Велопътешествие през Родопите (4-9 август 2011 г.), част II

Сутринта се оказа по-приятна от вечерта. Облаците почти се бяха разбягали, печеше хубаво лятно слънце което обещаваше цял ден приятно каране на колело. Без да се мотая особено си опаковах нещата в дисагите, хапнах за закуска, сбогувах се със симпатичните хора и потеглих към Доспат.
За щастие пътят не беше толкова изкъртен, боклуците изчезнаха (бях влязъл на територията на община Доспат явно), разминах се дори с други велосипедисти, тръгнали на излет. Не мога да не кажа, че в тази половина на язовира беше доста по-приятно поради грижите на общината в Доспат. Нямаше боклуци тъй като имаше кофи за боклук. Елементарно, а? Не след дълго пътят стана асфалтиран и ми идеше да си пея докато карам колелото. Какво повече може да иска един велопътешественик освен хубав път и слънчево време. А природата наоколо е красива – около язовира навсякъде има големи иглолистни дървета, по брега надолу са полянки с хубава трева, а в далечината се виждат склоновете на планината. Последва леко изкачване, а след него и здраво спускане преди Доспат. След кратък размисъл на кръстопътя решавам да мина през града, та дано видя нещо интересно. Оказа се, че Доспат е разположен на една височина и е толкова стръмно, че в повечето време тикам колелото нагоре. Стигнах до центъра и в един магазин си купих кисело мляко. Продавачката ми казва, че малко по-нататък има и пекарна за закуски. Решавам да видя какво има и бързо я намирам. Май се оказва единствената баничарница в Доспат. Отпред дори има и маса с чадър. Вземам си баничка, която се оказва много вкусна. От много време не бях ял толкова вкусна баничка – хрупкава, сочна и с много добра плънка. Ммммм! Хапвам я на масата отвън, на която са седнали и две момичета от Доспат. Излезе и продавача, за да разпъне чадъра – облаците бяха окончателно изчезнали и здравата си печеше. Не устоях на изкушението и изядох още една баничка. Така или иначе в нормални условия закусвам в къщи и много рядко си вземам баница от баничарницата. А освен това на други места човек едва ли може да намери толкова хубави банички.


Добре хапнал се метнах на колелото за да потегля, но забелязах, че почти нямам вода. Бях стигнал пред магазина, в който си купих киселото мляко и помолих продавачката да ми налее вода. И се оказа, че шишето ми се е спукало – има малка дупчица отстрани, през която изтича водата. Продавачката се ухили и ми даде една подобна бутилка, която използва за да полива цветята. А аз й оставих моята.
Вече всичко бе наред и можех да потеглям. Планът ми беше да въртя към Девин с оглед утре да се спусна към Пловдив. След като изкачих баира на излизане от Доспат пред мен се откри много приятна гледка – на юг Родопите се виждаха почти до безкрая, сякаш натам има все планини до безкрая. А към север се виждаха приятни зелени гори и полянки. И започвам упорито да въртя. Пътят се оказа едно редуване на баири и спускания, като ми се струва, че спусканията бяха повече – постепенно слизах все по-надолу. На минаване през Борино, голямо селище за района, си купих спрей WD-40, за да смажа веригата. Може би не е най-доброто за смазване на верига на велосипед, но върши работа в тези условия. От карането в дъжд и през локви веригата ми поскърцваше, което не е добре. Още на бензиностанцията смазах веригата.
Не след дълго стигнах и Тешел, като малко преди кръстопътя при това село спрях за да хапна. Беше станало към 16:00 и след упоритото въртене се чувствах гладен. Съвсем нормално като си помисли човек. След доста гледане в туристическата и пътната карта реших да свърна към Триград, където ще нощувам, за предпочитане на палатка. Направих си сметката, че ще успея да стигна до Триград преди да се мръкне, дори ще ми остане време за намиране на подходящо място за разпъване на палатката.
Подминах Тешел и след кратка пауза за наливане на вода на село Гьоврен започвам упорито да въртя към Триград. Пътят е добър, няма особено коли, значи всичко е наред. Всъщност беше прекрасно! Пътят се вие покрай Триградска река, а около мен са надвиснали огромни склонове и скали. След всеки завой ми се струва, че става все по-красиво. Трудно е да се опише пейзажа около мен, човек може само да върти педалите и да се оглежда постоянно за да види високите скали и склонове около пътя. Единственото неудобство от гледна точка на велосипедиста е, че колкото повече наближавах Триград, толкова по-стръмен ставаше пътя. А освен всичко имаше и тунел, който е преди Дяволското гърло. А карането на колело в тунел е неприятно. А освен всичко този тунел е и наклонен. И аз решавам да мина тунела с възможно най-висока скорост, колкото по-бързо изляза от него, толкова по-малко вероятно е да се засека с някоя кола в него. И въртя с все сили като си мисля, че тунелът е равен. Къде ти! На излизане съм толкова изморен, че се подпирам с ръце на скалата и дишам толкова учестено сякаш съм тичал от Драгалевци до Черни връх. Въпреки че не съм пушач въздухът не ми стигаше и сигурно съм изглеждал напълно капнал, което си беше самата истина. След още стотина метра, на входа на Дяволското гърло наистина се чувствам като пребит и решавам да почина. Подпирам колелото на един голям камък и сядам до паркиралите коли, с бутилката вода в ръка. Чувствам се наистина скапан. Така седях около половин час, пиейки по малко вода и зяпайки пристигащите с коли туристи.
Пътят след Дволското гърло беше съвсем стръмен и тесен. Затова реших, че няма смисъл за въртя и слязох и започнах да тикам колелото. Малко преди Триград отново се метнах на велосипеда и продължих нататък. Планът ми беше да подмина селото и да си намеря място за опъване на палатката. Доста време въртях, подминавах заградени с дървени оргадки нивички, и все покрай рекичката не можех да си намеря добро място. Така си въртях още около 5 км докато стигнах разклона за едно малко село – Жребево. От там се отбих по пътека по баира и стигнах до полянка, разположена между малки ниви и една чешма. Хубаво е да има чешма наблизо, човек може да се измие, да си сготви нещо на туристическия примус. Оставих колелото и реших за всеки случай да се изкача малко нагоре по пътеката, за да видя дали пък няма да има някое равно място нагоре в гората. Около двеста метра нагоре се оказа, че има чешма с огнище, в което гореше огън, а до нея – дълга маса, около която бяха насядали хора и явно гуляеха. Веднага ми махнаха и ме поканиха да седна. Оказа се, че са роднини от Смолян и Девин, които правят курбан – бяха опекли едно агне на чеверме (въпросното огнище на чешмата има такова предназначение), сготвили ориз, направили салата, извадили бири и лимонади и весело си празнуваха. Хубавото е, че пред чешмата имаше малка полянка, която е подходяща за опъване на палатка. Качих си колелото и отново седнах при хората, които настойчиво ме каниха при тях. Отвориха ми бира, тикнаха ми ядене и се заприказвахме. Доста от хората се чудят как така с колело обикалям Родопите. А едно момиче като разбра, че спя на палатка, ме попита „Не те ли е страх от мечки?” а аз отговорих: „Ами страх ме е.” Един от купонясващите се оказа, че е международен шофьор и обикалял из цяла Европа, та в разни приказки мина останалото време до мръкване. Хората взеха да се изнасят и ми оставиха няколко парчета диня и доста ориз, да съм имал за вечеря. Опънах си палатката, измих се колкото мога на чешмата и седнах да доизям останалото ядене. Нахвърлях още малко дърва на огъня за да се разпали. Така посрещнах вечерта – седнал пред огъня, гледайки люлеещите се пламъци и вслушвайки се в звуците на нощната гора. А шумове има, особено когато е тихо и човек е сам. Като се отдалеча от огъня се чудя дали едно пукване идва от гората или пукат дървата в огъня. И се замислих дали мечките са нощни животни? Направих си сметка, че не знам дали мечките ходят да ядат вегетарианските си яденета пред деня или през нощта. И изобщо мечките обичат ли да ходят нощем из гората? После размислих и си казах, че не съм чувал последните 20 години мечка да е изяла човек, тъй че няма какво толкова да разсъждавам за мечките.
А пред огъня беше доста приятно. Огнището беше сгушено в склона и покрито с навес с ламаринен покрив. Пред него има маса, направена от дънер на дърво, срязан напречно, и две пейки. След като разпалих хубаво огъня отидох до чешмата за да се измия. Бррр, водата е студена, но все пак успях да се измия като се поливах с канчето. И после – бързо пред огъня, за да се стопля. И така си седях пред огъня, гледах в него, радвах се на светлината и граещите пламъци и просто се чувствах добре. По едно време се замислих че е събота и изпускам да слушам предаването „Картини от една изложба” по хоризонт. Е, нямам радио, може би следващия път ще си нося. Радиото спасява от самота, но въпреки че е бях сам-самичък не се чувствах самотен.
Казах ли ви, че пейзажът беше много красив? Изкачил се бях нависоко, а от отсрещната страна се издигаха типичните родопски връхчета, заоблени и леко килнати настрани. Зад тях – още връхчета, и всичките са обрасли със стара иглолистна гора. Аз самият бях на един склон, също обрасъл с борове и смърчове, около мен цвъркаха щурчета, а всички дървета ухаеха на смола. Не мога да се сетя нищо по-подходящо, отколкото „Чувствах се много родопско”. Един от хората, които хапваха до преди малко тук, ми каза, че според него това е най-красивото място в Родопите. Може би е бил прав.
Най-приятното посрещане на утрото стана на това място, над село Жребево. Отворих си очите и през отвора на палатката видях как слънцето изгрява над склоновете на Родопите. Колко хора имат това щастие – да се събудят и да видят планинската зора, без да стават и да отварят прозореца или да местят завеси и щори?
Станах и седнах на полянката пред палатката. Просто гледах планината около мен и усещах как забравях всичко. Нищо нямаше значение: нито кой съм, нито какво правя, нито какво съм учил, къде съм бил, нито какъв е цвета на очите ми. Не ме интересуваше какво ще ям, къде ще спя, какви дрехи ще нося, нито кой ден е. Пред мен изгряваше родопското утро.
Размотавах се наоколо, като постоянно гледах и не можех да спра да се замайвам от красивата планина. Изядох поредната порция кус-кус, който си сготвих на газовия туристически примус като почти не отделях поглед от склоновете пред мен. Едва ли съм имал по-хубава закуска от тази.
Времето минаваше, а желанието ми да обикалям още из Родопите ставаше все по-голямо. Събрах си нещата, стегнах дисагите на колелото и отново се втурнах напред. Малко след Триград си говорих за кратко с двама велосипедисти от селото – дядо и внук, които бяха тръгнали за риба. Сигурно си мислите защо не посетих Дяволското гърло и не се изкачих на скалите над него, за да видя ждрелото отгоре. Отговорът е много прост: защото съм идвал преди и съм посещавал пещерата и съм се катерил по баирите над нея.
Карането обратно към Тешел се оказа леко-все по нанадолнище. След което, съгласно стария променен план, завих в посока Девин. Пътят се оказа приятен – без особено много коли и леко надолу. Стигнах до един квартал на Девин с името Настан, където си налях вода и починах за малко. Размислих малко докато гледах картата. Според нея може би още тази вечер ще бъда някъде близо до Кричим, а утре ще се возя на влака към София. А имах още поне два свободни дни – беше неделя, а трябваше да се прибера в къщи във вторник. Харесваше ми в Родопите и изобщо не исках да се прибирам. Затова реших да се отклоня в посока Широка лъка, да мина през Пампорово и да се опитам да стигна до Националната астрономическа обсерватория на връх Рожен. Ще питам може ли да преспя в обсерваторията. Желанието ми да преспя там идваше от нуждата ми от баня, надеждата че няма да е особено скъпо и от факта, че парите ще отидат като дарение за БАН, т.с. някак си ще подкрепя родната наука в трудни дни. Пък и бях чувал на Широка лъка, но никога не я бях посещавал. Затова без особено колебание хванах разклона на изток към това известно село.
Смело въртях напред по криволичещия път, който се оказа почти равен. Нямаше особено много автомобили, тъй че карането беше приятно, времето беше идеално слънчево, а природата наоколо – красива. Е, нямаше ги прекрасните скали около Триград, но пак си беше приятно. И така както карах видях двама велосипедисти – мъж и жена – седнали на една пейка покрай пътя и хапват. Беше време за обяд и рекох и аз да седна да хапна. Заговорихме се и се оказа, че мъжът е спукал гума. „Няма страшно – казах му – като се наобядвам ще я оправя.” Мъжът нещо не доразбра или не повярва на ушите си, така че му обясних отново, че си нося необходимите инструменти и лепенки за гуми. Тъй че не ми е проблем да залепя спуканата гума. Носех си и резервна гума, но колелото ми е с 28 инчови гуми, тип туристическо, докато той имаше 26 инчови, MTB или планински бегач.
Разприказвахме се и се оказа, че колелото е почти ново, купено преди няколко седмици и че със съпругата са се запалили да карат през почивните дни. Оставили колата на Тешел и тръгнали към Широка лъка, когато мъжът спукал гума. Причината за спукването на гумата беше, че вътрешната гума се оказа усукана (или по-точно сгъната) до винтила и там се оказа и спуканото. Случва се от време на време. Но не говори добре за производителя, изглежда много непрофесионално монтирана. Иначе колелото беше хубаво – с алуминиева рамка, двустенни капи, нелоши спирачки, но както повечето купени от хипермаркет – и с редица смотани части. Посъветвах човека като му се изпотрошат сегашните части да ги заменя с по-добри и по-здрави.
Не знам дали ви е известно, но най-подлите спуквания на гуми са до вентила. Затова особено старателно сложих лепенката, а човекът я притискаше здраво над десет минути (въпреки че на лепилото пише, че и пет минути са достатъчни). Напомпихме и се оказа, че ремонтът е успешен! Монтажът/демонтажът на гуми си има своите тънкости от типа да се натисне винтила и да се прави със щангички за велосипед (който няма щангички може и с дръжките на лъжици да работи), но не е препоръчително с отвертка. Лично аз съм пренебрегвал преди време тези детайли и ми е излизало доста скъпо като време и пари. Така и така работех разказах и показах всичко това на двамата велосипедисти, разгеле да се учат от чуждите/моите грешки, а не от своите. Мъжът много се зарадва на залепената гума, тъй като можеше да се върне с колелото до колата си. Иначе щеше жена му да кара сама с велосипеда си до Тешел, откъдето да се върне да го вземе с колата. А аз се надявах, че гумата ще издържи поне следващите двадесет километра. За всеки случай му препоръчах да си смени гумата или поне да си носи резервна следващия път.
Разделихме се и аз продължих към Широка лъка. Оказа се, че тази събота и неделя се провежда ежегодното надсвирване с гайди на село Гела, което е наблизо. Затова в Широка лъка беше пълно с народ и автомобили. Имаше и младежи с раници, на които имаше закачени туристически шалтета (стелки), т.с. доста народ са спали по палатки или чували. В селото щъкаха туристи, които снимаха старите къщи или пък позираха до каменната скулптура на гайдаря до кметството.
Широка лъка изглежда добре на някои места, особено на влизане от посока Девин, но не ме впечатлява кой знае колко. Да се говори, че е някакво оригинално и родопско не е особено смислено с оглед че най-старите къщи са от 20-те и 30-те години на XX век, и то са оцелели къщите на по-заможните хора. Останалите сгради с значително по-нови. Тоест е изчезнала традицията на оригинални къщи от преди няколко столетия. Има доста сгради, които са в лошо състояние, и то главно по-старите. Има и нови сгради, които са строени в последните години, но само наподобяват по външен вид традиционните родопски къщи. Е как да изглеждат оригинални като са с покриви от модерни керемиди и с алуминиева/ПВЦ дограма? Изобщо съм доста критичен към подобни атракции от типа на „духа на миналото” или „традиционна родопска къща”. Нямам носталгия по миналото и не го смятам за време, в което хората са живеели в хармония с природата, докато сега живеем в стрес в големите градове. Най-малкото защото прабаба ми е починала в началото на 30-те поради липса на лекари в селото, а баба ми в края на 40-те е загубила бебе поради липса на обучени лекари-педиатри. Да не говорим за тежкия живот на селяните по това време. А ако традиционните къщи са били толкова добри, то защо хората са ги съборили и са започнали да строят нови и с различна технология. Отговорът е ясен – новите тухлени къщи с тухлени стени и керемидени покриви са били по-добри. Поради някакви подобни причини не изпитвам никакъв интерес към ежегодните събори в село Гела. Не намирам за кой знае колко приятно и интересно да се бутам със стотици хора за да слушам свирене на гайди. Просто не намирам никаква романтика в миналото. Не смятам народните носии за удобна и приятна дреха, нито мисля, че цървулите и навущата са по-добри от обувките с мембрана Gore-tex. Като видя народна носия си представям бъхтене по 14 часа на ден по нивите с воловете, плащане на десятък на местния бей, баня четири пъти в годината, уговорени бракове, вяра в баячки и живот в постоянен страх от хаоса наоколо.[1] Поради това Националната астрономическа обсерватория на връх Рожен ми изглежда многократно по-привлекателна от туристическия маркетинг в село Гела. Както и колонизацията на Марс ми изглежда много по-приятна перспектива от „връщането към природата” като едно такова връщане значи да зъзнеш осем месеца в годината в каменна къща, да спиш в сламеник с дървеници, без баня и с външна тоалетна и да умрат три от шестте ти деца още преди да са навършили четири годинки. За мен романтиката е в бъдещето и науката.
Затова не се прехласнах особено по Широка лъка. Отбих се само в един магазин за хранителни стоки, където си купих обикновени вафли и кисело мляко. Хапнах до паметника на гайдаря до кметството и продължих нататък.
А пътят към Пампорово се оказа дълъг, но за сметка на това – и с баири. Гледайки велокомпютъра установих, че съм карал около 10-12 км по баир докато стигна най-високата точка на Пампорово. Интересна е и първият ми досег с този курорт: огромен недостроен хотел, намиращ се близо до пътя. И очевидно не се работеше по завършването му-нямаше ги обичайните белези за усилена работа като струпани строителни материали или коловози от камиони. Имаше само пазач в кабинка и някакво мизерясало куче. После се оказа, че има още недостроени хотели, но този беше първият. Но мащабите на този си бяха грандомански. Тоя, дето го е намислил, явно е очаквал тълпи заможни туристи да се бутат на рецепцията, размахвайки пачки банкноти от по 500 евро всяка.
От тази недомислица всъщност започна здравото изкачване нагоре. Не стига че е баир, но и пътят беше в лошо състояние – напукан, хлътнал на места и с много дупки. Това изкачване ще го помня дълго време: почивах на няколко пъти, за да си поема дъх, после продължавах да въртя, а проклетия баир нямаше свършване. А колкото повече въртях нагоре, толкова по-стръмно ставаше. Някъде на последния километър редувах карането с ходене пеш и тикане на колелото. Но най-накрая стигнах най-високата точка на Пампорово.
Как изглежда тази точка: два хотела и един ресторант с маси на открито. От ресторанта се чува някаква противна музика: българска певица пойнтира някакъв съвременен американски соул. Язък за тишината на Родопите. Не знам за какво я бяха издули тая музика като видях само двама човека, изглеждащи като туристи да вървят по пътя. Двата хотела и ресторантът изглеждаха като да са без всякакви клиенти.
Постарах се да подмина с висока скорост това опропастено от псевдотуристическата индустрия място. И според плана завих в посока Чепеларе. Подминах няколко стопаджии, които ме чуха да викам „Мама мия мизерия!” на дупките по пътя, и се заспусках по хубавото нанадолнище. А асфалтовото покритие на пътя е под всякаква критика. Шосето е толкова изкъртено, че не мога да вдигна повече от 22-25 км/ч. Какъв ти курорт е това, щом нямат дори свестен път, за да стигне човек до него?
По средата на спускането спрях в една бензиностанция, за да се измия малко и да си налея вода. И се подмамих да си купя един шоколад. Е, доста енергия бях изгубил, та адски ми се дояде нещо сладко. Още повече, че локумът го бях привършил още сутринта.
И се заспусках пак надолу докато излязох на главния път към Смолян. Сега трябваше да карам няколко километра по него, след което да се отклоня по шосето за Лъки, чието разклонение е до хотел „Рожен”. Отново се оказа, че трябва да се изкачвам, но поне пътят беше в добро състояние, а не като онази развалина около Пампорово. Настроението ми се оправи когато в насрещното мина кола, в която се возеха три момичета, които ми махаха с видима радост. Хора всякакви, шарен свят – а тези момичета явно се кефеха на грохнали, изпотени и вмирисани велопътешественици.
Стигнах разклона за Лъки, по който се стига до обсерваторията. Спрях за почивка и пиене на вода до хотел Рожен, от който се носеше някаква гадна чалга. И този хотел изглеждаше обитаван само от персонала: нямаше никакви признаци за посетители от типа на хора по терасите, влизащи или излизащи посетители и дори паркирани коли отпред. Ако я нямаше музиката щях да си помисля, че е затворен за летния сезон.

Пътят до разклона за обсерваторията се оказа пак стръмен. Но пък нямаше никакви коли, а гледката ставаше все по-прекрасна. А аз, зареден с оптимизъм по бъдещата баня въртях напред. Ако сте чели блога ми преди повече от десет години, по Коледа, бях посетил обсерваторията. Спомням си, че по пътя имаше кошара с някакви зли кучета. Сега постройката линееше изоставена и полуразрушена, а от кучетата нямаше и следа.
Не след дълго стигнах и разклона за обсерваторията. И юнашки завъртях нагоре. А пътят до там е един непрекъснат наклон нагоре, дълъг около 4-5 км. А аз съм останал почти без сили. Бях навъртял около 70 км, немалка част от които по баири, а сега за капак ми оставаше и един хубав петкилометров наклон. За тези пет километра почивах поне три пъти, а някаква част бутах нагоре запъхтян и изпотен. На около километър преди портала на обсерваторията забелязах, че на поляната близо до пътя има нещо като дървени летни колиби, в които живееха хора: чуваше се глъч и пусната музика. Нещо като летните селища на събирачи на билки и гъби, покрай които минах по пътя към Сърница.
Някъде към 19:30 часа, най-сетне стигнах до входа на Националната астрономическа обсерватория „Рожен” (или за кратко НАО). Преди време на портала имаше дежурни полицаи, а сега от там се показа един охранител. Питах го за нощуване в НАО, но той ми отговори, че в момента май не можело. Но ми даде телефона на директора на обсерваторията, който в момента бил вътре. Каза, че не е проблем да се обадя. Така и направих: представих се, възможно най-любезно се извиних за безпокойството и попитах дали е възможно да преспя вътре. Оказа се, че се провеждала лятна школа по астрономия за ученици и не се допускали външни посетители. Попитах дали мога да си опъна палатката вътре, но това правило важало и за палатки.
Е, щом не става, явно пак ще спя където намеря. Разприказвахме се с пазача на портала, той се оказа от Чепеларе. Позволи ми да вляза вътре и да се измия и налея вода. За моя изненада помещението на портиера беше голямо и включваше голяма баня с работещ бойлер и съответно топла вода. Срам-несрам попитах може ли да се изкъпя, но ми бе отказано. Но можеше да си измия на мивката в банята. Извадих си сапуна и се измих от кръста нагоре. Пазачът ме упъти и за място, подходящо за палатка – малко до портала има черен път, водещ до малки ниви. Там има и поляни, подходящи за опъване на палатка. Каза също, че има и дървета и хората, дето работят по нивите няма протестират ако къмпирам наблизо.
Времето си вървеше, малко се мръкваше и затова се отправих нататък. Наистина до нивите имаше хубави полянки, а пътят беше маркиран с туристическа маркировка, водеща до Чепеларе. Което е добре, тъй като хората са свикнали да виждат туристи с палатки наоколо.
И така си намерих хубаво място за спане на полянка между дърветата. Разпънах си палатката малко преди да се мръкне и седнах пред нея. Просто слушах шума на тишината и лекият вятър, поклащащ дърветата. Хапнах хляб с маслини, и някъде около час лежах по гръб и гледах небето. Свързвам НАО с безлунна нощ, в която се виждат безброй звезди през прозрачния родопски въздух. Този път се виждаше и луната, и поради нейният блясък звездите не бяха толкова много и така ярки. Не след дълго се върнах в палатката, четох малко книга на светлината на фенерчето и заспах.
Сутринта беше прекрасна. Не само поради хубавият пейзаж, но и поради вътрешният покой, който чувствах. Покой, който всеки от нас е усещал, седейки сам на морския бряг или стъпил на планински връх. В такива утрини човек просто протяга ръце изпод спалния чувал и си казва „Ей, колко е хубаво!”.
Но ме чакаше и път. Имах намерение да мина през Лъки и вечерта да съм близо до Асеновград, тъй че на другия ден да отида до Пловдив и да хвана влака към София.
Набързо си стъкмих нещата като реших да оставя закуската за по-късно. Бях си изпил водата, а не исках да закусвам и после да карам жаден. Спускането надолу беше много приятно, естествено, като веднъж спрях за да направя малко снимки. А Родопите бяха фантасични! Под върха, от който се виждаше големият купол на обсерваторията, се откриваше красива гледка – надиплената сякаш до безкрай планина, чиито върхове и склонове се губят в синевата на безкрая.
Излязох на пътя към Лъки и отново упорито завъртях по баира. Въпреки че беше наклон нагоре, карането беше приятно. Най-вече поради липсата на коли и населени места. Бях попаднал в една относително безлюдна част на планината. А гледката от пътя на юг беше все така замайваща.
След няма и половин час спрях за закуска – на пътя имаше един хубав заслон с пейки, маси и чешма, гледащ на юг – към безкрайните склонове на Родопите. Извадих си канчето, туристическия примус и храната и си сготвих някакво ядене от суха доматена супа и кус-кус, което изядох с хляб, маслини и сирене. Водата в чешмичката течеше едва-едва, но напълно достатъчно за да си сготвя, измия канчето и лъжицата и да си налея вода за из път. Докато се готвеше всичко седях на пейката и гледах планината отсреща. Изпитвах отново онова особено усещане, същото, когато съм в изолирани и безлюдни места по морския бряг или в планината. Вятърът поклащаше високата трева отсреща, но не можеше да наруши пълната тишина, в която бе потънало всичко. Имах чувството, че тази гледка- на поклащаща се трева и далечни склонове – завладява съзнанието ми и че няма да мога да се отделя от нея. Въпреки, че бях до пътя, миналите три или четири коли за един час нямаше как да разрушат това усещане. Усещане, че мога да прекарам тук не само целият ден, но и да стоя до тази чешма завинаги и просто да съзерцавам безкрайните склонове на планината. В такива моменти човек разбира защо монасите на Изток се стремят към Хималаите: към планини, които ги поглъщат.
Навярно прекарах там повече от час и половина, докато отново потегля напред. Тази част от маршрута ми харесваше все повече и повече. Пътят леко се изкачваше нагоре, минавах от време на време покрай малки къщички или вилички, видях как едно семейство коси и събира трева, един възрастен мъж, който вървеше напред по пътя и ми каза, че скоро баирът ще свърши. Това, което ми се заби в паметта беше малка църква, разположена на малка височинка. Когато човек наближава към нея има усещането, че църквичката е заобиколена отвсякъде със синьо небе. А може би точно това са целили строителите й в миналото?
Наистина не след дълго наклонът свърши, подминах един кръстопът към Момчиловци и завих към Лъки. За разлика от предишните дни сега ме очакваше дълго спускане. Надолу, по тесен и празен път, все надолу, покрай малки горички, хвърлящи сянка по шосето, покрай склонове с къпини, на които спирах за да ги бера и хапвам. Минах и покрай мини, които изглеждаха неработещи – около тях имаше нахвърляни големи количества някакви потрошени машини. Оказа се, че само една от тях работи, но изобщо не изглеждаше добре.
А спускането продължаваше, подминавах няколко малки селца, като в едно от тях (мисля, че беше село Здравец) видях надпис „Смесен магазин”, който магазин се оказа, че не работи. Въпреки това починах малко на пейките пред общината – магазинът се оказа в една сграда с кметството на селото. Странна гледка – отпред имаше малък хотел, наоколо къщи, наместени някак си по баирите, но не видях нито един човек. Никакви признаци на живот, невероятно тихо. Минаха един или два камиона от мините, но не видях нито един човек, който да живее наоколо. Като си помисля какво ли и да правят пред затворения магазин и кметството, което също беше заключено, нали беше неделя.
И отново се мятам на колелото и продължавам все надолу към Лъки. От време на време спирам, тъй като до пътя има големи количества малини, а сърце не ми дава да ги подмина. А наклонът надолу продължава, и продължи около 15 км, до град Лъки.
Като влязох в Лъки, в един от крайните квартали видях магазин за хранителни стоки. Едно кисело мляко ще ми дойде ободряващо, тъй че спрях и влязох вътре. Оказа се, че няма кисело мляко. Странно.
Стигнах до центъра на Лъки, завъртях се с колелото за да го разгледам. Изглежда модерен, с блокчета, пешеходна зона, а малко до него има и редица еднакви къщи. Продавача в магазина до тях ми каза, че са  строени за миньорите преди около 50 години, точно както и допусках. В тоя хранителен магазин си взех хляб, кисело мляко и обикновени вафли. Продавача ми каза, че мога да седна на масичката пред магазина и да хапвам там. Хапвам и си говоря с този мъж, пенсионер, работил доста време в мините наблизо. Оказа се, че наоколо има още мини, които функционирали, но самият град не е в цъфтящо състояние. То се виждаше – в покрайнините на влизане имаше едни блокове в много лош външен вид. Доста от сградите не са боядисвани, с обелена тук-там мазилка. То в кой ли град в България всички сгради са боядисани? Продавача ми каза, че има малко баир до село Югово, след което има пак спускане. Е, ще повъртя по баир, и без това над час и половина не карам колело, а само се возя на него, толкова дълго ми се стори спускането до Лъки.
Докато се спусках усетих и промяната на времето – беше станало доста горещо. Явно хладните и леко дъждовни дни си бяха заминали и ме очакваше жега. Как да е, завъртях по пътя. Целта ми беше в най-лошия случай да стигна Бачково и да спя някъде около манастира, а в най-добрия – да стигна до Асеновград и да спя до града, пак на палатка.
Наистина до Югово се оказа баир, и то не малък. Явно хората, които се движат с коли не си дават сметка какво е баирът за велосипедиста. Пътят ми се видя странен – първо надолу, а после – доста изкачване нагоре. А на всичко отгоре е и тесен.
Това, което ме очакваше нататък – към разклона за главния път между Асеновград и Смолян – мога да го опиша само като неприятно преживяване. Пътят е тесен, особено неприятно тесен е за един колоездач. През почти цялото време карах до мантинелата, която се беше единственото преграда между велосипеда и някакви гадни урви и пропасти. Карах напрегнат и си повтарях, че трябва да се концентрирам и да не зяпам особено настрани, тъй ако се ударя в мантинелата ще полетя някъде надолу.
Общо взето не можех да повярвам, че все още може да съществува такъв тесен път, който стига до град като Лъки. Приличаше ми на някакъв път, който е строен по време на война, за да могат камионите на военните да стигат до определено място. На някои места имаше такива завои, че автобусите заемаха и двете тесни платна. Не стига това, ами и самата настилка беше в недобро състояние, а не се виждаха и следи скоро да е ремонтирана. Само липсата на много превозни средства някак си спасяваше положението. Така, с няколко почивки на редките разширения на пътя, се добрах до главния път от Смолян до Асеновград. Хубав път, но ужасно натоварен. И няма как да не е натоварен, тъй като до Смолян няма влак. Всичко се транспортира по въпросното шосе. Абе много са ми подозрителни населените места, до които няма влак. Някакви смотани ми изглеждат. За по-малките села и градове го разбирам някак си, но пък град като Смолян няма железопътна линия до него, някак си ми изглежда недоразвито. Как да е, то и теренът не е супер предразполагащ за изграждане на ж.п. линия.
И така стигнах до Бачково и реших да посетя Бачковския манастир. Не че съм особено религиозен, интересува ме историята на църквата в манастира. На входа към манастира има будка, на която си пише колко плащат различните превозни средства за паркиране вътре. За велосипеди няма такса, тъй че си влизам. Един мъж излиза от будката и на развален английски ми казва, че няма да плащам за паркиране на колелото, явно съм се зазяпал. Аз си му отговарям на български, че се вижда това – велосипеди не са споменати. Но ми става весело, че ме вземат за чужденец – тъй де, тоя тръгнал да обикаля с колелото, явно не е българин.
Пред манастира, разбира се, няма специално място за колелета, та заключвам моето на една пейка. Наблизо на подобна пейка е седнал един полицай, приказва си с някакви хора от манастира и се надявам да не ровят в дисагите докато зяпам вътре.
На входа на манастира има списък с правила от типа, че е забранено да се снима, дори и отвън (ЗАЩО???) и че е забранено влизането с домашни любимци (това го разбирам някак си) и превозни средства. Велосипедът е превозно средство, значи добре го заключих навън.
Тъкмо влизам и виждам как мъж с бяла риза, черни панталони и някаква табелка на ризата с командирски тон нарежда на едно момиче да излезе ВЕДНАГА, тъй като в ръце държи малко куче (пекинез или малък пинчер). Тя се оправдава, че няма да го пуска да ходи по земята, но мъжът е непреклонен. Общо взето е прав според мен, има си правила, трябва да се спазват. Същият мъж следи зорко за реда вътре, прави забележки на хората, които се опитват да снимат, връща някаква жена с неприлично облекло-много къса пола. Аз го питам може ли да вляза по къси панталони (бяха малко над коленете), позволи ми, не съм бил неприлично облечен.
Подробно разгледах църквата на манастира, доста зяпах старите стенописи. Вълнуващо е като си помисли човек на колко години са. Мислех си, че църквата ще по-голяма, но си рекох, че това си мой проблем. Поседях пред нея и си представих как ли е било преди няколко века – пак монаси са щъкали наоколо и някой свещеник се е готвил за вечерната служба. Точно както и сега.
Имах някакви намерения да питам може ли да се спи в манастира, но се отказах. Имах само 20 лева, а не исках да ги давам всичките за нощувка. Все пак ми трябваха и за билет за влак за следващия ден.
И отново потеглих към Асеновград, реших че ще е добре да спя близо до него. На входа на града, на пътя към Асеновата крепост, се обадих на една позната от Асеновград да ми каже дали знае къде човек може наблизо да си опъне палатка. Според нея малко след крепостта в посока село Яворово и някакви параклиси човек може да се разположи за нощуване – имало чешмички и хубави полянки.
А пътят към крепостта се оказа пак здраво баир. То какво ли да очаква човек като е тръгнал из Родопите? И пак въртя едва-едва, спирам за почивка, да налея вода на една чешма и после пак нагоре. Подминавам крепостта и продължавам към Яворово. И пак баир, но за сметка на това няма кьорава полянка и дори равно място за палатка. А аз продължавам да въртя нагоре, нали са ми казали, че има полянки и чешмички. И като не виждам такива си викам, че явно трябва да повъртя още нататък. А равно място така и не се вижда. Въртя по баира, здравата се потя, започва да мръква, а аз съм в средата на нищото, без видима перспектива нещата да се оправят – наоколо си е все баир и няма никакви полянки и чешмички. И по всичко личи, че се връщам в Родопите, които може да се каже, че бях напуснал преди малко на входа на Асеновград. Което звучи объркващо и леко неприятно. Иначе имаше страхотна гледка – по едно време самият аз не повярвах колко високо съм се изкачил с колелото – от височината на пътя се виждаше целият Асеновград и няколко села наоколо, както и Горнотракийската низина. При малко по-ясно време току виж и Стара планина се показала.
Има някакви черни пътища, които се отбиват от шосето, но изведнъж свършват, и там е посято със салфетки. За незапознатите – на такива места ходят разни за да правят секс. Качват се в колата, мушват се в храстите и готово. Като си помисли човек къде ли да ходят, по тези места в къщи все има някой – я баба, я някой родител, я брат или сестра, на долния етаж пък живеят братовчеди. Наоколо пък има бдителни съседи, които старателно информират всички за всичко що са видели. И хората почват да говорят, пък по такива места е важно какво говорят хората за някой. Остава ви да се криете по храсталака и да се чукате в колата. Това обяснява защо някои младежи държат да имат кола, въпреки че живеят в по-голям град и може да чукат в стаята/квартирата/общежитието без проблеми. Набито им е в главите, че като имаш кола – чукаш. Като нямаш – седиш на сухо. Общо взето това е идеалният стереотип на производителите на коли, но си е общо взето жалка еснафска работа.
Накрая, след 6 км въртене по непрестанен баир се отбивам в някакъв разбит асфалтов разклон – оказа се, че води до нещо като изоставена кариера. Бетонирано и негодно за палатка. Но малко след кариерата намирам полянка, а след нея вече равно място за палатка. Питате се как излезе равното място? Ами на баира най-отгоре е равно. Бях изкачил склона и съответно бях в една горичка и имаше хубаво място за палатка. Вече на почти тъмно почиствам шишарките и си разпъвам палатката. Хапвам и малко чушки, напълнени със сирене. Заключвам колелото за едно дърво и се шмугвам в палатката. Иска ми се да имаше вода наблизо, та да се измия малко. Но вода няма, а в бутилката ми е останала само около литър, колкото да изкарам нощта. А е и топло, но пък постепенно започва да става по-хладно, разгеле да имам някаква полза от карането по тоя баир. Пак четох книга и после заспах.
Сутринта се събудих малко по-късно, някъде към 8:30 часа. Опаковах набързо всичко и направих здраво спускане до Асеновата крепост. Като си падам по исторически места си беше съвсем в реда на нещата да я посетя. Отново заключих колелото на една пейка и защъках по развалините. Влязох и в църквата. В тази църква, ако щете вярвайте, най-много ме впечатли гледката през прозорците – едни огромни склонове на Родопите, а река Чая е някъде в ниското и е издълбала свой път на север. А това е в съчетание със сводовете и иконите на църквата, безотказно действа при всеки, задържал се повече в храма. Знаели са хората в миналото на какви места да строят църкви и манастири!
От самата Асенова крепост не е оцеляло кой знае колко. Но както от църквата, така и от най-високата точка, изгледът е фантастичен. Затова имаше и един възрастен мъж, който си носеше своето изглеждащо професионално фотографско оборудване и правеше снимки.
Без да се спирам за повече разглеждане минах през Асеновград и стигнах общо взето бързо по много натоварения път към Пловдив.
Карането на велосипед из Пловдив е горещ ден не е кой знае какво удоволствие – по пътя ми нямаше нито една велоалея, имаше доста коли и въздухът беше мръсен от газовете и прахоляка. Оказа се, че имам няколко часа до влака, като повечето прекарах на една пейка на сянка пред централната поща.
Като се върнах на гарата се оказа, че влакът има закъснение от един час. После разбрах, че при строителството на някакъв виадукт на магистралата са изпуснали някакво парче от металната конструкция на жиците на влака и това е причинило едночасово закъснение. Банда идиоти са тези строители! J
Но пък въпросния час го прекарах в разговори с пенсиониран инженер, който живее в село Цар Калоян. Разказа ми доста интересни неща за индустрията и планирането. Подобни теми са ми интересни. Каза ми и нещо, което ми се стори добро: „Хубаво е да имаш различни решения за един проблем и да ги предлагаш на директора.” Каза, че началниците му много се радвали на подобен подход.
Може би при качването или в самия влак си загубих фотоапарата. Имах глупостта да го държа в предния джоб на късите си панталони, въпреки че имаше голяма вероятност да падне. Някак си бях самонадеян и не си взех малката чантичка за фотоапарат, която имам в къщи. През половината път седя в джоб, който се закопчава, но панталоните ми много се изцапаха и ги смених. И някъде при качването на колелото ли, като отивах към вагона ли фотоапарата ми е паднал. Или са го откраднали, кой знае… Но се возех с лошо настроение. Толкова спирах за да правя снимки. Пък и за апарата бях дал 130 лева… На слизане си говорих малко със служителката в товарния вагон където бях оставил колелото. Успокои ме, че Родопите няма да избягат и ще се обади на колегите си на гарата в Пловдив ако случайно са го намерили. И така завърши това мое първо велопътешествие в Родопите.
Така и не засякох колко километра съм извъртял. Най-дългият ми маршрут беше от Триград до НАО „Рожен”, когато за целия ден навъртях 76 км. Няма как да се навъртят повече из тези баири. Средната ми скорост според велокомпютъра е скромна – 13,5 км. За четири дни бях прекосил немалка част от Родопите, като бях карал само по пътища с асфалтова настилка. Има още страхотни места като районът на юг от гара Аврамово, който съм минавал пеш, но там не винаги има асфалтови пътища и пътешествието ще е по-тежко. Но се надявам, че другото лято ще мина и от там. Страхотно е да е пътешества с велосипед!

Етикети: , , , , , , , , , , ,

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: