Велопътешествие през Родопите (4-9 август 2011 г.), част I

Преди да пиша каквото и да е си давам сметка, че не съм нито първият, нито последният велосипедист, който движи с колелото си през Родопите. Но се надявам все пак, че всеки би научил поне нещо ново от следващият ми пътепис.

И така… (Предупреждение: поради собствена глупост си загубих фотоапарата точно последния ден в Пловдив и затова няма никакви снимки!!!)

Пътешествието ми започна на 4 август 2011 г. ,четвъртък, с качването ми на влака София-Септември, тръгващ в 10.45. Малко късно, но не ми се ставаше рано за предишни влакове. Чинно си купих билет за велосипеда, който струва два лева. Между другото тази работа с превозването на велосипеда ме прави още по-голям фен на БДЖ. Ето как се превозва велосипед по влака. Колоездачът си купува билет за себе си и билет за велосипеда, като последния както казах струва два лева. Няма значение до къде пътувате: дали до Перник или до Варна билетът за велосипед е два лева. Странно, но пък е ясно и няма обърквания. След което колоездачът отива с велосипеда си до пощенския вагон и качва саморъчно возилото си там. Показва билета за велосипеда на служителя в този вагон, заключва си велосипеда за решетката на прозореца (за да не падне колелото на пода) и се настанява в най-близкия пътнически вагон. Лично аз натоварих велосипеда си барабар с дисагите и всички неща, накачени на багажника – около 15 кг. багаж (спален чувал, палатка, шалте за под чувала, туристически примус за готвене, канче, ядене, дрехи, инструменти за спешен ремонт на колелото и прочие необходими неща). Взех си само бутилката с вода. Само да добавя, че служителката във вагона беше много мила и любезна и ми се струва, че се радваше искрено затова, че съм си оставил колелото там.

Возенето с влака до Септември е познато на всички. Важното е, че влакът стигна навреме, разтоварих си колелото, накупих си малко ядене (хляб и сирене) от магазина в града и в 13:00 поех в посока Варвара.

Тъй, да се отплесна малко по темата за затворените пътища. Планът ми за пътуването беше да движа по второстепенни пътища с цел избягване на неприятния трафик и повече досег с планината. Планът ми за деня предвиждаше да стигна и подмина Велинград, като след града да се отклоня по второстепенния път към Сърница. Като някъде покрай въпросния път ще пренощувам. Като говоря за затворените пътища да кажа, че се информирах за това, че пътят Варвара – гара Костандово (т.с. доста дълга отсечка по пътя ми към Велинград) е затворен за ремонт. Което е една добра новина за велосипедист като мен. Защото пътищата са затворени само за автомобили, а един велосипедист може спокойно да си кара по тях. Преди съм го правил и удоволствието е голямо – почти като да кара човек по междуградска велоалея. Съвсем сам си, само въртиш предалите и слушаш как свистят гумите. Можеш спокойно да се наслаждаваш на пейзажа наоколо без да те е страх, че може да се отклониш от предвидения за велосипедисти банкет. Та информацията за затворения път я посрещнах с радост.

Град Септември се оказа на 5 км от Варвара. Пътят – не особено оживен. За приятна изненада по едно време ме изпревари теснолинейката. Ако някой не се е возил на това уникално влакче – не чакайте. Разстоянието между релсите е много по-малко в сравнение с обикновената линия (по-точно разстоянието между релсите е 760 мм), а локомотива и вагоните ми напомнят за детски играчки в сравнение с останалите влакове. А колко е живописно пътуването с това влакче из Родопите…

Като говорех за затворен път след Варвара, този се оказа добре затворен – с голяма бариера и охрана, която пропускаше само машини за ремонт на пътя. И така – след няма и 40 минути след тръгването ми от Септември вече бях в Родопите. Карам колелото празния път в дефилето на Чепинска река. Пътят е построен така, че се вие заедно с реката. Около мен са се надвесили склоновете на планината. И няма жива душа, само аз въртя по полегатия път, все по-навътре към планината. По едно време за голяма изненада пак ме изпревари влакчето, сетих се, че има спирка във Варвара, та сигурно съм го изпреварил докато е седяло там. Опитах се да карам заедно с него, тъй като релсите на теснолинейката са почти успоредни със шосето. Не става, въпреки че не е от най-бързите влакчето ме оставя далеч зад него.

И продължавам да въртя. Странното е, че не вдигам кой знае какви скорости и малко ме учудва този си факт. Но си викам, че съм позагубил малко форма. Бях хванал някаква бактериална инфекция, та се търкалях болен 20 дни през юли, като през това време почти не карах колело. А и да караш с дисаги е съвсем различно отколкото карането на колело без никакъв багаж. Как да е, викам си, бързо или бавно, важното е да се движи човек. А то причината била много проста: изкачвал съм баир.

Пак ще направя малко отклонение: човек като кара колело и гледа напред наклона не му изглежда кой знае какъв. Не особено стръмен наклон (например от Панчарево към Самоков) му се струва като каране по равно, става въпрос за чисто визуално възприемане. А ако погледне назад, то тогава ще разбере що за баир катери и защо се клати със зашеметяващата скорост от 14 км/ч.

И аз така – гледам си все напред, напъвам се, потя се – че си беше горещо времето, и с малки почивки от време на време за пиене на вода карам все напред. Както и да карам, до Велинград са 35 км, ще ги извъртя някак си. Минавам покрай самотни постройки и гарички на теснолинейката. От време на време си поглеждам картата на Западни Родопи (взех си я предния ден от магазина на БТС). А пътят – празен, сякаш е голяма велоалея, само дето аз съм единствения велосипедист. От време на време подминавам работници по ремонта на пътя, някоя машина, но няма никакви особени препятствия с изключение на един мост от който беше останала само конструкцията. Но за радост имаше обходен черен път през реката. На няколко пъти спирах, тъй като покрай пътя бяха назрели страхотни къпини. Сигурно от натоварването през деня и неспокойният сън предната нощ тоя ден здравата ме гонеше глад. Бях закусвал след ставане, на гарата в Септември ядох баничка, а някъде към 15:00 не издържах и спрях под едни дървета, за да хапна чушки, напълнени със сирене (тези чушки със сирене заеха доста голяма част от менюто ми за пътуването през Родопите), хляб и маслини. Три следобед, а вече ям за трети път… не знам къде ще му излезе края с това ядене. А ме гони ужасен, зверски, вълчи глад.

И продължавам нататък. След бавно и потящо се изкачване стигам до края на ремонтирания участък – гара Костандово. Пазачът на бариерата ми казва, че до Велинград (около 5-6 км.) е само наклон надолу. Наистина е само надолу, но пък е бъкано с коли. Как да е, изминавам ги бързо тези 5 км спускане, и още в началото на Велинград виждам табелка за Сърница. И веднага отбивам натам. За радост този път заобикаля леко Велинград, минава през нещо като индустриална зона – цехове за мебели, обработка на дървен материал и прочие. А пътят се оказа неприятно изкъртен. Минавам и през някакви жилищни квартали – освен че има дупки, тези дупки на някои места са пълни с вода. Направо са си локви. Прави ми впечатление, че Велинград си има и ромско гето – определено е отделено от останалите квартали и дори отдалеч изглежда зле. Подобни гледки са ми неприятни и не говорят добре за подобни градчета.

Сигурно се питате защо не минах през центъра на Велинград за да кажа и нещо хубаво за него. Защото съм тръгнал към Родопите, а не към кандидата за спа-столица на Балканите, за каквото претендира Велинград. Лъскави магазини и хотели в стил „мутробарок” изобщо не ме интересуват, пък и ги има навсякъде.

Тъй, след минаване по изкъртените улици най-сетне излязох от града. За около 20 минути спрях да почина до една чешма досами пътя, срещу която има пункт за проверка на камините с дървесина. Измих се хубаво, пих вода и зяпах как се камиони, натоварени с трупи се редят на опашка, а около тях щъкат някакви служители на горското.

Не след дълго минах и покрай две мегаломански постройки, окичили се с гръмкото име „Балнео спа хотел Свети Спас” (или нещо подобно). Изглежда като една голяма инвестиционна грешка. Голяма и празна сграда, издигната посред нищото. Няма никой, дори и пазача на входа на паркинга не се вижда. От всички прозорци само на един висят хавлии. Напомня ми онези блокове в Габчиково, Словакия, за които може би сте чели. Има и втора сграда, която е недостроена и никой не работи по завършването й. А по затворения път, по който движих към Велинград, имаше няколко билборда с реклама на това нещо.

Въртя все по-нататък, изкачвам упорито баира. Между другото това с поглеждането назад за да видя колко е наклонено го осъзнах чак на следващия ден. А дотогава само пъшках и се потях. Въпреки наклона и умората карането си беше приятно – пътят е в относително добро състояние, коли почти няма, а и вече не е горещо.

След известно време умората взе да си казва думата. Усетих, че почвам да капвам и че силите са ми на свършване. Срам-несрам бях извъртял едва 44 км, когато реших да се отбия от пътя към черния път за село Кръстава. Целта е да си намеря място за спане, че не ми се опъва палатката точно до пътя за Сърница. На отбивката има и чешма, тъй че мога след установяване на лагера да дойда и да си налея допълнително вода. И тръгвам по стръмния черен път към Кръстава с надежда да си намеря някаква полянка или поне някакво равно място за опъване на палатката. Въртя на най-бавната скорост и като се уморя бутам за почивка. А мястото се оказа доста стръмно – едната страна на пътя е баир, а от другата – стръмна урва в дъното на която тече поток. Няма кьорава полянка. Но викам си, не трябва да губя надежда, а да продължа да вървя нагоре – все ще излезе някакво равно място. А съм капнал и си мисля само за лежане в спалния чувал в палатката и за сладък сън. Не след дълго намерих и полянка – нещо като няколко тераси, обрасли с окосена трева, а отдолу е потока (според картата това е река Грънчарница). Прекрасно място за палатка! Обиколих поляната и си избрах равно място за палатката. Разтоварих всичко от колелото, опънах палатката, заключих колелото. Взех си канчето и отидох до рекичката. Водата се оказа по-студена от очакваното, тъй че баня имаше само за тялото ми от кръста надолу. Напълно достатъчно за един велосипедист.

Толкова се бях уморил от карането, че нямах кой знае какъв апетит, затова успях да изям само една чушка, пълнена със сирене, придружено с хляб и маслини. Но пък апетит ми се отвори за разкошните и добре назрели малини, които растяха покрай рекичката. Изобщо обърнах вечерята в един малък малинов празник.

Някак незабелязано времето се промени – небето се покри с облаци и започна да се смрачава. Засега не личеше да започне да вали, но бях видял прогнозите. А те сочеха, че в Родопите ще има дъжд от четвъртък до събота. Не личеше че ще вземе ей сега да завали, но за всеки случай прибрах всичкия си багаж под палатката на сухо, разстлах си чувала вътре в нея, прибрах и някои важни дрехи пак вътре.

За вечерна разходка отидох пеш до чешмата на разклона, измих си за пореден път лицето и ръцете, пих здравата вода и си напълних бутилката за през нощта. Едно от неприятните преживявания, които някога отдавна съм имал е да ожаднея посред нощ и да няма вода наоколо. Затова все гледам да имам литър и половина вода за през нощта. Докато разпъвах палатката се чуха да минават една-две коли по пътя и един мотор, но като ходих да си наливам вода не срещнах никой. Чувствах се съвсем сам насред планината. Затова и още преди да се мръкне се мушнах в палатката, опаковах се в чувала, почетох малко книга на светлината на фенерче и заспах.

През нощта чух как от другата страна на рекичката някакво животно буташе камъни докато ходеше по отсрещния склон. Чудех се какво ли може да е, но реших че е някоя сърна или дива свиня. Някак си отхвърлих възможността за мечка.

По-голямата изненада беше, че към един през нощта започна здравата да святка и гърми. Не след дълго ми се струваше, че светкавиците падат някъде наблизо, цялата планина тътнеше от гръмотевиците, а мълниите осветяваха горният пласт на палатката ми. Заваля силен дъжд, а аз в палатката се надявах да не протече докато слушах едрите капки да удрят по нея. За радост не протече, а аз за пореден път се почувствах щастлив затова, че съм на сухо и топло. Дъждът спря след около половин час, а аз отново заспах.

На сутринта се събудих рано – около 7:30. Щом съм се събудил, значи съм се наспал – викам си. Показах си главата от палатката: по небето – облаци, над склоновете – мъгла, а тревата около мен – мокра. Мушнах се отново вътре с надежда да се покаже малко слънце и да изсуши палатката. След около половин час чакане слънце не се появи. Е, викам си, поне не вали. Не е хубаво човек да си сгъва палатката мокра, но нямаше как. Смятах да я изсуша при първа възможност. Прибрах си нещата, хапнах за закуска и се спуснах надолу по пътя към Сърница. Велокомпютъра ми показа точното разстояние от разклона до поляната за лагеруване – 800 метра. А вчера ми изглеждаше много повече.

Сигурно сте чували, че велосипедистите като тръгнат да въртят през целия ден през първия час карат бавно за да загреят. Напук на това правило мен ме чакаше здраво баир. Още с първите метри наклонът стана стръмен и нямаше никакви намерение това да се промени. Очакваше ме здраво изкачване. Но пък за сметка на това окръжаващия ме пейзаж ставаше все по-родопски. Покрай пътя реката (Бистрица) правеше живописни бързеи през големи камъни, образуваше миниатюрни вирчета и водопадчета, плискаше и приятно ромолеше. Над мен бяха надвиснали стръмни склонове, обрасли с високи ели и смърчове, около чиито върхове имаше мъгла. Нима е лято? Нима е пети август, а не е да речем пети октомври? Въздухът е хладен, на някои по-сенчести места от устата ми излиза пара. Въпреки това съм само по тениска и от изкачването на баира здравата ме е загряло.

Не след дълго и слънцето взе да се показва като огряваше някои склонове около мен. Засега няма да вали, което е добре. След упорито въртене и изкачване нагоре реших да си направя обяд на чешмата в едно горско стопанство, намиращо се на пътя към Сърница – „Чехльово”. На чешмата един работник миеше един джип Лада – Нива на горското. Нямаше нищо против да почина в района на горското. Извадих си примуса, канчето и започнах да си варя макарони – звездички. Купих си такива дребни макаронки с оглед да се сварят по-бързо. В канчето нарязах една чушка, сложих едно кубче зеленчуков бульон, малко сирене и маслини. Звучи не толкова привлекателно, но стана вкусно. Докато си приготвях яденето си говорих с един мъж, който явно живееше в сградите наоколо. Той се интересуваше как така пътувам с колелото, като не пропусна да ми каже, че през нощта на поляната отгоре в палатка са нощували момче и момиче от София, които също били с колелета и които тръгнали сутринта в посока Сърница. Аз пък му споделих, че от вчера вечерта си мисля само за сладки неща като вафли, локум и шоколад. А той ми каза, че имал някакви вафли, та да ми носел да хапна. Категорично отказах – хората изглеждаха бедни и нямах никакво намерение да им хапвам от вафлите. Викам си, че Сърница е наблизо и ще си взема локум от някой магазин. Не след дълго ме заобиколиха три деца на около 8-10 години. Оказа се, че живеят в сградите наоколо. Имаха колелета, обяснявах им това онова, дори затегнах седалката на едно колело тип планински бегач, което родителите на едното момченце бяха купили наскоро. Приказвахме си и за разни други неща от типа къде ходят на училище и могат ли добре да четат и пишат. Децата се оказаха още по-любопитни за пътуването ми с колело, зяпаха ми велосипеда, забелязаха че имам фар и динамо, велокомпютър, че кормилото е със странна форма.

След като се наобядвах си взех сбогом с дечурлигата и потеглих към Сърница. Хората в горското стопанство ме успокоиха че до най-високата точка – Кара тепе – са около три километра и не е кой знае колко стръмно. Тъй че бях спокоен.

Докато обядвах по небето се струпаха гъсти облаци и в далечината се чуваха гръмотевици. И тъкмо тръгнах и започна да пръска. Веднага спрях и извадих двата си найлонови чувала, които бях приготвил, за да увия спалния си чувал. Дисагите ми са непромокаеми, но пък нямаше място за спалния ми чувал. А той е стар и доста голям и тежък (за сведение е Фауде, зимен, купен пред няколко години от втората ръка в Плевен за 11 лева и тежи малко над 2 кг.).

Малко отклонение: за незапознатите с палаткуването и чувалуването най-важното нещо, което трябва да се запази сухо е спалният чувал. Мокрият чувал означава студуване през цялата нощ – действа като студен компрес, който обаче не изсъхва, тъй като водата е проникнала в пълнежа. Общо взето всичко останало може да е мокро – палатка, шалте, дрехи и т.н., което не е кой знае какъв проблем, но е лоша работа да ти е мокър спалният чувал. Затова старателно го увивам в два найлонови чувала, за да има двойна защита. За щастие дъждът е слаб и не се притеснявам особено за спалния чувал.

Не след дълго стигам въпросното Кара тепе, което е най-високата точка между Велинград и Сърница. Има някакви бунгала и вилички, кошара, и нещо като кръчмица-капанче – малка дървена къщичка и маси, разположени под навес. Редя се на опашка пред един от прозорците на барачката, където се оказа, че правят сандвичи. Обстановката изглежда като онези заведенийца, които изникнаха навсякъде в началото на 90-те години и в хаоса на тези години някак си биваха подминавани от ХЕИ, ДВСК и подобни служби. И през ум не ми минава да ям от сандвичите, затова питах за шоколад. Оказа се, че имат малки шоколадчета от Своге, онези със сините опаковки на които пише „Млечен шоколад”. С готовност давам 60 ст. за него и веднага задъвквам част от него. Имах планове да оставя половината от шоколадчето за вечерта, но те издържаха само около един час – доядох остатъка малко по-надолу.

Нататък шосето към Сърница се оказа чуден: първо здраво спускане по път със завои, а по – нататък – каране в долината преди града. За моя радост дъждът спря, показа се слънце. Карането през долината беше страхотно – лек наклон, хубав път и прекрасен пейзаж. Около пътя има малки нивички, а зад тях – високи и големи родопски склонове, по които има ели и смърчове. Въздухът е станал по-чист и свеж след следобедния дъжд, приятно топло е, но без да е горещо. Какво повече може да иска един велопътешественик?

След известно време спирам да почина на една чешма. Хубава чешма, с ново желязно корито и масички и пейки за почивка. Тече здрава струя вода, в което видях добра възможност да си измия лицето и ръцете. От потта, както винаги когато се миех, усещах как водата, която ми се стича по устните има солен вкус. Затова си вадя сапуна и се измивам още по-старателно, като включвам и врата. Изпрах и една импровизирана кърпа, направена от стара тениска, която я увивам около врата си и от време на време с нея си трия потта по лицето. Изсуших я горе-долу на слънцето.

Продължавам към Сърница. Градът се оказа съвсем близо, като от високата му част се вижда язовир Доспат. Слизам в центъра за да отида в някой магазин за хранителни стоки и да си купя храна. Намирам най-големия магазин, който се оказва нещо като супермаркет, доста добре зареден. Вземам си един голям хляб, кутийка локум, пакетче обикновени вафли, едно кисело мляко. Киселото мляко изяждам на площадчето в центъра. Там ме заговаря един мъж на около 50-60 години в дочена престилка. Казва ми че май ще вали и ме пита дали си нося дъждобран. Оказа се, че има магазинче, в което има и дъждобрани. Казвам му, че не ми трябва, имам си яке срещу дъжд. Приказваме си за колелета, интересува се как пътешествам. Аз пък имах нужда от ценна информация – според плана ми спането ми трябваше да е на брега на язовир Доспат, а на другия ден да стигна до град Доспат, след което да реша накъде да тръгна. Та за мен е важно по кой път е по-удобно: покрай южният бряг на язовира или покрай северния. Според продавача южният път е донякъде асфалтов, после е с каменна настилка и после пак е асфалтов. Северният е с доста баир и не е толкова удобен. Също така има по-добри места за спане от южната страна на язовира. Затова решавам да мина от южната страна. Излизам от Сърница и започвам да въртя покрай язовира. Докато въртя започва и леко да вали. Което не ме спира, тъй като тая надежда скоро да си намеря място за лагеруване. Наистина пътят донякъде е асфалтов, но след това премина в черен път, който е доста изкъртен и има огромни локви. Някои от локвите за толкова големи, че човек трябва да излезе от пътя и да бута колелото по тревата отстрани. А по брега почти навсякъде има опънати палатки, виждат се разни хора как се крият от дъжда, някои се опитват да разпалят огън, а други си наливат вода от многото чешми покрай пътя. А аз карам колелото през големите локви и си търся спокойно място за спане.

По едно време спирам за малко до поредното място за палаткиране и при мен идва един мъж, който се оказва също запален велосипедист. Живее в село близо до Пловдив и редовно ходи до града с колелото. Оказа се и бивш състезател по ориентиране, ходил дори и в скандинавските страни за състезания, някога много отдавна. Дъждът продължава леко да си ръси, а ние си дъдрдорим за какво ли не, свързано с пътуванията с велосипед. По едно време решавам да се установя на това място, така или иначе човекът ме кани. Опъвам си палатката докато за малко не вали. Тъкмо я опънах и отново заваля, този път доста по-здраво. Аз съм изправил колелото до палатката на брега на язовира, като съм оставил всичко в дисагите с изключение на спалния чувал. Спалният чувал е важен както вече прочетохте. А аз съм седнал под един импровизиран найлонов навес на походни столчета, а велосипедиста от Пловдив се е скрил в колата си. Аз гледам към язовира, сложил спалния чувал в скута си и изяждам обикновените вафли, които купих в Сърница. А дъждът здвавата пляска навсякъде, гледам как струйки се стичат по палатката, как къпе велосипеда и дисагите. И се надявам, че дисагите ще издържат и няма да протекат. След има-няма половин час дъждът спря. Погледнах в палатката – напълно суха. За пореден път много се зарадвах на палатката си.

Докато валеше се чуваш как наблизо някакви младежи се разполагат, спират две-три коли. Забелязах, че са доста шумни, от един фолксваген-голф, паркиран до брега се чува силна музика. А младежите са си направили навес, под него има голяма маса и пейки, сложили са ядене и пиене и явно искат да си правят голям, дълъг и шумен купон.

За мен това не беше добра новина. От преди си знам, че ако не се наспя както трябва на другия ден нямам сили да карам колелото. Ще огладнявам често, ще спирам често да почивам, ще съм кисел или накратко казано – няма да имам никаква енергия за нищо. А енергия за каране на колело в Родопите е нужна.

След кратък размисъл реших да питам младежите ще купонясват ли и до колко късно ще е веселбата. Съвсем любезно ги поздравих и ги питах до колко ще купонясват. Че ако ще е до много късно да се преместя на друго място. Оказаха се дружелюбно настроени и ми казаха, че сигурно до два-три през нощта ще дигат джангър. И ме поканиха да се присъединя. Отказах им, пожелах им приятна вечер след което си сгънах палатката, натоварих си каквото бях извадил от дисагите, сбогувах се с чичкото-велосипедист и продължих нататък с колелото. Все някъде ще се намери място за нощувка викам си, още е рано, има час и половина до мръкване. А пътят представлява повече локви, отколкото път. На едно място локвата беше заела целият път, че едва минах отстрани по тревата. И все не намирам подходящи места. Може би защото съм малко претенциозен – искам да ми е тихо, да има трева и да е равно. А по целият бряг на язовира все има някакви палатки, все е наклонено или не е особено чисто. Като говоря за чистота няма как да не спомена, че по пътя има купчини боклук. Понякога е в чували, понякога си е някаква купчинка. Преобладават някакви найлонови опаковки и пластмасови и стъклени бутилки. Част от боклука се е смесил с калта и е доста неприятна гледка.

Но общо взето си карам спокойно оглеждам се тук-там, за лош късмет намирам и някакви надписи от типа „Частна собственост – престоят се заплаща” и огради по брега. По едно време виждам един младеж да седи покрай пътя и нещо да зяпа колата си, май беше някакво волво комби. Не знам дали ви се е случвало, но като видя някой някак си по външния вид решавам че ще се сработя с него. Подобно на поговорката че краставите магарета се намирали през няколко баира. Дълга коса, вързана на опашка на тила, очила, къси панталони, кафява тениска и доста здрави туристически обувки. След няколко секунди колебания го питам дали има място около техните палатки, че си търся къде да се установя за една нощ. Отговаря ми, че няма проблем да си опъна вигвама, но проблемът е, че е много мръсно. Предишните обитатели са направили мястото на кочина. Реших, че няма проблем, викам си колко да е кочина, пък и палатката ми е съвсем малка, все ще се намерят два квадрата чиста трева. Слизам и се оказа, че младежът е прав: с малко изключение мястото е буквално осрано. Има две палатки, а малко по-нататък се вижда, че много хора са пребивавали и здравата с яли и замърсявали безогледно. Хубаво и равно място, с добри огнища, но пък 70% от площта е използвана за тоалетна. Разгеле по пътеката не е срано, но извън нея наистина си е свинщина. Но пък си намерих малко парченце трева под един бор, където никой не беше ходил. Чисто и приятно, точно колкото за малката ми палатка. Набързо си я опънах, сложих си нещата вътре. За радост дисагите ми почти не бяха пропуснали и дрехите и храната бяха сухи. След това отидох при другите.

Цялата работа беше малко странна. Двете момичета изглеждаха измъчени. Два дни би бе валяло, все лошо време, хладно и скучно. Едната палатка прокапала през нощта, когато имало здрав порой. Изобщо не бяха в настроение, бяха се увили в дрехи и якета. За сравнение аз бях по къси панталони и с една блуза. И преди бях слушал разни разкази за това как здравата вали около язовир Доспат, но сега усетих че май има нещо вярно в това. Докато аз наближавах Сърница ме бе поръсил слабичък дъждец, докато на това място си е било мощен порой. Другият фактор за лошо настроение освен дъжда е скуката. Въпреки че хората си бяха донесли доста неща като навес, столчета и маса, в един момент човек наистина се чуди какво да прави докато вали. Не може да ходи насам-натам. Напалихме огън от събрани дървета по брега на язовира, малко трудно се разпали тъй като дървата бяха намокрени от дъжда. Но в края на краищата разполагахме с един приятен топлещ огън.

Обикновено седейки покрай огъня с разни хора текат интересни разговори, разказват се разни истории кой къде бил и какво видял. Но този път не беше така. Общо взето на другите не им се говореше особено, не знам поради какви причини. Хапвахме, гледахме огъня и общо взето не изпадахме в задълбочени разговори. По едно време се оказа, че се чакат още двама човека, който ще дойдат с кемпър. А хората с този кемпър се бавиха, тъй като не знаеха, че пътят от Варвара до Костандово е затворен. Освен всичко май не си носеха и пътна карта, тъй като си говореха по телефона с другите накъде да тръгнат. Оказа се, че от Сърница пътят е прекалено разбит за кемпър, та трябва да минават през Доспат, за да стигнат до мястото за лагеруване. Но накрая стигнаха и за радост на всички носеха и ядене, най-вече свински ребърца, които трябва да бъдат изпечени на жарта, както и зеленчуци и някаква ракия, купена в някакво село по пътя. Пекоха се въпросните ребра, яде се и салата, а и ракия ми се предлагаше. С радост хапвах салата като игнорирах ребрата, а ракия от много време не пия. А и имам дълбоки резерви към домашните ракии – често са по-ужасни от купените от магазина. Така в хапване и разговори (пристигналите се оказаха малко по-приказливи) мина вечерта, и към полунощ си легнах в палатката добре опакован в спалния чувал. Мислех си че е много добре че си взех зимния чувал въпреки че е голям и тежък. Ето на, сега ми е топло и приятно. А някъде далече се чуваше някаква музика като от дискотека като до мен достигаше само едно туп-туп.

(следва продължение…)🙂

Етикети: , , , ,

3 Отговора to “Велопътешествие през Родопите (4-9 август 2011 г.), част I”

  1. Калоян Says:

    Хубаво пътешествие. Това е нещо, което ми се иска отдавна да направя. Много хубаво и интересно си го описал. Поздравявам те!
    Не успявам да отворя линка към втората част, по-точно излиза празна страница. Ще ми бъде интересно да видя и нея.

  2. xunap Says:

    Калояне, сега оправих линка и можеш без проблем да четеш по-нататък. Благодаря за отзива!

  3. Християна Димитрова Says:

    Невероятно сте го описали.Просто като го чета и се връщам години назад когато правихме преходи в най-красивата българска планина,благодаря ви много

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: