От другата страна на Дунав

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Пета глава: Дълъг ден и влизане в Австрия

Шеста глава: Денят започва зле, но завършва добре

Седма глава: Напред към Виена!

Осма глава: Влизам в Словакия

Девета глава: Интересно е в Словакия

Велоалея в Унгария, близо до Естергом

Велоалея в Унгария, близо до Естергом

Приятно си е човек от време на време да спи и в легло. До такъв извод стигнах, когато се събудих в студентското общежитие в Габчиково. Приятно беше, но пътя ме очакваше. Бях отново открил хубавата алея и бях нетърпелив да продължа пътешествието си по нея. Исках да видя тази част на Словакия, бях любопитен да видя какво има нататък, да мина през някои селца, да погледам природата в тази част на река Дунав. А и планът ми беше до достигна до Комарно до следобеда, след което да реша къде ще пренощувам.

Затова не се мотах особено. Набързо закусих с нещата от дисагите ми, опаковах си багажа, върнах ключовете на портиерката и продължих напред. За няма и десет минути достигнах до алеята. На нея имаше един железен кол, който обикновено го използват за зимна маркировка в планините и може би преди време на него е имало някаква табела. На този кол завързах старите си вече маратонки. Вече бяха се скапали, подметките се бяха деформирали и скъсали на някои места. Реших че е добре да ги оставя там, та дано свършат работа на някой закъсал велосипедист или на който ги намери. Не бяха лоши маратонки, бях ги взел от един магазин Лидл в Мюнхен за 12 евро, но вече не ставаха. А и имах нови сандали, купени от Братислава преди два дни.

Така, след минута мълчание за маратонките се метнах на колелото и продължих смело напред. Алеята беше много добра, асфалтирана и гладка. От лявата ми страна се виждаха дървета и ниви, а от дясно – река Дунав. По-интересното е, че нямаше никакви велосипедисти. Доколкото си спомням се засекох с двама мъже, които караха в обратна посока. А през останалото време нямаше жива душа. Нямаше дори и някой от местното население. Не видях нито рибари, нито земеделци. Само корабите, които се движеха по реката, напомняха за цивилизация. Накратко казано, мой тип място. Дори селата изглеждаха малки и пусти.


А алеята си беше съвсем наред, дори на определени места имаше едни особени прегради срещу автомобили с формата на нещо като буквите ЛЛ. Представете си как велосипедиста може да мине без проблем между двете букви, а автомобил не може. Видях, че алеята се използва и от мотоциклетисти – един самотен мотоциклетист с малка машинка ме изпревари, явно пътуваше за малко между селата.

Така неусетно достигнах до покрайнините на Медведов. Малко градче (или по-скоро село), в който най-забележителното е, че при него през Дунав има мост, а от другата страна е Унгария. Поне така сочеше пътната ми карта. По шосето и моста беше оживено. Малка почивка и продължавам нататък.

Алеята си е все така хубава из асфалтирана. И пак пуста. Разминах се с един-единствен колоездач – около 45 годишен ухилен чичко с мустаци , със стар велосипед, който наместо дисаги има найлонови чувалчета. Но за сметка на това от багажника гордо се вееше унгарско знаменце. И после пак няма никой.

Така неусетно стигнах до много красив резерват на река Дунав. Съвсем дива природа, малки блата близо до реката, които са обрасли с блатна растителност, включително и много лилии. Направено е място за почивка – масичка и пейки, както и има информационна табела. Почивам за малко, наслаждавам се на гледката и потеглям.

Дунавската алея в тази част на Словакия ми беше приготвила една изненада. Изведнъж асфалтовата настилка свърши и алеята продължаваше с настилка от дребни, нетрамбовани камъчета. За разлика от някои места в Австрия и Германия, където също нямаше асфалт, то гумите на колелото ми затъваха леко неприятно. Целият велосипед се тресеше от неравния път, а гумите затъваха доста неприятно. Отгоре на това трябваше да полагам и повече усилия за въртенето, а скоростта ми падна до 14-15 км/ч. Минах покрай едно село, където спрях и помислих малко дали не е най-добре да вляза в селото и да карам по шосето на колите. Но реших, че търпението не е лошо качество и мога да покарам до следващото село, и ако не се появи асфалтово покритие, то ще се мина през него и ще карам по шосетата до Комарно. В това село ми направи  впечатление, че къщите не изглеждат добре, има запуснати и изоставени къщички, изобщо районът изглеждаше беден.

Но си викам, че проблемът ми е, че пътувам от запад на изток, тоест от по-хубавите места на Европа към по-западнали бивши комунистически страни.  За съжаление положението с алеята не се подобри, настилката оставаше все така досадно неприятна, струваше ми се дори, че се влошава. С тая скорост едва ли щях да стигна до Комарно до вечерта, а и щях ужасно да се уморя. Затова извъртях някак си около 5-6 км до следващото село и свърнах към него. Селото се казва Велке Косихи и ми се струваше, че е с население не повече от 500 души. Имаше и малко магазинче, което беше затворено и спирка на автобуса, досущ като нашите спирки, направени от ламарина и с малка пейка отвътре. Тъй като беше обяд реших да погледна къде да седна. Срещу спирката имаше малък парк с пейки и нещо като детска площадка. Отидох там, но се оказа, че е бъкан с комари. Особено под сянката на дърветата. Затова предпочетох да си ям консервата от боб на спирката. Както хапвах по едно време дойдоха мъж и жена с велосипеди и дисаги. Явно и те като мен са тръгнали по Дунавския веломаршрут и са се отзовали в това малко селце. Нещо се опитваха да си затегнат кормилото на колелото, или казано на велосипедистки език болтът, който стяга лапата за вилката явно е бил разхлабен. Аз им услужих с моя комплект шестостенни ключове, тъй като няма друг начин човек да затегне лапата. Поговорихме малко, оказа се, че са французи. Английският им беше не особено добър и а те не бяха кой знае колко приказливи, та не стана кой знае каква разговорка. След малко потеглиха, а аз си продължих обяда, седнал под козирката на спирката в това малко и изглеждащо съвсем пусто село. Поседях малко и след като се бях наобядвал и реших, че е добра идея да си налея вода. Малко настрани имаше една триетажна къща, която се оказа малък семеен хотел. Пред нея на тротоара стоеше един дядо. Отидох при него и го питах за вода. Дядото се оказа унгарец (нали в тази част на Словакия има много унгарци), но след като му размахах няколко пъти празната си бутилка и ми казах „вода”, като слагах ударението на о-то, той ме разбра. Влезе вътре и извади една бутилка газирана вода, но аз му казах „Нем, нем” („не” на унгарски), не исках сега да набутвам човека, и сам си налях вода от една външна чешма. Малко странно, но дядката беше ухилен през цялото време. Ухилих му се и аз, казах му „Кьосоном!” („Благодаря!” на унгарски, не ме питайте от къде знам тези думи), махнах му за сбогом и се метнах на велосипеда.

Такааа, според пътната ми карта от това село трябваше да има селски път до едно съседно село. От там трябваше да изляза в градчето Златна на Острове, а от там- по голямо шосе до Комарно. Според това по кое време ще стигна в Комарно ще реша накъде да карам. Ако е много късно ще изляза от града, някъде на десетина километра и там ще си опъна палатката. А може и в Унгария да вляза.

Работата е, че въпросният селски път го нямаше. Беше отбелязан на картата, но не съществуваш. Изгубих поне половин час да карам напред-назад с колелото, специално се зверих в пътната карта, но не – пътя го няма никакъв. По едно време, някъде след третото връщане назад реших, че пътят е затворен, тъй като видях на едно място бариера, която пък преграждаше някакъв стар, обрасъл път, който влиза в една горичка. А в селото нямаше жив човек, който да питам. И накрая си рекох, че ще карам по пътя на север, ще мина през следващото селце и ще изляза на голямото шосе към Комарно. Селските пътища в Словакия са особено хубави, тъй като по тях почти няма коли, в относително добро състояние са, а пейзажът около тях е доста приятен. Тъй че гледах да карам все по селски пътища, а се оказа, че ще карам доста време по голямо шосе до Комарно.

И така, поех в пълни сили по оставащия ми селски път, минах и през съседното село и се отзовах на шосе 63, което води към Комарно. Хубавото пък на големите шосета в Словакия е, че имат приятен и широк банкет, около половин метър, по който велосипедистът може спокойно и приятно да се движи. Освен това самите пътища ми изглеждат в перфектно състояние. Шосето, по което се движих към Комарно, ми изглеждаше и ново, леко тъмен асфалт и с прясна маркировка.

Но за сметка на това вече за пръв път за цялото ми пътешествие усетих нещо друго, което доста затруднява живота на велопътешественика – жегата. В това отношение Словакия все повече ми напомняше на България. Тревата вече не е зелена, а жълта и изсъхнала, а горещия въздух и силното слънце в безоблачното небе ми приличат на пътищата в равнината около Плевен.

Както и да е, нямах намерение да спирам и да почивам заради жегата. Още повече, че жегата мъчи повече човек, който е спрял на място. Поради простата причина, че карайки велосипеда бивам постоянно подухван. И така, упорито въртейки стигнах до следващото градче – Златна на Острове. До пътя имаше спирка за автобусите, на която имаше пейка и хубава дебела сянка. Там починах към четвърт час, вдигнах си краката на едно дърво и зяпах върбата над мен с някаква дзен празнота в погледа.

И продължавам нататък. Не мога да кажа, че пътят е пуст, има доста коли, и ми се струва, че стават все повече. За сметка на това пък няма кой знае колко камиони или автобуси, които правят карането на колело по шосетата по-неприятно. Изобщо в Словакия е хубаво и приятно. Дори се разминах на няколко пъти с други велосипедисти, явно се движат между селата.

Така и стигнах в покрайнините на Комарно някъде в 16.00 часа. И попаднах на един магазин Кауфланд. А беше мноооого горещо, бях си изпил водата и затова реших, че ще си направя почивка. Хем ще си налея вода, хем ще се заредя с храна за ден-два напред, хем ще си направя следобедна закуска. Следобедна закуска?! През цялото пътуване не бях хапвал следобедно, но си рекох, че няма да ме обърка кой знае колко едно ядене в повече. И без тая ми се струваше, че съм отслабнал. А и нямаше как с едно хапване да наддам особено, в добрия случай щях да имам повече сили за карането после.

Паркингът пред магазина в Комарно ми се струваше най-горещото място, на което съм попадал в последните години. За радост в магазина беше приятно хладно, тъй че доста се размотавах из него. Отново си накупих от евтините хлебчета, взех си едно сирене, което е като нашия кашкавал (само дето в Словакия е по-евтино това сирене), бананите по 80 цента ми се струваха на сметка, та си взех и от тях за следобедното ядене. Седнах на бордюра под едно дърво на паркинга, където температурата беше поносима. И сладко си хапнах. После пак в магазина, за да се поизмия и налея вода. За моя изненада една от служителките говореше много добре немски и ми обясни къде е тоалетната. О, хубаво нещо е да се измие добре човек със студена вода! Измих си лицето, врата и ръцете почти до рамената, напих се хубаво със студената вода.

Поради топлото време реших да остана още на сянка до магазина. Дори се преместих на сенчестата страна на Кауфланд, тъй като някаква кола беше паркирала под дървото. Взех си и допълнително един сладкиш, печиво с формата на спирала и нещо като мармалад между слоевете. Мда, в Словакия е приятно евтино и човек може да опитва храните без особени притеснения.

Разгледах си и пътната карта. На Комарно има мост пред Дунав, който свързва Словакия и Унгария. Според грубите ми изчисления можех да карам още известно време, да пренощувам някъде, на другия ден да мина през Естергом и да достигна покрайнините на Будапеща.

Метнах се на колелото и влязох в Комарно. Комарно не е кой знае колко голям град. Има доста соц облик – доста панелни блокове, разни стари сгради, леко напукано асфалтово покритие на улиците, не видях никакви велоалеи. Неусетно стигнах и до моста, който води към Унгария. И реших да вляза в Унгария. Казах си, че ако карам само през Словакия, то от Унгария нищо няма да видя. А вече бях и любопитен какво има от другата страна на Дунав. И така смело завих по моста, за да вляза в Унгария. Мислех си, че ще има КПП, но се оказа, че няма такова. Явно и Унгария е подписала Шенгенското споразумение.

Градът от другата страна на Комарно се казва Комаром. Градът е разделен след Първата световна война и появата на новата държава Чехословакия. Така сега има два града, разделени от реката, като Комаром е по-малкият град. Някак си странно ми изглежда да се раздели един град в две отделни държави, но това са били суровите реалности след края на тази война и разпадането на Австро-Унгария. За сметка на това в момента между двете страни – Словакия и Унгария – няма граничен контрол. Хората ползват моста над Дунав за разходки и ако човек не знае, че оттатък реката е Унгария, то ще реши, че Комарно/Комаром е един град.

Комаром се различава от Комарно с повече запазени стари сгради, както и че е по-малък и спокоен. На улицата видях две момчета и две момичета, които се разхождаха и реших да ги попитам къде има интернет-клуб. Едното момиче заяви, че знае немски, тъй че я попитах на този език. Последва малка дискусия между младежите на унгарски. Накрая момичето ми каза на десетопръстната система, че няма интернет кафе в Комаром. Доста се учудих, че не може да каже простото изречение „Няма интернет” на немски. „Kein Internet” – казах. По всичко изглеждаше, че тя се мъчила през цялото време да се сети за думата „kein” и радостно каза „Kein Internet”. Това не ме учуди, тъй като бях чувал, че в Унгария хората имат проблеми с ученето на чужди езици. Не знам дали е от образователната система или от унгарският език, който е много различен от останалите европейски езици. Но пък от друга страна това момиче може би учи немски в училище, поне малко трябва да й е влязло в главата. Как да е, младежите бяха симпатични и изобщо не ми мина през ума да обвинявам или да се сърдя на който и да е. Всъщност ми напомняха за моите тийнеджърски години, когато отиваш от точка А до точка Б в града без особена цел, просто се мотаеш с приятели и си дърдорите обичайните глупости.

Не след дълго излязох от Комаром. За разлика от Словакия пътищата в Унгария нямат толкова широк банкет. Изобщо банкетът им е минимален, очертан в жълто и неприятно тесен. Освен всичко е пълно с коли. От време на време се показва и ж.п. линия. Районът изглежда и гъсто населен. Около мен все има някакви малки градчета, селца, къщи, че и едни заводи се показаха по някое време. Въпросните заводи ги запомних най-вече заради външният им вид. Напомняха ми за някакви предприятия от времето на соца. Така карах все по шосето, никаква велоалея не се виждаше. А Дунав е от лявата ми страна, все така голяма и внушителна ми се вижда тая река.

И така, следвайки табелите, които оказваха Будапеща, се отклоних надясно. Изкачих лек наклон, реката остана далеч зад мен. Спрях да си погледна пътната карта. Имах карта на Унгария, която си бях купил за едно евро от битака в Мюнхен. Имах и карта на Словакия, купена в Братислава (виж главата „Влизам в Словакия), която се оказа с по-едър мащаб и на нея имаше и част от Унгария. Според картите от мястото, където се намирах има два пътя към Будапеща. Единият минава все покрай Дунав, през град Естергом и после пак покрай реката, а другият е през Татабаня. Този през Татабаня изглежда по-пряк, но пък има и баири. Докато пътят през Естергом е може би малко по-дълъг, но пък изглежда и по-равен. Така или иначе някак си се бях отклонил от Дунав. Затова спрях да почина на една автобусна спирка до някакво село. По едно време отдолу се зададе една самотна колоездачка. С каска, шосеен велосипед и леко зачервена от карането. Симпатично момиче, с тъмна коса и хубави сини очи. Приближих и я заговорих. Каза, че знае английски. Питам я за пътя към Будапеща и кой път е по-добър за каране с колело. Тя само кима разбиращо, гледа ме ококорено със сините си очи и каза само „Естергом” и ми сочи надолу. Не обели и дума на английски. Ех, нещо падам на унгарци и унгарки с тройки по чужди езици в училище. Как да е, информацията беше полезна, трябва да карам към Естергом. Пък и да се придържам към реката де, нали по Дунавския веломаршрут карам. За щастие момичето с колелото ми посочи пряк път, та не се наложи да се връщам. Прекият път се оказа няколко километра каране по празен малък път, около който имаше някакви вили и къщички, накацали по полегати хълмчета. Явно нещо като вилна зона. Около пътя имаше гора и изобщо много дървета, спускаше се надолу, изобщо какво повече може да иска един велосипедист.

И така, отново се оказах на шосето с тесния банкет и многото коли. Пак минавах през някакви населени места с труднопроизносими имена. От време на време се показва и някой блок, остатък от комунизма. Тези блокове доста правят впечатление, тъй като са малки, но за сметка на това са панелни, сиви, ръбести и изобщо грозни. Подобни са малките заводи, покрай които минава шосето. Както забелязах, а и по картата си личеше, попаднал бях в някакъв относително гъсто населен район. Нямаше ги празните пространства с малките селца в Словакия. Изобщо двете страни на Дунав някак си контрастират. В Словакия е селско, слабо развито и рядко населено. В Унгария е доста населено, има доста коли по шосето, а и често се срещат някакви индустриални постройки. Но и тук се намират пространства по брега на реката, които са диви, обрасли с тополи и зелени храсталаци. Тъй като вече вечерта наближава се замислям къде да си намеря място за спане. Подминах няколко горички покрай Дунав и докато се реша пак навлязох в поредното градче – Несмеели (Neszmély). По едно време насреща видях надпис „Dunaкamping“ (или нещо подобно) , Дунавски къпминг демек, и стрелка наляво, към реката. Рекох си, че от една страна баня с топла вода няма да ми дойде зле. От друга страна пък сигурно няма и да е скъпо, а и бях любопитен какво е положението с подобни къмпинги в тази част на Унгария. И накрая си помислих че кой знае колко още трябва да въртя, докато намеря някаква горичка за опъване на палатката в този населен район. И смело завих към къмпинга.

Къмпингът се оказа малък двор със зелена трева, ограден с мрежа. В него има една къща, към която са пристроени баня и тоалетна. В къщата има и малка кръчма, с две дървени маси отпред. Влизам в кръчмата, някак си вече знаех, че там се намира разпоредителят. Оказа се, че не е разпоредител, а разпоредителка, и не само това, ами е хубава унгарка, брюнетка с големи хубави черни очи, коса, вързана на конска опашка и с хубава усмивка, зад която се подават бели равни зъби. За всеобща радост знаеше и английски. Къмпинга се оказа 5 евро. Тъй като нямах форинти дадох 10 евро, като помолих да ми върне рестото във форинти. Така се оказах с няколкостотин форинта в джоба. (Ще се опитам и да съм точен: един лев е около 135 унгарски форинта, а едно евро – около 270 форинта). Това форинтите е ми се струва малко досадно, но си спомних времената преди еврото да стане официална валута в повечето страни от ЕС. Тогава в България доста добре смятахме колко е курса на долара и германската марка (поне тези две валути!) без особени проблеми. Ама като се прие еврото малко се разлигавихме и се усъвършенствахме в умножението и делението на две (съотношението между лев и евро). Та рекох си, че наместо да се оплаквам е добре да запомня курса на форинта и да си припомня старите навици на обръщане от една валута в друга. Пък и явно човек във всяка кръчма или поне къмпинг може да си смени евро за форинти, тъй че какво повече да искам?

Така, освен всичко се оказа, че съм единственият посетител на къмпинга и подобно на бурдиевото магаре за кратко време се колебаех къде точно да си опъна палатката. Накрая я опънах под една слива така че сутринта въпросното дърво да ми хвърля сянка и да не се събудя от жегата в 7.00 сутринта. Изкъпах се хубаво в банята, като доста време киснах под душа. Тъй де, няма други хора, които да чакат за банята. Водата беше някаква странна – имаше лек вкус на блато. Опитах се да източа повече от студената вода, тц, пак си стои дъха на блато. Това е положението, рекох си, каквато вода има, ще се пие. След като се навечерях забелязах, че водата явно не се харесваше на част от хората в селото, така че се бяха събрали в кръчмето и пиеха бира.

От нямане какво да правя реших да се поразходя малко по брега на реката. До къмпинга имаше малък плаж, като последните хора се изнесоха от там с една кола. Малко настрани имаше и пътека между дърветата, по която се отбих. След малко се отзовах пред един пътнически кораб, спрял на малък пристан на брега. За мое голямо учудване корабът се оказа български, а до него под дърветата имаше паркирана една кола с видинска регистрация. Хах, изненада! На кораба обаче светеха само няколко лапи и нямаше никакви признаци на живот. Струваше ми се, че в най-добрия случай на него има само някой пазач, а екипажът или изобщо го няма, или се е запилял по местните кръчми.

Залез при река Дунав в Унгария

Залез при река Дунав в Унгария

Така или иначе вече се стъмни, слънцето залезе от другата страна на реката, а комарите започваха да стават повече от досадни. Затова се запътих обратно към къмпинга. В кръчмата се бяха събрали няколко човека, та реших, че няма да е зле да се социализирам малко. За хората, които ме познават, е доста изненадващо да разберат, че отивам в кръчма. Но пък си мислех, че мога да се разприказвам с някой. Затова си взех една малка наливна бира и седнах на бара. Оказа се, че само стопанката, хубавата унгарка, която е и барманка, знае английски, останалите мъже в кръчмата не отлепваха никакъв чужд език. Барманката щъкаше насам-натам, наливаше бири, говореше си с другите на унгарски, та поприказвахме съвсем малко с нея. Оказа се, че с мъжа си държат къмпинга и това им е семейния бизнес. Малко се учуди, като разбра, че съм тръгнал от Мюнхен с колело. Не след дълго бирата ми свърши, а на мен вече адски ми се спеше. Затова се заврях в палатката. Ама за лош късмет след малко ме хвана някакво безсъние. От много време не ми се беше случвало такова нещо. И все се опитвах да заспя, прилагах какви ли не техники, и все не успявах. Накрая май към 3 три часа през нощта май заспах. И се събудих към 8.00 сутринта. Не знам защо стана така. Доколкото знам смущенията в съня при трениращите бодибилдинг са признак за претренираност. Но според километража бях изминал около 90 км, т.с. не съм въртял кой знае колко много.

Как да е, на сутринта се събудих не в най-блестящата си кондиция, но пък се чувствах някак си отпочинал. Целта ми за деня беше следната: стигам до Естергом, разглеждам малко града, след което продължавам към Будапеща. Имах намерение до вечерта да съм с в едно предградие – Сентендре – където да спя на къмпинг. Според пътната карта това си беше един съвсем реален план.

И така, завъртях смело напред. Отново се озовах на шосето, слънцето вече печеше доста, но пък от време на време дървета хвърляха сянка. Очакваше ме горещо време.

По пътя към следващото градче изпреварих една каруца, в която бяха впрегнати две крави. Това си беше изненада за мен. Дотогава нито в Германия и Австрия, нито в Словакия не бях се засичал с каквато и да е каруца. Но тук по шосето си се движеше един истински старовремски унгарски селянин, с шапка с перо, който ходеше отпред и водеше животните. Каруцата също изглеждаше съвсем като от някой етнографски музей – с големи дървени колела и ритли, които никога не са били боядисвани. Странна гледка е, особено ако си представите, че тази каруца се движеше по модерно шосе с идеална маркировка и беше изпреварвана от коли, част от които бяха нови модели. Колебаех се дали да го снимам, но се отказах. Някак си все още изпитвам притеснение да снимам непознати хора.

След като разгледах каруцата продължих нататък. Влязох в поредното градче. За разлика от развитите страни като Германия и Австрия, в Унгария все още няма изградени шосета, които заобикалят населеното място. Така че всички пътища минаваха през градчетата и селцата. Не е много приятна гледка през едно градче да преминават големи тежки камиони или безброй коли. Подобно беше и в Словакия, но просто не прави толкова голямо впечатление, тъй като няма кой знае колко голямо движение. Работата е, че въздухът е по-мръсен и запрашен, а вдигнатия от колите и камионите прах се полепва по къщите, тротоарите и дърветата.

Докато шосетата между градовете в Унгария са добри, без дупки и с отлична маркировка, то при всяко навлизане в някое градче се натъквах на разбити улици. В някои населени места пътят, който минава през града или селото в е ужасно състояние. Целият е напукан, с дупки или оронен. Контрастът между шосето и общинската улица е много голям. В недобро състояние са и тротоарите, често с криви плочки, с обрасли тук-там бордюри. За няколко часа колелото ми понесе тормоз колкото за два месеца в Германия. Но карах смело напред и се ухилвах като си повтарях от време на време, че проблемът ми е, че пътувам от запад на изток. Разлигавил съм се, викам си, свикнах само по велоалеи да движа, чист въздух, перфектни тротоари и какво ли не още.

В едно по-голямо градче се спрях, за да се отбия до супермаркета, не толкова че бях привършил запасите, а да видя кое колко струва. Оказа се, че в Унгария хранителните стоки изобщо не са евтини. Усилено обръщах от форинти в евро и лева и пак ми изглеждаше скъпо. А си беше един най-обикновен супермаркет без никакви претенции, че вътре се продават някакви изтънчени храни за ценители или специални деликатеси. Единствената ми покупка се състоеше от едни малки унгарски сладкишчета, които исках да опитам. Хапнах ги пред магазина и продължих нататък. В същото градче се оказа, че има велоалеи. Бяха отделили част от тротоара с маркировка и знаци за велосипедна алея. Иначе си беше покрит със стари тороарни плочки, по които не може да се кара кой знае колко бързо. Бордюрите също не бяха скосени, та се налагаше при всяка пресечка да намалявам, за да не скоча с голяма скорост от високия бордюр. Абе изглеждаше ми зле положението с тази велоалея. Хубавото е, че пешеходците се бяха научили да не ходят по алейката. А за мое голямо учудване забелязах и знак, който указваше, че се движа по Велосипеден маршрут номер 6, което си точно Дунавската велосипедна алея. На излизане от града обаче бях приятно изненадан: хубава велосипедна алея, отделена от автомобилите, точно както в страните, намиращи се на запад от Унгария. Ухааа, след тормоза на шосето и  изкъртените градски улици най-сетне истинска алея. Знаех си, че унгарците, които полагат доста грижи за туризма ще са направили нещо подобно. Затова с голям кеф въртях напред. Но, (винаги в подобни ситуации има думата „но”) след няма и 5 км велоалеята свърши. И трябваше отново да карам по шосето. За радост този път от лявата страна на пътя се показа нова велоалея. Пак нова и хубава, в перфектно състояние. И отново завъртях напред с голямо удоволствие. Пред мен се откриха хълмове, което значеше, че напредвам към Естергом. Знаех, че близо до тях е се намира този исторически град, а това значеше, че в него ме очаква почивка под дебела сянка.

За съжаление и тази велоалея се оказа не особено дълга. На разклона на шосето за Естергом алеята свърши и малко иронично още един знак за веломаршрут номер 6 стоеше на пътя. Е, пак е нещо, но като няма велоалея и пътна карта ми върши работа, т.с. можех да мина спокойно и без тоя знак.

Точно на този хубав знак велоалеята свърши

Точно на този хубав знак велоалеята свърши

Хубавото на пътя е, че няма толкова много коли, колкото на предишното шосе. Но пък банкета си е все така смотан и тесен. Пътищата в Унгария (както и България) сякаш са правени само за автомобилите, без никаква идея, че някой друг като велосипедист или пешеходец може да се движи по тях. Веднага се сещам за Словакия и половинметровия (поне!) банкет, който са направили за велосипедисти, пешеходци и всякакви други пътуващи без кола.

Но пък пейзажът става все по-интересен. Шосето е в една равнина, плоска като тепсия, а от дясно са се изправили доста стръмни гористи хълмове. Пътят прави доста завои преди да стигне до Естергом. Навлизам в града, карам по улици със стари сгради, тук-там настилката е с павета, и стигам отново до Дунав. Естергом е една приятна изненада: градът е добре поддържан, с чисти и спретнати улици, зелени площи с цветя, доста дървета. Част от старите сгради, строени в края на 19 и началото на 20 век, са леко сиви, понякога с недобра мазилка, но според мен това придава допълнителен колорит на града и ни пренася в минали времена, когато не всичко е било идеално поддържано. Отгоре на хълма има голяма катедрала в неокласически стил, с квадратна основа и огромен купол, поддържан от огромни колони. Естергом е важен за унгарците град, тъй като е старата столица на Унгария. Обявен е за столица през 960 г. от Геза, предводител на унгарците по това време. По време на вълните на унгарското заселване в сегашните им земи, унгарците са били езичници. Това е важно, тъй като през 1000 година синът на Геза, Вайк, е роден в този град. По късно след като претърпява поражение от тевтонските рицари, Геза решава, че за Унгария е добре да стане християнска държава. Той избира сина си Вайк за наследник. Вайк приема християнството пак в Естергом и сменя името си на Ищван (Стефан). Това е важен момент в унгарската история, тъй като от тогава – 1000 година – Унгария е призната от останалите европейски държави. Вайк е коронясан като крал Ищван Първи, и от тогава Унгария е страната на свети Ищван (Стефан). Коронацията пак се е състояла в Естергом, а там е и резиденцията на католическия архиепископ на Унгария. По времето на Ищван Първи е построена крепостна стена и дворец. А, да, приемането на християнството не минава леко, най-големият брат на Ищван – Копани – се  разбунтува и иска да запази старата езическа религия, но бунтът е потушен. Копани е наказан жестоко – тялото му е разделено на четири части, които са погребани в четирите различни краища на Унгария. Това последното май са легенди само. Има интересен унгарски филм за това – Крал Ищван – мисля, че е правен през 1984 г. и е рок-опера за тези събития. Набляга се за вътрешните терзания на Ищван, когато трябва да наложи със сила християнството. По едно време го даваха в кино „Одеон”, та там съм го гледал.

Както и да е, Естергом остава столица до началото на 13 век, когато е превзет от монголите. Тогавашния крал Бела IV дарява замъка и крепостта на архиепископа на Унгария и мести столицата в Буда. И тогава Естергом остава най-влиятелния унгарски град след Буда.

Катедралата в Естергом

Катедралата в Естергом

Тъй като Естергом остава през цялата унгарска история седалище на архиепископа на Унгария, то там се намира и най-голямата църква в страната – катедралата Свети Адалберт. Строителството на тази базилика започва още по времето на Ищван Първи, значи преди около 1000 години. Претърпяла е различни промени – разрушавана е от Вацлав Трети през 14 век, по-късно е разрушена и от османците. В този си вид е завършена и осветена тържествено през 1869 г. И до днес това е най-забележителната сграда в Унгария заедно със сградата на парламента в Будапеща.

Старата сграда на семинарията в Естергом

Старата сграда на семинарията в Естергом

Крепостната стена на Естергом

Крепостната стена на Естергом

След като се разгледах забележителностите се замислих за обяд. Хубавото на Естергом е, че има и мост през Дунав, и човек може просто да се разходи по него, където разкрива красива гледка към унгарския град. Странно, най-добрата гледка към Естергом всъщност е от Словакия.

От другата страна на Дунав е град Щурово. Малък словашки град, но пък подреден и симпатичен. На централната пешеходна улица има големи дървета, които хвърлят дебела сянка, а под тях има подредени пейки. Може би не споменах за жегата. Докато стигнах до Естергом беше станало обяд и ужасно напичаше. Струваше ми се ужасно горещо! Струваше ми се, че в Щурово всичко се е напекло – тротоари, улици, дори градски площад с големите дървета. Паркирах колелото си пред един супермаркет и се вмъкнах в него. Слава богу, имаше климатик. Повъртях се малко в него за да се разхладя и си поднових запасите от храна за следващите дни. За радост в Словакия е евтино, а и липсата на граничен контрол (нали и двете страни – Унгария и Словакия – са се присъединили към Шенгенското споразумение) много улеснява нещата.

За малкото време, в което бях в магазина водата ми в бутилката на велосипеда се е затоплила и е станала като чай. След няма и пет минути отвън отново започвам да пъшкам от жегата. Нямам и кой знае какъв апетит. За радост на площада в Щурово има фонтан, чиято вода се излива в малък улей, минаващ през площада. С голямо удоволствие зашляпах в това каналче, студената вода доста ме освежава. Обядвах на една пейка под дебелата сянка на дърветата. След това просто седях и чаках поне малко да отмине жегата. От време на време пак отивах до фонтана, като се разхлаждах, газейки във водата на улея. Да са живи и здрави тези, дето са се сетили за този улей! Забелязах, че съм единственият възрастен, който се радва така на водата, само няколко деца си играеха с водата или направо газеха в нея. Хубавото е, че бях със сандали, та не се налагаше да се събувам.

Жега или не, времето си течеше и трябваше да тръгвам ако исках до довечера да съм в Сентендре. В центъра на Естергом нямаше указателна табела за пътя към Будапеща, та доста се повъртях. Оказа се, че пътят е само един, та поех към Будапеща. Струваше ми се, че жегата е отминала за малко, та карах с малко по-добро темпо. Пък и бях отпочинал малко в дългата ми пауза за обяд.

Постепенно излязох от града, и пак трябваше да въртя по шосе. Мислех си, че пътят ми ще е равен, но се оказа, че има леки наклони нагоре и надолу. Минавах покрай малки вини зони, целите в приятна зеленина и със симпатични къщички. После през едно-две села, в едното от които си купих сладолед от селския магазин за хранителни стоки и го изядох отпред. После смело продължих. Единствените колоездачи, с които се разминах бяха двама огрухани велотуристи, на които явно наклонът им идваше в повече. Пейзажът се промени и карах между полегати гористи хълмове, а от време на време виждах и река Дунав. Минах в покрайнините на Вишеград, от пътя се виждаше крепостта.

Крепостта при Вишеград

Крепостта при Вишеград

Не правих особени почивки, а гледах да въртя все напред. След като прекосих хълмовете пред мен се показа една хубава голяма равнина, по средата на която минаваше пътят към Будапеща. Видях една табела за Кобаня (изобщо не знаех какво прави тук тази табела, след като Кобаня е район в Будапеща), което ми напомни за филма „Плешивото куче” и парчето „Кобаня блус”. Стана ми приятно като се сетих за този филм и възпятата от групата Кобаня. Така или иначе Унгария я асоциирам с многото добри рок-групи от 70-те и 80-те години, които бяха известни не само в тогавашния социалистически лагер, но и на Запад. Всички знаят за Омега, по-малко хора са гледали „Плешивото куче” и знаят за Хобо блус бенд. Унгарската група „Локомотив ГД” прави концерти и на Запад и така успешно за пореден път пробиват Желязната завеса, дори съм чувал някакви слухове, че са записали плоча и в САЩ. Кой знае защо се сещах и за филмчето „Семейство Мейзга” и култовата фраза „Ех, защо не се ожених за Пища Хуфнагел!?”. Изобщо Унгария си има своя чар и въпреки недоволството ми от дупките по пътищата или тесните банкети ми беше приятно да карам в посока Будапеща.

Ето, правя поредната малка почивка на една бензиностанция, където отивам до тоалетната и си наливам и вода. Срещу мен се виждат сгради и това вероятно е началото на някое от будапещенските предградия. Пътят става все по-натоварен, но това не ме притеснява особено. Минавам през населено място, през което минава шосето, спускайки се надолу. Навлизам и в Сентендре. Оказа се, че малко съм подценил големината на този квартал на Будапеща. Но пък е приятно за каране, тъй като отново съм до река Дунав. Покрай реката има голям продълговат парк, в който има приятни алеи, гъста сянка от дърветата и много пейки за почивка. Някъде към 18.00 спирам до една пейка за да вечерям, този път хляб и сирене, които купих в Щурово. Почивам около половин час и после пак тръгвам. Паркът е пълен с хора, въпреки, че е делничен ден. Има и велосипедисти, деца тичат насам-натам, хубави унгарки се разхождат по алеите до реката.

Така покрай парка стигнах до къмпинга на Сентендре. Изглеждаше голям и пълен с туристи. Пред малка къщичка се бяха наредили още посетители, които чакаха да бъдат настанени. Като чаках установих, че администраторката май е полиглот, говореше с хората на френски, немски и английски. Като видя личната ми карта реши че като съм от България отлепвам без проблеми руски език и започна да ми говори на руски. Абе защо разни хора си мислят, че всички в България разбират руски? Може би са им казвали, че езиците ни са близки, или пък че всички изучаваме руски в училище и това продължава и до днес. Лично аз въпреки че съм учили руски в училище до десети клас, а после и два семестъра в университета, не го говоря добре. Дори имената на падежите не можех да запомня в училище и си бях създал специална система за да ги запомня. Мога да говоря на руски, но всичко е много карикатурно и го правя само при крайна нужда. Всъщност жената се опитваше да е любезна, тъй че в конкретния случай няма какво толкова да недоволствам.

Тази вечер реших да не спя на палатка, а да видя какво е положението със спане в бунгало или нещо подобно. Оказа се, че има някакви бунгала и се плаща 13 евро за тях. Съгласих се на това предложение, тъй като реших, че имам нужда от здрава почивка след недоспиването през предишната нощ. Пак плащах с евро, а пък ми върнаха две евро на форинти. Не знам какво щях да правя ако държаха да плащам само в унгарска валута и къде щях да ходя да търся банка или обменно бюро.

Бунгалото се оказа една дървена къщичка с няколко стаи и баня и тоалетна. Също така се оказа, че съм сам в цялата сградичка. С най-голямо удоволствие се настаних под душа в банята. Свърших друго важно нещо – обръснах се. Доста се затрудних с една пластмасова еднократна самобръсначка, но пък бях гладък. За две седмици брадата ми беше доста пораснала. След това се помотах малко из къмпинга, нещо като вечерна разходка по тъмно. В къмпинга имаше не само място за палатки, но и едни интересни къщички, които бяха издигнати на метални (или циментови) пилони, сякаш Дунав прелива от време на време, а къщичките оставаха над водата. И беше пълно с хора. Младежи, които бяха тръгнали да обикалят Европа, туристи от почти цял свят, дошли в Будапеща. Чува се реч на френски, немски, полски, английски, испански. Някои от къщичките са претъпкани с младежи, явно някои са платили за цялата къщичка и са се настанили цяла тайфа в нея, и тъй като няма легла за всички са легнали да спят на спални чували на земята.

Така някак си мина вечерта. Върнах се отново в бунгалото, което си беше все така празно и си легнах. Известно време слушах как от съседната сграда, нещо като четириетажно хотелче, едно полско семейство с едно дете вечеряше късно като непрекъснато си приказваха.

Нощта се струва дълга на човек, който е уморен и спи дълбоко. Така и за мен тази нощ мина почти неусетно. Сутринта хапнах набързо от храната в дисагите, стегнах си багажа и поех към центъра на Будапеща. Сентендре се оказа не чак толкова близо до града, та доста повъртях. В къмпинга ми бяха дали една безплатна карта, на която бяха отбелязали автогарата Неплигет – мястото от където тръгват автобусите за България. Планът ми беше да отида до там и да се кача на автобуса до София, като натоваря и колелото си. Ако откажат да ми качат велосипеда щях да се прибера с него до София. Бях направил някакви сметки, че до границата със Сърбия са не повече от два дни път с колело, а после щеше да има много дълъг преход през Сърбия до България.

И така, трябваше да отида до определена точка в Будапеща. Ориентир – река Дунав (както винаги! ). За радост съм ходил два пъти в Будапеща, и здравата съм обикалял центъра, особено района около Парламента. Зная как изглеждат всички мостове, дори май си спомнях и имената им.

Карането на колело с натоварени дисаги през Будапеща не е много приятно. Както и досега, от време на време се появяваше къса велоалея, която беше перфектно направена, но през повечето време човек кара през някакви улички, алейки в парк, неравни тротоари с шестоъгълни плочки. По едно време излязох на един ужасен път, който беше толкова разбит, че май имаше повече дупки, отколкото настилка. Нямаше никакви коли на него, а само от време на време минава някой колоездач. За радост карането по въпросния път беше кратко. Трябва да призная, че поне имаше малки табелки, специално сложени за колоездачите. Изобщо има някаква идея за веломаршрут, но нищожна част от него е с нормална велоалея. Странното беше, че маршрута до по-централната част на Будапеща беше доста криволичещ. На някои места колоездача трябва да кара по алея с формата на буквата П, тъй като има малка рекичка, а моста през нея е някъде настрани.

В някои отношения Будапеща ми напомня за градовете в България, най-вече по занемарените индустриални постройки, останали от времето на социализма. По маршрута си минах покрай няколко малки цеха, гараж и дори малко военно поделение. Приличаха на нашите по запуснатия външен вид на постройките, тревясалия двор и старото асфалтово покритие в около самите постройки. Също така някои от тях бяха оградени точно като у нас – телена мрежа с бетонни колове (същите колове ги използват и за лозята у нас). Неподдържани са и някои от жилищните сгради, особено тези в по-гъстонаселените райони на Будапеща. Боядисвани са преди неизвестно колко години, някои от тях леко са обелени на някои места. Още нещо ми напомни за градовете у нас – това е този ситен прах, който го има по почти всички улици, и който прах обича да се трупа по бордюри, тротоари, первази и прозорци. Според разни познати причината за този прах е почвата. В местата, където почвата е песъчлива такъв прах почти няма. За това не е за чудене, че някои градове в Германия например изглеждат по-малко прашни. Е, признавам, че да обвинявам само почвите за това не е кой знае колко умно. Все пак трябва и да се чисти.

Тъй като гледах все да карам от дясната страна на реката, скоро стигнах и до първия остров на Дунав в Будапеща. Тъй като табелките за велосипедистите бяха свършили, реших, че е добре да мина по мост на острова, да карам по него и да изляза после пак отдясно на Дунав по друг мост. Ама се бях заблудил, тъй като си мислех, че този остров е Маргит, но се оказа някакъв друг. Та се повъртях из острова, не намерих друг мост и пак се върнах до началната ми точка. И продължих да карам по велоалеята успоредно на един булевард. Най-странно впечатление ми направиха групички младежи, които с големи раници щъкаха около пътя. Най-много ме учуди, че някои от тях си бяха натоварили раниците в колички от супермаркета. Поне два пъти засякох подобни младежи. Реших, че е имало някакъв концерт предната вечер, придружен със спане на палатки в някой от парковете. Изглеждаха ми много уморени, сякаш бяха купонясвали няколко нощи поред. В една група толкова се зазяпах, че един велосипедист, идващ насреща ми, ми извика нещо на унгарски. Добре, че се обади, иначе щяхме да се ударим.

Също така забелязах, и то от предните дни, че в Унгария преобладават велосипедите тип „планински бегач” и за разлика от Германия например почти никой няма звънец, преден или заден фар. Тук-там се мярка някой с шосеен бегач, но е общо взето рядко явление. Явно и в Унгария, както и у нас, мнозинството велосипедисти са с планински велосипеди, които се използват и за каране през града.

Карането по крайбрежния булевард на Будапеща не е супер приятно изживяване. До към моста Сечени няма велоалея, а булевардът от отсрещната страна на Дунав се оказа затворен заради строежа на някаква сцена за концерт. И може би поради това се беше образувало ужасно задръстване. Беше вече станало горещо, нажежения въздух беше примесен с автомобилни газове и прах, огромна колона от коли си чакаше реда и по всичко си личеше, че шофьорите са изнервени. За промъквах се известно време през задръстването, но за моя радост се оказа, че на широкия тротоар, непосредствено до реката, има очертана велоалея. Внимателно пресякох натоварения булевард, като давах знак с ръка, за да предупредя шофьорите. А те се оказаха доста толерантни, тъй като никой не натисна клаксона заради мен. Спрях да почина на сянка под едно дърво, позяпах сградата на Парламента и се снимах пред нея.

Пред Парламента в Будапеща

Пред Парламента в Будапеща

Отново ми иде да се отплесна да разкажа малко за историята на Унгария от която се разбира защо тази сграда на унгарския Парламент е толкова голяма. От текста по-горе сигурно сте разбрали, че Унгария изживява своя възход през Средновековието. Тогава Унгария успява да разшири територията си, като включва Трансилвания (сега в Румъния), Словакия и Хърватска. Своя апогей унгарската средновековна държава достига при управлението на крал Лайош Велики (1342-1382) (всяка страна си има по някой „Велик” крал, няма как), когато Унгария владее голяма част от адриатическото крайбрежие и дори на няколко пъти завзема Неаполитанското кралство, дори след 1370 г. е крал и на Полша. Унгария по това време отбелязва възход на изкуството, науката и военното дело. Това продължава и при крал Матиаш Корвинус (1458 – 1490). Матиаш Корвинус укрепва армията и по негово време (както и по времето на Лайош Велики) Османската империя търпи редица военни поражения от Унгария. След него Унгарското кралство започва да запада, като допълнително е довършено от ударите на Османската империя след битката при Мохач (спечелена от османците). В унгарската история е запомнена героичната отбрана на град Егер в северна Унгария през 1552 г., за която е написан известният роман „Звездите над Егер” от Геза Гардони. Има и филм по книгата, можете да го намерите по торентите, дори с български субтитри. Популярността на книгата в Унгария може да се сравни с „Под игото” в България.

Така или иначе Унгария под османска власт до 1718 г., когато всички унгарски по това време земи са вече извън територията на Османската империя. Но пък се оказват владение на Хабсбургската империя. Следват освободителни движения, като май най-известни са въстанието на Ференц Ракоци от началото на 18 век и унгарската революция от 1848 г. След сериозни проблеми и военни поражения Австрийците решават, че има нужда от вътрешни реформи. Така се стига до известния компромис от 1867 г., когато империята е организирана като Австро-Унгария. Държавата е дуалистична монархия, съставена от две части – Австрия и кралство Унгария. Има си две столици – Виена и Будапеща, като императора Франц Йосиф е коронясан и за крал на Унгария. Унгария си има собствен парламент, както и министър-председател. Така кралство Унгария вече е страна с голяма територия, население и възможности да развива икономика, култура, наука и образование, тъй като е напълно равнопоставена с Австрия. В Унгарското кралство живеят около 20 млн. души – в границите на кралството влизат сегашните Хърватска, Банат, Трансилвания (сега в Румъния), Войводина (сега в Сърбия) и Словакия. И къде в цялата работа е Парламентът в Будапеща? Работата е там, че тази сграда е проектирана и построена в точно този момент. Това е парламент на кралство, което е било над два пъти по-голямо от сегашна Унгария. Затова в момента в него се намират не само парламента, но и други държавни институции. Сградата е прекалено голяма за сегашната Република Унгария.

Така, да продължа нататък с велопътешествието ми. Пресякох Дунав по моста Елизабет (или Ержебет на унгарски), кръстен на съпругата на Франц Йосиф. Просто не ми се буташе да мина по моста Сечени, тъй като е по-тесен и по-пълен с туристи. Имах доста време до автобуса, беше станало обяд, значи време за ядене. Попитах една жена за супермаркет наблизо, която ми отговори на отличен английски. В супермаркета си купих само две малки хлебчета с което двете евро обърнати във форинти почти свършиха. Пред супермаркета ме спря един мъж, който на лош английски взе да ми обяснява, че бил бездомен и да съм му дал някакви пари. Аз му предложих 60 форинта (около 50 стотинки), ама той се беше зазяпал в една по-едра монета и искаше нея да му дам. Всъщност това бяха последните ми форинти. Аз му казах, че това са ми последните форинти, ама той все си повтаряше, че бил бездомен. Въпреки, че му сочех колелото с дисагите и му казвах, че аз също в момента съм бездомен, той си настояваше за повече пари. Накрая се ядосах и нищо не му дадох, ама че подход има тоя тип! Ва банк ли се опитва да играе? Подобни като него се бяха разположили на пейките пред супермаркета и човек нямаше къде да седне, та отидох по-настрани и хапвах на един бордюр на улицата. В това време мина и жената, която ми беше обяснила къде се намира магазина. Аз пък й кимнах и благодарих отново.

Така, повече в тоя район на Будапеща не ми се стоеше, тъй че реших да поемам към автогарата, няма значение, че имаше няколко часа време до автобуса. Нямаше какво толкова да разглеждам централната част на Будапеща, тъй като предните два пъти си бях счупил краката от ходене. Затова се метнах на колелото и се заех да намеря една голяма улица, която води точно до автогарата. По някаква случайност минах покрай халите на Будапеща. Сигурно си има някакво друго име този пазар, но така и не го знам. И преди съм минавал през него, но сега доста време се повъртях. Пазарът си е приятен и наистина прилича на нашите хали, само дето не е толкова модерно-лъскав, а е запазил по-старият си вид. Последните форинти ги дадох за някакво малко сладкишче. Нали си падам по унгарските сладкиши от типа на торта „Добуш” или кексчета с какао. J Не знам доколко са унгарски, но са добри.

После – пак на колелото. На едно кръстовище ме заговаря едно момиче, тъмнорусичко, пак с колело, но без дисаги. Оказва се, че е американка, която е долетяла до Ирландия и оттам до тук е пътешествала на колело. Пита ме откъде съм и като разбира, че съм от България ме пита как е положението с карането на колело в България и Румъния. Иска от Унгария да мине в Румъния и после в България. Разказвам й набързо за България, но нищо не знам за вело пътешествие в Румъния. Подърдорихме известно време, даде ми мейла си та като се прибера у нас да й пиша и да видя как е и има ли нужда от помощ.

После пак завъртях в посока автогарата. Карах по една доста дълга и права улица и накрая с помощта на картата стигнах до автогарата. Някъде три часа преди автобуса. Та реших, че наместо да висна на автогарата е по-добре да стоя в близкия парк. Заключих колелото на една пейка, сложих си под главата малката чантичка с важните неща (паспорта и парите го окачих в едно портмоне на врата си), легнах на същата пейка и зачетох книга. По едно време задрямах дори. Някъде към 17.00 часа в парка се появиха някакви младежи, дето не ме кефеха, приличаха ми на неонацисти – косички първи номер и някакви шапки като на немски войници от втората световна война. Затова бързо се изнесох в посока автогарата, и без тая е добре да съм там поне половин час преди автобуса.

Въпросният автобус на Груп дойде навреме, половин час преди тръгване. Оказа се, че мога да си кача колелото ако го разглобя и платя допълнително 10 евро. Разглабянето било изискване на митничарите според шофьора. Затова набързо отвъртях предното колело и го закачих с ластика за багаж към багажника. Изглеждаше разглобено, така го сложих в багажното на автобуса. Метнах там и дисагите. Тъй като се качих от последните нямаш кой знае какъв избор на места, та шофьора ме сложи до една хубавичка чехкиня (тоя автобус май тръгвал от Прага) и се ухили в стил „Ако не я свалиш тая не си човек!”.

По пътя нямаше кой знае какво интересно. На влизане в Сърбия забелязах, че граничния полицай взема с него част от паспортите на пътниците – май на тези, дето изглеждаха по-подозрителни. Моят паспорт също беше взет за допълнителна проверка. Явно имам подозрителен външен вид, особено както съм изгорял от слънцето и носът ми е червен като на гаров пияница. Но пък след малко върна документите на всички без никакви проблеми. По пътя си говорих за малко с чехкинчето. Отива на море, някакви познати от България я поканили, та се запътила към Южното Черноморие. През повечето време момичето спа и нямаше кой знае какво желание да разговаря. Аз изобщо не можах да спя в тоя автобус, бях и в седалката до пътеката. Та се кокорих до сутринта, когато пристигнахме в София. Пътешествието ми беше свършило.

Advertisements

Етикети: , , , , , , , , , , , , , , , , ,

Един коментар to “От другата страна на Дунав”

  1. Denia Says:

    Страхотен пътепис! Бях се уплашила, че докато го завършиш, ще стане време за тазгодишното ти пътуване, но ти приятно ме изненада 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: