Глава седма: Напред към Виена!

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Пета глава: Дълъг ден и влизане в Австрия

Шеста глава: Денят започва зле, но завършва добре

Колкото и да е изморен човек, все в някой момент се наспива. Така и стана на сутринта на 10 август 2009 г., вторник, в палатката ми до брега на Дунав. Усещането за домашен уют ме дари със сладък и дълбок сън. За радост от стомашното разстройство не бе останало и следа. А като си погледнах и часовника се оказа, че часът е 9.00 сутринта. Разкопчах входа на палатката, показах си главата от нея подобно на някоя ларва, излизаща от пашкул и погледнах небето. Тъмни облаци и слаб дъжд. Прибрах си главата обратно. Според разните му прогнози дъждовното време щеше да трае два дни. Нямах нищо против дъжда, дори ми харесва донякъде да вали по-често, тъй като всичко е зелено и навсякъде цъфтят диви цветя. Но това означаваше, че щях да скучая ужасно. Палатката ми е толкова малка, че в нея мога само да лежа, дори не мога и да седна в нея. Идеална е за пътешествия, тъй като е лека и компактна в сгънато състояние, но пък ако се наложи да се лежи повече в нея вече става по-тежко. Но какво да се прави? Освен всичко установих, че дрехите, които изпрах в събота на къмпинга до Обернцел не са изсъхнали напълно и са започнали леко да замирисват. Нали знаете, ако държите дрехите прекалено дълго да са мокри и започват да миришат не особено приятно. Бяха почти сухи, но това почти значеше, че трябва да ги изсуша някак си в най-скоро време. Затова ги подредих върху спалния ми чувал и реших да полежа известно време по гръб. Надявах се някак си да изсъхнат от топлината, излъчвана от собственото ми тяло. За да убия някак си времето почетох книга и слушах музика на mp3-плейъра. Успокоявах се, че си заслужавам малко почивка и това време ми прави добра услуга.

За мое щастие към още към 11.00 часа облаците се разкъсаха и между тях се подаде слънцето, весело усмихнато. За всеки случай полежах още малко в палатката, някъде към половин час. Времето вървеше към оправяне. Облаците ставаха все по-редки, а слънцето печеше все по-силно. Още по-хубавото беше, че имаше и попътен вятър. Затова реших да не губя повече време, а да се метна на колелото и да отида обратно към Ибс, за да хапна за обяд. Палатката със всички неща я оставих, та след като се наобядвам да натоваря всичко и да поемам по алеята. Разстоянието до Ибс се оказа 7,5 км, което доста ме учуди. Вчера в целия този стрес и усилие да избягам от бурята и да си намеря място за къмпиране не съм забелязал, че чак толкова съм се отдалечил. Пред един супермаркет накрая на градчето хапнах банани (бяха намалени) с кисело мляко за обяд, налях си вода от една бензиностанция и без да се мотая излишно се върнах при палатката. Облаците почти си бяха заминали, и по всичко изглеждаше, че денят ще е хубав и слънчев, не особено горещ и изобщо щеше да е идеален за велопътешествие.

Докато си опаковах нещата намятах влажните дрехи по велосипеда и калъфа за китарата, така че изсъхнаха напълно и бяха грижливо прибрани в дисагите. Някъде към 13.30 вече бях напълно прибрал всичко и поех отново на път. За радост попътният вятър продължаваше да духа, слънцето печеше весело, а китарата, която носих на гърба ми изпълняваше една добра функция- да улавя повече от този попътен вятър. Всъщност вятъра не беше кой знае колко силен, но пък все беше от някаква полза.

И така, въртях все напред, минах през няколко селца, които бяха много красиви. Всъщност може би са типични австрийски селца: с хубави улички, едноетажни къщи и цветя навсякъде- в градинките, в саксии и сандъчета, поставени на прозорците, гледащи към улицата. А селцата бяха невероятно спокойни, сякаш изградени от тишина. Дори и типичния за нашенските села кучешки лай не се чуваше. Нямаше почти никакви коли, тук-там някой пешеходец или велосипедист. В почти всяко село имаше малко хотелче за колоездачите по Дунавската алея. На човек му иде да се премести в подобно село и да започне да работа като селскостопански работник и никога да не стъпи в голям град за повече от един ден. Почти като на шега минах през две градчета – Пльохарн и Мелк. На излизане от едно от следващите градчета – Росзатц – се отбих в една бензиностанция, която ме впечатли с това, че в тоалетната имаше малка поставка, на която да си окачи човек велосипедната каска. Имаше си и надпис с картинка за уточнение. Брей, не очаквах чак такива удобства, направени за велосипедистите!

Бях очаквал, че през Австрия ще е приятно да се кара, но не очаквах да попадна в едно от най-хубавите места по Дунавската алея през този ден. Навлязох в един прекрасен район, който целият беше в овощни градини. А алеята за велосипедисти минаваше буквално през тези градини. Оказа се, че това е известен район на Австрия, в който се гледат плодове като ябълки, круши и сливи, както и лозя. Е, не видях много лозя, предполагам, че са били от другата страна на Дунав – аз карах от южната му страна, а оттатък реката се виждаха склонове, върху които имаше наистина много овощни градини и може би и лозя.

Не е лесно да се опише какво е удоволствието човек да кара велосипед през мънички селца, а пътят му да минава през подредени овощни градини, които са обсипани с плодове. Склоновете стават леко стръмни, по тях има симпатични къщи, разположени нарядко, а по наклонението дворове в правилни редички растат сливи, ябълки и круши. Цялата алея е като един малък тунел, изграден от зеленина. По едно време си откъснах няколко сини сливи от самотно дърво, растящо досами реката, бяха изключително вкусни. Но с крушите изненадата беше вече голяма! До дувара на една къщичка точно до алеята имаше една сгъваема масичка, върху която бяха наредени круши. Сложени в един прозрачни еднократни пластмасови кутийки. Във всяка кутия-по пет круши. На листче е написано, че кутията е едно евро. Спрях до масичката и след няколко минути се дотътри един възрастен мъж, който се оказа продавача. Оригинален австрийски пенсионер, решил да добави малко доходи към пенсията. За съжаление нямах място за цяла кутия с круши, затова попитах мога ли да купя една круша за двадесет цента. 5 круши в кутия са едно евро, а това значи, че една круша е 20 цента. Дядото ми даде една круша, а аз се метнах на колелото и продължих нататък. Хапвах крушата докато карах. Ама каква круша беше само! И до ден днешен ми се струва, че по-сладка и ароматна круша не бях ял. Точно от крушите, които харесвам: мека и сочна, пускаща гъст сок и със силен свеж аромат. Явно и на лицето ми е било изписано това ми задоволство, тъй като колоездачите, идващи насреща ми се усмихваха и ми помахваха.

А пътят през тези градини ставаше все по-приятен. Беше вече следобед, слънцето хвърляше мека и приятна светлина, а от вчерашните облаци нямаше и следа. Освен хубавите овощни градини човек тук-там по околните склонове имаше и красиви стари сгради – замъци или заможни имения от миналото. Тези исторически сгради бяха на различна възраст, някои изглеждаха като средновековни руини с груби крепостни стени, а някои от тях бяха съвсем запазени и обитаеми, изключително добре поддържани барокови сгради от XIX век. Имах усещането, че съм се пренесъл назад във времето и аха от храсталака да излезе разрошен млад Моцарт, последван от някоя млада дама, оправяща роклята си. 🙂

Така или иначе за разлика от предишните дни, в този район наистина имаше какво да се види. Постоянно по хълмовете се показваха замъци, замъчета и някакви интересни исторически сгради. Всъщност този район се нарича Weltkulturerbe Wachau и е под защитата на ЮНЕСКО заради множеството исторически сгради и лозови масиви. Не стига това, ами имах късмета да пресека най-високата точка на Дунавската алея в Австрия. В туристическите справочници алеята е описана като извънредно равна. Поради това се казва, че е подходяща за деца над 9 години и пенсионери. И това наистина е така, алеята се вие по Дунав и понякога се учудвам дали няма някой път да се повиши нивото и да я залее. А най-високата точка се оказа с денивелация 112 м. Просто на самият бряг на реката, върху една солидна голяма скала има голям замък. Шосето за колите и велоалеята трябва да заобиколят замъка и да изкачат един не много висок хълм. Не ми се стори много стръмен, тъй като го изкачих без да се налага да тикам велосипеда. Но пък спускането надолу беше доста приятно.

Не след дълго велоалеята излезе отново на шосето за колие, но веднага трябва да кажа, че беше добре очертана и отделена от останалото движение. А не както кратката отсечка след градчето Грейн…

Не след дълго достигнах Маутерн. На влизане мъж и жена от Италия ме питаха за посоката, за някакво селце до Кремс, друго градче, което се намира от другата страна на реката. Показах им картата си и им казах, че трябва да минат по моста и да пресекат Дунав. Маутерн е симпатично градче, като алеята минава през запазеният център. Малки и тесни улички със запазени стари сгради и много симпатични шофьори, които търпеливо ме изчакваха да мина. В края на градчето имаше един магазин “Била” и още някакъв магазин, в който по-скоро имаше повече стоки за дома. “Била” ми се стори доста скъп магазин, но си казах, че няма смисъл постоянно да сравнявам евтините германски супермаркети с тези в Австрия. Все пак успях да скърпя евтина вечеря и да имам и храна. Хубавото е, че на улицата срещу магазина имаше масичка с две пейки, сякаш са направени за мен. Хапвах си спокойно, зяпах редките минувачи, починах и поогледах картата си за да намеря добро място за нощуване, все пак след час-два щеше да се стъмни. Реших, че ще покарам още към 20 км и ще опъна палатката е едно празно място до брега на Дунав.

Алеята след Маутерн се оказа малко странна, завива навътре в сушата, а след това по прав ъгъл отива до брега на реката. Подминах и някаква си военна база и полигон до нея, старателно отбелязан с табелки. Поне имаше хубав изглед към още един замък, който снимах.

Не след дълго минах под един доста голям мост на Дунав, който беше още в строеж. Вече беше започнало да се свечерява, по алеята нямаше никой с изключение на една красива млада жена в спортен екип, която си правеше вечерния крос. Насядалите до строежа работници радостно й подсвирнаха (доста възмутително!), но тя не им обърна никакво внимание. Полека я настигнах с велосипеда и мислех да я питам дали наоколо има подходящо място за палатка, но се отказах. Затова само я поздравих, а тя ме дари с мила усмивка. Хубава австрийка: висока, стройна, с тъмно руса коса, вързана на опашка. Косата й се подмяташе наляво надясно докато тичаше по алеята. Красиви моменти, които се запечатват в паметта на човек. 🙂

Не след дълго спрях за малко до един малък пункт за велосипедисти, разположен досами алеята. Налях си вода, хапнах един сладолед и се възползвах от хубавите пейки, разположени с лице към Дунав. Чувствах се хубаво. Всичко беше много спокойно, другите двама посетители изглеждаха като работници по строежа на моста и си говореха тихо, всичко наоколо не издаваше някакви признаци за цивилизация. Отвсякъде лъхаше тишина и спокойствие, дори водите на реката поплискваха съвсем тихо.

Пак се метнах на велосипеда и продължих нататък. Скоро щеше съвсем да се стъмни и трябваше да си намеря добро място за опъване на палатката. Чувствах, че имам още много сили, което си е нормално-бях тръгнал по обяд. А бях навъртял само 65 км. Въпреки това трябваше да спра и да опъвам палатката, ако се стъмни нямаше как да си намеря място за нощуване. Странното е, че алеята беше разположена на дига. От едната страна на дигата беше Дунав, а от другата страна пак се виждаше нещо като река. Трябваше да карам докато намеря някакво що-годе равно място за палатката. Не търсих дълго време, открих нещо като полянка, обрасла с високи треви. Част от полянката, в почти правилен правоъгълник, беше леко утъпкана, допускам, че е от рибари, които са паркирали колата си там. Имаше и малко дървета, които щяха да ми хвърлят сянка на сутринта. Но отвсякъде си личеше постоянното присъствие на вода, или по-скоро на някакво блато. Освен буйните растения и трева, която ми стигаше над кръста се усещаше присъствието на купища насекоми, включително и комари. Не се притеснявах особено за насекомите, нали палатката ми си има вътрешен слой, състоящ се от мрежа, която спира всякакви подобни гадинки. Тъкмо разтоварвах нещата и през храсталаците видях как по алеята притича хубавата австрийка, този път в обратна посока. Е това е стандарт, викам си, наместо вълци, мечки и чакали около палатката ми притичват разни хубавици!

Разпънах палатката и веднага се мушнах в нея. Нямах никакво желание да седя в блатните треви, нито са се излагам на риск да ме налазят кърлежи. Не след дълго и заспах. През нощта сънувах, че голи тъмноруси красавици обикалят около палатката ми и ми викат да изляза. Шегичка, не съм сънувал нищо.

Но като на сутринта на 11 август 2009 г. излязох от палатката ме дебнеше неприятна изненада: голи охлюви. Не като нашенските плужеци, дето ги има по зелките, ами от познатите ми вече от околностите на Мюнхен едри, мазни, кафяво-оранжеви, нахални и несъобразяващи се с нищо голи охлюви. Бяха успели да налазят всичко, което беше извън палатката, както и палатката. Бяха оставили лигави магистралки по дисагите, калъфа за китарата, по велосипеда – най-вече по седалката и кормилото. Пфу, гадни твари! Имах усещането, че всичко наоколо е гаден блатен гнилоч! Затова по най-бързия начин си стегнах нещата, махнах голите охлюви от велосипеда, старателно изтръсках палатката, да не би някой плужек да е останал и там.

Чувствах ръцете си като някакъв конгрес на блатни бактерии от целия свят, затова с последната си вода си измих ръцете със сапун и се опитах да изтрия поне кормилото и седалката на велосипеда. Не е много умно май човек да се оставя без вода, но в случая реших, че е по-добре да разкарам гнилоча от ръцете си и да се предпазя от стомашни проблеми. Пък вода ще се намери. И наистина вода се намери съвсем скоро-в един ресторант на брега на Дунав. Минаваше май за някакъв стилен хотел с ресторант, с хубава външна градина и алейки, посипани с дребни камъчета. Но не бяха забравили да сложат и стойка за паркиране на колелета. В тоалетната му се измих още по-старателно и си налях вода. Беше безплатна, но за сметка на това супер чиста и с топла вода и много течен сапун.

Продължих нататък, спрях за малко на една пейка до алеята, за да закуся. След няма и два часа спрях до един пункт за велосипедисти. Симпатична къщичка, приличаща ми на стар хан. Имаше чешмичка отвън и там си измих зъбите. Група чешки младежи с велосипеди, явно тръгнали и те на велопътешествие, ме позяпаха, а после един от тях извади една фланелка и я изпра на чешмичката. Явно съм го вдъхновил да оцени и използва докрай наличните им безплатни ресурси от вода.

Така неусетно вече стигнах до едно градче, този път по-голямо, което се казваше Тулн. Това градче си имаше дори нещо като мол, в който имаше и магазин за хранителни стоки. За съжаление централния площад се ремонтираше иначе щеше да излезе добра снимка от него. Побързах да се измъкна от тъпканицата, причинена от ремонтните работи, покарах още малко в градчето по брега на Дунав. Обяд си направих на едни пейки, подредени амфитеатрално срещу реката, насреща имаше сцена на понтон във водата. Огледах си картата и забелязах, че ако продължа от тази страна на Дунав ще минавам само през някакви населени места, а от другата страна е почти ненаселено. Така и направих. Пътуването ми стана още по-приятно, карах покрай горички и полянки, попътния вятър продължаваше да ми помага, чувствах доста голям прилив на сили. По едно време спрях да почина до едно табло с карта на района. Около него имаше полянка, обградена с гора, чешма и пейки. На пейките бяха седнали двама мъже и една жена. Хапваха сладко, дори си бяха напалили от еднократните алуминиеви скари за печене на меса. Съвсем изненадващо жената дойде при мен и ми каза, че виждала китара, която нося. Та единият от имал рожден ден, може ли да посвиря малко. Аз й казах, че не съм изобщо добър в свиренето, още по-малко в пеенето, но ще се опитам. Седнах на пейката и взех да дрънкам нещо по-весело, каквото знам на английски. Хората ми се зарадваха, сипаха ми ядене, извадиха и шоколадчета. Подърдорихме малко, те се оказаха, че са от Хамбург (да съм точен, казаха, че са от Фризия, област до Хамбург). Дошли с влака до Пасау, натоварили и велосипедите на него. И си правят велопътешествие по Донаувег до Виена. После мислели да се приберат с влак до Хамбург. Доста се учудиха, че съм тръгнал на такова дълго пътешествие и че някак си мисля да се прибера до къщи с колелото. Изобщо бяха симпатични хора, жената беше и хубавица – с невероятно красиви големи сини очи. Подърдорихме още малко, подрънках на китарата и продължих нататък като го оставих да купонясват.

Помотах се малко, тъй като за малко изгубих посоката, но после пак намерих алеята и продължих към Виена. А се оказа, че до Виена няма и 30 километра. Това значеше,че в късния следобед щях да съм в града, значи имах време да отида до туристическия информационен център (за щастие в книжката с картата на Донаувег имаше цяла страница с реклама на този център) и да си намеря евтин и удобен къмпинг. За информация за посетителите да кажа, че адресът на туристическия информационен център е Albertinaplatz 1, на ъгъла с Maysedergasse.

И така, бавно наближавах Виена, подминах околностите на града и по едно време пред мен се разкри страхотен изглед: почти целят град, като насреща беше Донауинзел (Дунавски остров), с високи сгради, няколко небостъргача с футуристичен вид, сякаш са завършени миналата година. Изобщо нещо огромно и правено сякаш да шокира типове като мен, подивели от спане по горите и блатата. Изобщо изпаднах в културен шок. Ще се попитате, че какво толкова? Да де, ама в Мюнхен, където бях толкова време няма такива неща. Има само няколко високи сгради, които са на около 20-25 етажа. По пътя към Виена не видях нещо подобно. Изобщо май е правено с мащаб и голям размах. По Дунав следват мостове в големи количества, като всеки мост е доста голям и си има велоалея на него.

Но няма да се отплесвам в описание на Виена, доста хора са били там, има доста написано за Виена, пък и не е кой знае какъв проблем човек да посети този град. Малко наслуки доближих туринформацията, с питане на няколко човека я намерих без проблеми. Оказа се, че не много далеч от центъра има къмпинг. В информационния център ми дадоха и безплатна карта на града. Та планът ми беше да отседна в къмпинг за два дни. Тази вечер щях да се настаня, ще се изкъпя и изпера. Утре ще си оставя всички неща в палатката и с колелото ще обиколя Виена да видя малко салтанати. Също така мислех да си изпратя китарата по автобуса до София, където хубавата ми женичка щеше да я вземе. Китарата вече ми беше в тежест, тъй че нямаше да е лошо да карам вече без нея. Вдругиден – тръгвам към Братислава.

С доста питане и зиг-загчета из града намерих въпросния къмпинг в който ме изцепиха 12 евро на нощ, като платих доколкото си спомням към едно евро допълнително затова, че съм с велосипед (т.с. към 11 евро на вечер ако бях без колело).

Къмпингът не ме закефи особено. Беше нещо като триъгълник, от двете страни имаше някакви магистрали, а от третата-железопътна линия. През деня се чува някакво буботене, от автомобилите най-вече, но не особено дразнещо. Беше заобиколен от дига, която спираше шума. Но пък хубавото беше, че има кухня и безплатен интернет (един компютър, стига човек да има търпението да си изчака реда). Към 90% от къмпинга беше заета от кемпъри, като мнозинството от бусовете бяха нови и от Италия. Мястото за палатките е в най-вътрешната част на къмпинга, по едно време ми писна да ходя пеш, та карах колелото из него. Като стигнах до зоната за опиване на палатки доста се изненадах-беше тъпкано с народ. На човек му се струва, че са една до друга. Някак си намерих място за малката ми палатчица в единия край на къмпинга, точно до дигата и оградата. За съжаление не снимах мястото с палатките, но не съм си представял, че един къмпинг може да е чак толкова нафрашкан. Основната маса къмпингуващи с палатки бяха т.нар. бекпекъри. Иначе казано, младежи, които движат от град на град с раница като се возят на влак/самолет/автобус (сякаш не са чували за автостоп!!! Или поне велосипед!!!), тъпчат се в хостели и къмпинги за които плащат луди пари (за диво къмпиране са чували колкото и за автостоп!!!), вечер дигат шум като дърдорят непрестанно, ако са американци на 18-19 години, дошли в Европа, се наливат с алкохол доколкото им понесат организмите, тъпчат се по и без това натъпканите туристически места, спъват се във въженцата и колчетата на палатката ти, ходят ти по велоалеите. Вечер ти се кискат в съседната платка и дори не правят секс (поне не се чува, сигурно им е тъмно). Изобщо правят всичко възможно да вгорчат живота на истинския пътешественик/велопътешественик. Освен това заслужават пълно презрение, когато започнат да вадят от раницата си лаптоп, айпод и прочие скъпи и ненужни за път джажди, но за сметка на това не си носят фенерче или едно елементарно канче за готвене. Изобщо бекпекъра в този си вид е еманация на младежа-консуматор, който се е окичил с ненужни неща които имат за единствената цел да подчертаят, че той е бекпекър. В следващото разказче ще разкажа още за това племе, тъй като видях как си заминават от къмпинга, общо взето жалка картинка. Важното е, че се отзовах във къмпинг в покрайнините на Виена, заобиколен от бекпекъри. Което не ме притесняваше особено, тъй че сънят ми беше сладък и спокоен въпреки кискането на две момичета от съседната палатка.

Advertisements

Етикети: , , , , , , , , , , , , , , ,

10 Коментари to “Глава седма: Напред към Виена!”

  1. изработка сайт Says:

    Красиво! 🙂

  2. UZUMAKI Says:

    якоякоякоякояко 🙂

  3. Неделчо Says:

    Прекрасен пътепис!

  4. Лита Says:

    много интересен блог 🙂
    ще го следя 😉
    но нещо не откривам „за мен“ секцията..?

  5. Xoroskop Says:

    Добро четиво за всеки запален велотурист 🙂

  6. Ди Says:

    Много приятно звучи всичко 🙂 Обичам да карам колело и навремето много исках да правя малки преходи в България, но така и не се случи :(. А що се отнася до сега май съм от туристите дето плащат луди пари за хостели :), и обикалят колкото могат по забележителностите ;), но се съмнявам че всички хора от този тип са шумни и невнимателни, поне в моята компания не се е случвало никога 🙂
    А след твоите разкази много ми се ходи в Германия, да видим дали ще успея да го реализирам 🙂
    Чакам и следващия пост

  7. Николай Павлов Says:

    Здравей! Благодаря, че си ме добавил в блогрола си 🙂 Блогът ми има от известно време нов адрес http://www.stancianegra.com/ Би ли могъл да го корегираш 🙂

  8. xunap Says:

    Ди: Когато движиш с колело насам-натам виждаш много повече неща, отколкото мотащите се с влак/автобус/кола. Освен това факта, че всичко става благодарение на собствените ти мускули ти дава някаква мисъл за превъзходство над бекпекърите.
    Но виж, да правиш самоорганизирани пътувания е на много нива над ходенето по организирани. В моите очи ползващите услугите на туроператори и екскурзоводи са в дъното на таблицата. Най-вече поради това, че не се докосват до местната култура и не комуникират с други хора. Гледат на всичко както рибата гледа света през стъклата на аквариума. Слушал съм на какви неща са ги водели и направо се ужасявам от избора на обекти за посещение (например една позната са я водели в църквата, в която се била омъжила Беатриче, а са пропуснали много по-важни неща из Флоренция). Да не говорим, че е ужасно скъпо.
    Николай: готово, промених го.

  9. Ди Says:

    Ооо със сигурност виждаш повече с колело, но имаш нужда и от много време за това :). Иначе туристическите агенции и аз не ги харесвам особено

  10. Ганю Says:

    ма напрао си ги турил наместо гадните богати разглезени консуматорчета… 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: