Велопътешествие от Германия до България, част XII: С монети през Унгария

За непрочелите досега:

Към Част I: Заминаване

Към част II: Насред Австрия

Към част III: Минавам Линц

Към част IV: Германия!

Към част V: Отново в Австрия

Към част VI: Дъжд, дъжд, дъжд

Към част VII: От ВЕЦ на ВЕЦ

Към част VIII: Много интересен ден

Към част IX: На края на Австрия

Към част X: Братислава – Габчиково

Към част XI: От Словакия в Унгария

 

IMGP0344

Сутринта на 4 септември 2011 г. Къмпингът е заобиколен от релси и човек сутрин чува как минават влаковете около него. Не е голям шумът, но последните дни съм отвикнал от подобни звуци. Показвам си главата извън палатката и виждам малцината къмпингуващи как са се настанили по масите и закусват, а около тях тревата бива поливана със специални разпръсквачи. Къмпингът е хубав. Зелена трева и дървета, чисто и спретнато.

Без да губя особено време си правя закуска и си стягам багажа за тръгване. Загубих малко време и на интернета – да пиша до жена ми и да погледа картата на Будапеща. От Пасау си купих книга с карта за веломаршрута от Будапеща до Белград. Отправната точка е гарата „Келети”, общо взето не особено трудно за намиране.

Планът ми е да мина през Унгария без да сменям евро за форинти, както и да не купувам почти нищо. За дребни покупки носех около 20 евро на монети. Знаех, че човек може да плати къмпинга с монети, както и да си вземе например сладолед, хляб или бира за едно евро от някой малък магазин. За това платих с монети от по едно или две евро и потеглих напред.

Крайният квартал, в който се намирам не е особено добре поддържан. На някои места по тротоарите има огромни количества фасове, които не са метени от седмица поне. Коли, паркирали където им падне, понякога направо на нещо, което някога е било трева, а сега има само спечена почва и камъчета. И бездомници. На почти всеки посетител на града му правят впечатление скитащите мъже и жени – клошари. Една от тях минава, натоварила на стария си велосипед чували с найлони, минава на червено и почти ме засича. Протестирам на немски, а тя ядосано ми дърдори нещо на унгарски. Понеже е неделя и няма много коли по улиците, особено по това време. Сигурно за това пресича на червено.

Гледам пътеводителя и се промъквам през улиците на Будапеща. Велоалеи няма, карам заедно с автомобилите и автобусите. Стигам до един квартал Чепел. Разположен е на нещо като остров, ограден от Дунав. Състои се от соц-панелни блокове, с тук-там остъклени балкони. Мили родни картинки…

Чепел, квартал в Будапеща

Чепел, квартал в Будапеща

За почивка решавам да се отбия в кварталния супермаркет на „Шпар”. Обръщайки наум цените на хранителните стоки от форинти в евро и левове стигам до извода, че няма смисъл засега да се пазарува – изглежда ми скъпо.

И продължавам нататък. Излизам от Чепел и карам по път широк път, по който профучават коли. Горещо, прашно и неприятно. Но се успокоявам, че скоро ще изляза от града.

А Будапеща се оказва прекалено голяма. Вече мина обяд, а през цялото време минавам през населени места, покрай къщи, цехове, халета, автосервизи. А на пътя е пълно с коли и камиони. От време на време се появява нещо като велоалея, която се състои от стар напукан бетон и общо взето не става за каране. В някои села или предградия виждам малкото местни велосипедисти да карат по тротоарите.

Велоалея

Велоалея

Малко след Чепел излизам на някакво кръгово и се чудя накъде да тръгна. Въпреки подробния пътеводител не мога да разбера. И питам един мъж на бензиностанцията наблизо. Не говори никакви чужди езици и с жестове ми обяснява да хвана пътя на запад. Очертава кръг с ръце и ми сочи посоката. Поне „благодаря” мога да кажа на унгарски. Слава богу, мога да чета на унгарски, някак си преди време научих сложните буквени съчетания. Например „sz” се чете като „с”, а самотното „s” – като „ш”, “cs” като „ч” и т.н. Това помага да чета табелите и да мога поне правилно да произнасям имената на населените места. Например „Dömsöd” се произнася „Дьомшьод”. Дори хората наоколо да не знаят никакви езици разбират какво търся и могат с ръка да посочат накъде да карам.

Излизайки на селския път, осъзнавам, че изобщо не е в добро състояние. Напукан е, а на асфалта има коловози. Малко по-добре от родните пътища. J

А има и камиони.

Упорито карам напред и изпитвам леко облекчение тъй като поне излязох населените места. Наоколо вече се ширнала унгарската равнина, толкова плоска, че на човек ми се струва, че само трябва да се качи на някое дърво, за да види Будапеща.

Безкрайна равнина

Безкрайна равнина

Постепенно стигам и до градчето Раакеве. Спретнато и чисто, както повечето градчета в Унгария. Сядам да почивам на пейки на площадче с паметник до Дунав. Доколкото разбирам е на загиналите в Първата световна война. За разлика от Швейк и фелдфебел-школника Ванек (пак герой от книгата „Приключенията на добрия войник Швейк”), унгарците са били лоялни на империята и са се сражавали храбро. Резултатът е, че Унгария е жестоко наказана и след тази война и губи над половината си територии.

IMGP0339

След почивката за вечеря метнах отново на велосипеда. Велокомпютърът ми сочеше лоши резултати – бях минал около 60 км, а вече беше около 18:00 часа. Затова продължих нататък. Според книгата-указател трябваше да мина по моста на Дунав и да продължа другия бряг на реката. Насладих се за малко на гледката от моста и продължих. Направи ми впечатление, че хората в Раакеве обичат велосипедите – доста колкоездачи пресичаха моста. Имаше дори млада жена с две деца на колело. Едното се возеше на седалка отзад, а другото беше бебе и висеше на кенгуру на майка си. Явно не се притесняват от коли и злополуки.

Дунав при Раакеве

Дунав при Раакеве

Мислех си, че лошият път ще свърши с излизането ми от Ракеве. Но се оказа, че продължава във вилна зона, разположена на брега на Дунав. От едната страна е реката, а другата страна на пътя – малки вили и бунгала. Пътят беше в лошо състояние – с дупки, които човек се чуди как да заобиколи. И изобщо не се чувствам добре, тъй като ръцете ми вече са уморени, а от лошите настилки досега задникът вече ме боли. А би трябвало вече да е привикнал от толкова каране…

IMGP0342

Затова при първа възможност избирам алтернативен маршрут с асфалтиран път за колите, който минава покрай градчетата Таш и Салксентмартон. Карам заедно с автомобилите, но поне поддържам прилична скорост. Тъй като идва вечер спирам и разглеждам картата си за подходящи места за диво къмпиране. Малко преди град Дунавече е отбелязано, че мога да отбия по „велоалея с лоша настилка”, което значи черен път в най-добрия случай. И пак отбих настрани. „Велоалея с лоша настилка” се оказа дига с туфи трева. Минах покрай някакъв фургон, заобиколен със стопански двор. Всичко изглеждаше много мизерно, без ток и вода, а от него се показа мъж в дочени дрехи и ми заговори на унгарски. Отговорих му че не разбирам унгарски и не съм унгарец. Посочих напред и казах „Дунавече” и той закима разбиращо.

Още малко каране по туфите и стигнах до малка горичка си храсти. Слязох от дигата в посока Дунав и си опънах палатката до едни малки дървета и храсталаци. Реших, че е добре да се покрия, тъй като дивото къмпиране в Унгария е забранено, а и не знам има ли престъпност наоколо. За всеки случай отидох до дигата, за да проверя вижда ли се нещо от палатката и велосипеда. Бях се скрил почти идеално, ако някой иска да ме намери ще му трябват няколко дни. Поседях малко пред палатката за да гледам залеза. Не след дълго се мушнах в спалния чувал. Е, казах си, доста по-добре от шумотевицата на Будапеща. Послушах малко музика на mp3-плейъра и заспах дълбоко и непробудно.

IMGP0345

На сутринта бързи си прибрах багажа в дисагите, хапнах набързо и се метнах на велосипеда. Когато човек е на велопътешествие не е добре да се мотае и излежава сутрин.
Още от вчера бях решил да не карам по туфите трева към град Дунавече, а да се върна и свия по асфалтовия път заедно с автомобилите. Не след дълго преминах през града и на излизане от него, точно под един мост на магистралата застигам трима велосипедисти. С хубави велосипеди с не много големи дисаги. Видяха ме и най-младият от тях ме изчака да приближа и ме попита на английски от къде съм. Аз отговорих, че от България и отивам натам. И съответно попитах откъде е тази компания. Като ми каза, че са от Австрия аз казах, че говоря основен немски. Мъжът видимо се зарадва и извика на другите: „Ей, той говори немски!”. Групата очевидно се оживи и ми казаха, че съм добре дошъл да караме заедно. Мъжът, с който ме заговори пръв беше на около 40 години, а останалите двама ми изглеждаха пенсионери.Оказаха, че са от областта Щайер, близо до Словения. Правят си велопътешествие през Австрия и Унгария. После мислят да влязат в Хърватия, после в Сърбия и от там да се прибират с влак към Австрия. Е, моят план беше да вляза направо в Сърбия. Мъжът, с който ме заговори пръв беше на около 40 години, а останалите двама ми изглеждаха пенсионери. Питаха ме дали не съм професор, въпрос, който ме учуди. Все пак нямам професорски вид, пък и немският ми е далеч от съвършения. Не знам дали и на гимназиален учител приличам…

Велопътешественици от Австрия

Велопътешественици от Австрия

И заедно подкарахме напред. Багажът им беше доста по-малък от моя и може би затова ми се струваше, че карат малко по-бързо от моето темпо.

За радост пътя се оказа доста по-добър от вчерашния. Общо взето карахме по велоалея, която е стар неизползван път. Говорим си за най-различни неща докато караме през безкрайната унгарска равнина. Споделиха, че предният ден – от Будапеща до Дунавече – е бил точно толкова лош, колкото и моя. И все още ги болят задниците поради изкъртените алеи и пътища. Веселата компания не си носи палатки и спални чували, а спят на малки хотелчета или къщи за гости. Поради това дисагите им са доста по-малки и леки. И не си дават много зор – май не е имало ден, в който да карат повече от 100 км. И често си почиват. Поредната за тях почивка беше в едно градче, през което минава маршрута. Спират в първата кръчма по пътя, настаняват се на масата навън и си вземат по бира. А аз как да си взема бира след като нямам форинти? Отивам на бара и казвам на някакъв ужасен унгарски „Едно евро – една бира”. Оказа, се че горе-долу толкова струва една бира. Дават ми студената бира и сядам с останалите велосипедисти. Един от по-възрастните мъже се оказа, че е пенсионер от скоро. Пенсионирал се, стоя една седмица в къщи и после решил, че му се пътешества с велосипед. И заедно с двамата си другари хванали гората. Единственият ми проблем е немският на компанията. Беше на светлинни години от книжовния немски, който бях така старателно учил. От време на време трябваше да ги моля говорят на книжовен немски. Включваха хората на книжовен, но след малко време забравяха и пак почваха на странния си диалект. Общо взето е забавно.

През унгарско село

През унгарско село

Научавам за планът им да влязат в Хърватия и после в Сърбия. Разказах на най-младият от тях за войната между Сърбия и Хърватия и че е добре да не се впуска в спорове с местните хора по този въпрос. Вярно, че са минали 16 години от тогава, но някои хора може да се засегнат – има загинали роднини, изселени, бежанци и прочие. Подобно е и в Сърбия. Той чистосърдечно си призна, че не е много запознат с тези неща. Е, казвам, не всеки е сядал да пише дисертация по въпроса като мен.

По някакви неведоми причини решиха, че езиците ми се отдават и ме помолиха да питам кръчмарката къде наблизо има супермаркет. А на унгарски знам не повече от двайсетина думи. А кръчмарката други езици освен унгарски не знае. И импровизирам – „надьи супермаркет”. Тя вика „иген” („да”) и сочи някъде навън. „Лидле” – повтаря няколко пъти, аха, значи „Лидл”. Е значи трябва да излезем на по-главна улица и оттам да се насочим приблизително на юг.

Ставаме след като изпихме бирите и о, ужас, бирата ме е хванала и съм замаян. На другите явно нищо им няма, качиха се на колелата и закараха напред без проблеми. А аз почти не пия, не знам дали ми се събират пет бири на година. Но карам колелото замаян и си викам, че не трябва има инциденти и просто да карам след другите. На някаква по-централна улица пак питаме за Лидл и един селянин, май от ромското малцинство, особено вдъхновено ни обясняваше на унгарски и сочеше към края на улицата. Но някак си спътниците ми решиха, че магазин не им трябва и решиха да продължат нататък. Разочаровахме човека, който здравата ръкомахаше и обясняваше къде е магазина, явно реши, че не сме го разбрали. Аз му казах „Нем проблем” („Няма проблем”?), благодарих му и продължихме нататък.

След около каране 15 минути замайването ми мина и се посъвзех. И пак караме през равнината, по селски пътища, но без дупки, покрай скоро ожънати ниви с царевица и слънчоглед. От време на време по полето се показват големи градини с чушки. Хубави, едри червени чушки или малки лютиви чушлета. Австрийците са любопитни и спират до едно поле с чушки. Влизат в градината и отблизо зяпат лехите с чушки. А са най-обикновени чушки, у нас такива по селата ги има на всяка крачка. Обсъдихме чушките и лютивите чушлета, обясних им, че по тези земи и на юг, включително и Балканите климатът и земята са добри за подобни зеленчуци. Никой не си откъсна чушка, все пак са европейци и уважават чуждата собственост. Но беше добре да не се задържаме много, че току виж, излезе някой селянин и се вземе да протестира.

И продължаваме нататък. До следващото село, където веселата компания решава, че е ожадняла и има нужда от нова бира. Аз им обясних, че съм бил леко пиян от предната бира и наместо нея ще си взема сладолед. Пак вадя монета от едно евро и питам на английски, после на немски колко е сладоледа. Собственикът на кръчмата се оказа, че знае немски. И се заговори с австрийците, които пък се зарадваха, че намират още един немско говорещ. Кръчмарят работил няколко години в Мюнхен и съвсем добре си говореше немски. Аз си изядох трите топки сладолед, изчаках да се изпият бирите и продължихме нататък.

Планът на спътниците ми е да се стигнат град Калоча, където ще намерят място за нощувка. Искат да посетят някакво съседно градче, което е известен винарски район и се слави с най-голямото струпване на винарски изби в Европа. Ще оставят велосипедите в хотела и с автобус да идат до него. После ще се върнат с такси. Казвам им, че разстоянието не е кой знае колко и че може с колелетата да отидат и да се върнат. Ами не ставало според тях, планът им бил такъв. Явно са преценили, че дегустациите на вино ще бъдат тежки и продължителни и после няма да им се занимава с каране на велосипеди посред нощ. А може и да е опасно – възможно е да ги удари кола по тъмните пътища, управлявана от подобен дегустатор. Е, тяхна си работа, сигурно се познават по-добре.

И се разделяме в Калоча. Аз трябваше да хвана шосето в посока град Бая, а те да си намерят хотелче. За прощаваме си правим снимки.

Разделям се с австрийците в град Калоча

Разделям се с австрийците в град Калоча

Е, пак се оказах сам на пътя. Отбих се до местният супермаркет с единствената цел да си налея вода и да хапна, седнал на бордюр на паркинга пред магазина. Наближава четири следобед, а аз не бях обядвал, ако не се брои бирата и сладоледа. А редовното ядене е много важно за велопътешественика.

След справка с картата реших, че е най-добре да карам по шосето към градчето Фаис, да мина през него и да изляза на черен път, който води към Национален парк Дунав – Драва. Според картата през парка има асфалтирана велоалея. По велоалеята се стига до град Бая.

Карането по шосето е за кратко, пък и нямаше много автомобили. И не след дълго стигам Фаис, където се отклонявам в посока Дунав и черния път към националния парк. Без особени проблеми излизам на края на градчето и намирам черния път, който се намира върху дига. Видях мъж и младеж с куче, които се качваха в един пикап. Питам ги дали това е пътят към парка. Мъжът се оказва, че знае английски и ми казва, че пътят не е особено хубав и мога да се кача отзад в пикапа заедно с велосипеда си. Щял да ме остави на края на черния път, а нататък имало хубава велоалея. Нямало смисъл да се мъча да въртя 5-6 километра. И бързо реших, че ще се возя. Натоварвам колелото на каросерията на пикапа и сядам до младежа с кучето, който се оказва син на шофьора. За разлика от баща си той не знае никакви чужди езици. Колата тръгна, а аз разбирам, че ми е доста трудно да държа велосипеда изправен и да не мърда напред-назад, за да не изпадне отзад. И ми се струва, че шофьорът кара доста бързо – пикапът подскача и се поклаща наляво-надясно през цялото време. А седенето на пода на каросерията и държането на колелото изискват доста физически усилия. Опитвам се да заговоря младежа, но мъжът ми извика на „Моля, не говори със сина ми.” Изглежда ми странно, но спрях да опитите за разговор и си мълчахме през цялото време. Въпреки, че разстоянието не е голямо когато накрая спираме целият съм се изпотил от крепенето на колелото.

Заговаряме се с мъжа. Като разбира, че съм от България той ми казва, че някъде през 80-те е бил на Слънчев бряг и е било хубаво. И смята да пробва да отиде пак догодина. Аз му разказах, че сега Слънчев бряг няма нищо общо със състоянието си през 80-те години. Бетонирано, пренаселено и шумно. Нощем думкат дискотеки и пияници крещят по улиците. И ако ще идва в България на море внимателно да се информира за всичко. Може да опита с някой ски-курорт през зимата, но пак да се запознае предварително. Посъветвах го да избягва Банско, тъй като това е Слънчев бряг на планинските курорти. Е, той ми помага, съответно аз помагам на него.

Благодарих за возенето и продължих нататък. За щастие оставащите 12 километра до град Бая са през национален парк Дунав – Драва и са по идеална велоалея. Слагам си слушалките и тръгвам с пълна скорост напред. Карам доста бързо, тъй като е привечер и имам прилив на сили. А наоколо има висока гора, която пази хладно. Направих и малка почивка до малки къщи в парка, предназначени за водачи и почивка на посетителите. Около тях има приятно паркче, и човек може по пътечки до слезе до Дунав.

Велоалеята през Национален парк "Дунав-Драва"

Велоалеята през Национален парк „Дунав-Драва“

Дунав близо до град Бая

Дунав близо до град Бая

 

Почти по мръкнало наближих покрайнините на град Бая. Според картата ми в един от крайните квартали, който се състои от къщи с дворове, трябва да има къмпинг. Влизам в квартала, въртя се по тъмните вече улички, но къмпинг не намирам. По едно време виждам десетина младежи, които са си запалили огън в един двор и си готвят нещо в големи казани. Питам ги за къмпинг, но ми казват, че не зная. И обиколих почти целия квартал в тъмното и никъде няма надпис за къмпинг. Накрая намирам една млада жена, която стои и явно чака някой до една портичка. Питам я за къмпинг и тя се опитва да ми обясни на английски да чакам, но не се сеща за думата и ми сочи земята. Казвам „иген, иген” („да, да”) и чакам докато извика някой от вътре. След малко излизат мъж и жена на около 25 години и ми казват, че и те са за къмпинга и да ходим заедно. Унгарци, които живеят и работят във Виена. Предпочитат да си говорим на английски. За голяма изненада отидохме в къщата, в чиито двор десетимата младежи си готвеха някакви неща на огъня. Оказа се, че тази голяма къща е нещо като малък хотел, а двора може да ползва за къмпинг. На младежите им стана сконфузно затова, че без да искат са ме заблудили, не са знаели, че това е и къмпинг. Няма причина да им се сърдя, само им се усмихвам и ги поздравявам. Съдържателката е млада и хубава унгарка, на която платих осем евро – отново с монети – за къмпингуването. Къщата й отвътре е много приятна, със старовремски изглед, бордирани завески, бели варосани стени, цветни черги, големи дървени маси и столове. В ъгъла на голямата кухня-трапезария има печка с дърва, от стените висят големи дървени лъжици, големи опушени до черно казани за готвене и лавици, които иззидани направо на стената. С нещо ми напомня на едновремешните нашенски селски къщи.

Тъй като вече беше късно първо се заседях в банята, а после хапнах на вечеря. Без да се мотая много се мушнах в палатката опъната под дърветата и бързо заспах. За разлика от предните дни нощта беше леко ветровита и хладна. Вече е пети септември и усещам първите повеи на есента.

Advertisements

Етикети: , , , , , , , , , , , , , ,

4 Коментари to “Велопътешествие от Германия до България, част XII: С монети през Унгария”

  1. skitnika Says:

    Е-ей Хипар, моля те за някакво продължение, че много интересно пишеш, ама забрави почитателите си и тръпнем в очакване на следващата част.

  2. Биляна Карадалиева Says:

    Нямам търпение да прочета продължението 🙂

  3. Hristo Aleksandrov Says:

    Наистина, спря разказа на най интересното място.Лесно е да си представиш вело пътешествие през уредени страни с традиции.Любопитен съм за случилото се в Сърбия и България.Още повече,е и аз съм от Плевен.

  4. Future Health Says:

    Било е паметно пътуване, благодаря за пътеписите.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: