах в палатката и с голямо облекчение установих, че съм отново съм изкарал страшен късмет. Бях съвсем малко мокър, всички важни неща бяха сухи и на сигурно при мен, когато чух как дъждът започва все по-силно да трака по покрива на палатката. Изведнъж се почувствах много добре. Бях успял да се измъкна от дъжда, да си намеря хубаво място за къмпиране и да съм на сухо и сигурно в малката ми палатка. Може би се досещате за приятното чувство, когато се намирате в малка уютна къщичка в планината или нейде сред природата, навън вали здрав дъжд или бушува снежна виелица, а вие сте си на топло и приятно, стоите край печката, в която пукат дърва. В такива случаи човек изпитва едно приятно блаженство, идващо от мисълта, че можеше да е навън, да е мокър и да му е студено, а всъщност е в своето си убежище. Добавете към това и дозата облекчение, която дойде от това, че успях да се укрия от дъжда.

Въпреки, че бях в малката си едноместна палатка, която я делях с малко дрехи и една китара, се чувствах по подобен начин. Дори имах хапване за вечеря, закуска и може би обяд. Единственото, което ме притесняваше е, че нямах достатъчно вода за пиене. Беше останала малко вода по дъното на бутилката, няма и една чаша, която изпих заедно с хапчетата. Но реших да полежа в палатката (палатката е толкова малка, че не може да се седи в нея) докато мине дъжда и ако спре да отида с колелото и с двете бутилки до някое от близките села и да си налея вода от някоя бензиностанция, кръчма или каквото намеря. Вече бях жаден, а изобщо не си представях да прекарам нощта без вода. Щеше да е доста мъчително, тъй като последните километри от Ибс до сегашното ми местоположение ги въртях с бясна скорост и доста се бях изпотил, което означава загуба на вода.

И така си лежах в палатката, дори от някъде си извадих mp3-плейъра, но се оказа, че на едната слушалка липсва капачето, сигурно някъде е отхвръкнало. Е, какво да се прави, хубави слушалки бяха…

За радост дъжда прекъсна някъде около осем вечерта. За мен това беше като сигнал да започна да търся вода. Едната бутилка от литър и половина я сложих на обичайното място за бутилки на рамката на велосипеда, а другата затегнах с ластика на багажника. Ходих до помпата до малките постройки на пристана, но се оказа, че водата не става за пиене. Пишеше си на помпата, а и като помпих малко от там излезе леко жълтеникава вода. Оказа се, че на няма и 300 метра се намира бирария с малко хотелче. Паркирах велосипеда и влязох. Точно на входа имаше нещо като бар, където имаше една доста пълна жена. Помолих я за малко вода. Тя ми каза да я последвам, след това излезе навън и ми посочи към селото. “Ето там има някакво заведение, там има вода.” Бях доста изненадан. Досега нито в Германия, нито в Австрия са отказвали да ми налеят вода. Питал съм за вода къде ли не, някъде преди Пасау бях влязъл в двора на една къща до пътя, където хората ми наляха вода, че и добър път ми пожелаха. Изобщо това ми се стори доста необичайно. Реших, че жената е чужденка, имаше доста силен акцент, с твърдо “р”, освен това и изглеждаше като да е от Южна Европа-черна къдрава коса, черни очи, кръгло лице, дебели черни вежди. Няма да се учудя и нашенка да е била.

Честно казано бях и малко ядосан, защото водата беше на бара, не се искаше никакво усилие, но не казах нищо лошо на тази жена. Реших, че всеки си отговаря за постъпките. Признавам си, че ми идеше да й тегля една майна, но пък реших, че бирарията си е нейна, или поне работи там и не е длъжна да ми налива вода. Освен това нямах никаква полза от това, тъй като беше вероятно да не разбере нищо, а и да разбере бутилките ми нямаше как да се напълнят.

Затова се метнах отново на колелото и отпраших към селото. Там намерих едно италианско кафе, в което питах за тоалетната и както (почти!) винаги приветливо ми посочиха къде е. Налях си вода, и понеже бях леко афектиран от жената в бирарията реших да искам да си платя. Попитах мъжа на бара колко ми струва, той каза, че нищо и отново се усмихна. Нямаше нужда да настоявам, тъй като ми беше ясно, че за него това си е естествено. Благодарих, излязох и се метнах пак на колелото. Беше започнало съвсем да притъмнява и затова без да се мотая повече се върнах при палатката. Тъкмо влязох в нея и отново започна да вали. В малката палатка успях някак си да си извадя хлебчетата и сиренето, направих си два-три сандвича (ако може да се каже на това сандвич-хлебче със сирене по средата) и сладко хапнах. Установих, че австрийците също са майстори на хлебчетата, а и сиренето беше много вкусно. Знаят как да живеят хората значи…

След като още малко полежах и четох книга, светейки с примитивните соларни лампи сладко заспах. Сигурно е било към 21.30 вечерта. Преди заспиване мислено благодарих на мъжа от италианското кафе и наругах жената от бирарията. Чувствах се приятно отпуснат и на сигурно, сухо и уютно място. С радост установих, че стомашното ми разстройство не се обажда, и бях сигурен, че на сутринта от него няма да има и следа.

През нощта от време на време дъждът спираше, а след това го чувах как отново започва да тропа по покрива на палатката. Почукването на дъждовните капки винаги ми действа успокояващо и някак си по домашному. За радост никъде нищо не протече, палатката беше едно от добрите неща, които носех със себе си.

Етикети: , , , , , , , , , , , , ,

4 Отговора to “Денят започва зле, но завършва добре”

  1. slideworld Says:

    Браво🙂

  2. изработка сайт Says:

    Дам, аз също не бих се учудил тази жена в бирарията да е била нашенка или от Гърция😦 Аз не мога да си представя че мога да откажа на някого вода или храна, без значение дали го познавам или не. Хубаво е че все пак денят е завършил добре🙂 Радвам се🙂

  3. размишльотини Says:

    Хей, честита нова година!
    Много нови пътешествия и приключения. Също като това хубави🙂

    (Трябва някой път да те питам за една пътешественическа консултация… в България).

  4. xunap Says:

    Дали е нашенка и какви са й причините да ми откаже вода не мога да кажа… И аз не бих отказал вода и храна на някой, дето е закъсал.
    Ели, питай ме за всякакви пътешествия, пиши ми на bags@mail.bg и ще ти отговоря с удоволствие.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: