Дълъг ден и влизане в Австрия

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

Четвърта глава: Стъпвам на Дунавската алея

Неделя, 9 август 2009 г.

Линц, Австрия

Линц, Австрия

В малката ми палатка на къмпинга на брега на Дунав спах сладко като бебе. И то няма и как да е иначе, нощта беше приятно прохладна, освен тихото пляскане на водата по брега нямаше никакъв друг шум. Въпреки че в къмпинга имаше доста хора, то никой не наруши тишината в определените за спокойствие часове. Изобщо в това отношение немците са прекрасни хора, ужасно уважават тишината и спокойствието.

След такъв здрав сън човек няма как да не се е наспал и затова се събудих необичайно рано като за мен: някъде към 6.30. Както се вика, рано пиле рано пее. Като съм си легнал с кокошките в десет вечерта е нормално да се събудя и рано. И не само това. Струваше ми се вече, че съм влязъл във форма. Усещах, че съм изпълнен с енергия и направо изгарям от желание да въртя все по-нататък. А като си помисля, предният ден май бях навъртял не повече от 70 км, значи не съм се натоварил особено. Докато все още лежах в палатката и обмислях какъв ще да е планът ми за деня, чух, че двете ми съседки- симпатичните германски момичета- са се събудили и усилено се стягат и те за път.

След като се протегнах малко в палатката (протягане е силно казано с оглед на размера на местообиталището ми) се измъкнах навън, набързо свърших със сутрешния си тоалет и си застягах багажите. Хм, казах си, днес е неделя, магазините няма да работят и ще разчитам само на яденето, което си нося в дисагите. Но пък си дадох сметка, че ядене пък има.

През това време хубавичките ми съседки вече си бяха стегнали нещата и отпрашиха с велосипедите си. А аз останах, тъй като всеки път стягането на багажа ми не ставаше особено бързо. Палатката се сгъва и прибира, но по-досадното е натъпкването на останалите ми неща обратно в дисагите. Така стана, че въпросните дисаги не са особено големи и се изисква някои дрехи да се понатисната малко, за да може всичко да се закопчае. С не особено удоволствие установих и че изпраните дрехи изобщо не са изсъхнали през нощта. Изглеждаха ми мокри сякаш току-що съм ги прал. Какво да се прави… затова ги завързах върху дисагите. Малко пояснение: преди да тръгна си взех един дебел ластик от магазина, от онези автомобилните с куки накрая. Тоя ластик идеално пасна да пристяга допълнително дисагите, като куките ги закачвах в основата на багажника, близо до задната главина. Под ластика слага туристическото си шалте, навито на руло и успоредно на пътя, така че да оказва минимално въздушно съпротивление. Та на въпросния ластик навързах всички мокри дрехи. Може би е изглеждало малко комично, на дисагите да се развяват риза и фланелки, но не ми дремеше особено. Нямам простор, а трябва да пътувам, какво ли друго да направя освен да импровизирам някакъв походен простор? Тъй, викам си, дрехите хем ще са на слънце, хем ще се обдухват, нали се движа с това колело.

И така, някъде към 7 сутринта вече излязох от къмпинга и започнах да въртя смело напред. Началото на този ден е един от най-приятните ми спомени от велопътешествието. Пред мен наместо велоалея си имаше широк път, утрото беше прохладно, слънцето се подаваше иззад хълмовете, а по небето имаше редки облаци. От дясната ми страна Дунав изглеждаше още по-красив от вчера, а отляво имаше малки зелени полянки и стръмни хълмове, обрасли с широколистна гора. Щастието се допълваше от пълното безветрие и тишината. По пътя нямаше никакви автомобили. Изобщо всичко беше като за пътешествие с велосипед. Толкова ми беше приятно, че пеех от време на време някакви хулигански лагерни песни.

Някъде след няма и един час минах в Австрия. Не знам къде точно беше границата, мисля че профучах покрай един знак, на който пишеше, но не исках да спирам. А това, че вече съм в Австрия установих със сигурност след като минах през едно селце, а в центъра му на пилон се вееше австрийския флаг. Е, казах си, със сигурност тоя път напуснах Германия. Ауфвидерзеен Дойчланд! Германия остана зад мен. Наместо да разсъждавам за това си рекох, че е добре да си налагам парцалите и да продължавам напред. И се чувствам пълен със сили и имам усещането, че мога да въртя цял ден!

По едно време си направих и малка пауза за закуска. Не бях закусил в къмпинга, та на някакъв малък пристан за лодки на Дунав си извадих както обикновено кравето масло, меда и половината вкусна питка, останала ми от каубойското ранчо до Пасау. И продължавам да карам, и то с доста добра скорост- някъде към 23 км/ч според велокомпютъра ми. Сигурно поради прохладното утро. А реката прави приятни завои, заобиколена от гористи хълмове и без много големи села, автомобили и тълпи от мотащи се насам-натам хора.

По едно време навлязох в нещо като село (в България това щеше да е просто махала), подминах някакво голямо табло и по едно време алеята взе че свърши! Стигна до една гора, асфалтовата настилка изчезна и се замести от черен път. А след малко се показа и табела, според която минаването на велосипедисти по черния път през гората не е разрешено. А и пътя беше доста изровен и леко разкалян, та човек единствено можеше да тика велосипеда си. Върнах се малко назад и реших да попитам едни хора, които си бяха опънали палатката между велоалеята и някакъв двор на къща. Оказаха се момче и момиче чехи, които като мен са тръгнали с велосипеди по Дунавската велоалея. Май типично по чешки освен че си бяха спестили пари за къмпинг, какво пък в Германия човек може да къмпира където си иска, но само за един ден, си носеха и едно малко туристическо газово котлонче и си варяха нещо за закуска. Те казаха, че човек може да мине на другия бряг на реката с една лодка-фериботче, но те пък някак си държаха да си продължат по черния път през гората. Според тях алеята прекъсва само за малко и после пак ще се появи. За колко малко – не знаят.

Аз като промит мозък след престоя ми в Германия реших да не нарушавам забраните, все пак тая табела си забраняваше да се минава през гората, и да се върна малко назад и да погледна за указателни знаци, табла и т.н. След няма и 200 метра намерих едно подробно табло, сложено до пристана на фериботчето. Оказа се, че трябва да мина от другата страна на реката за да продължа по хубава алея. Отсреща се виждаше и лодката, която бавно пърпореше към мен. За минаване от другата страна цената се оказа 1,50 евро. Какво пък, за сметка на това получих приятно возене с лодката през Дунав. А лодката си беше приспособена и за велосипеди, тъй че нямаше никаква трудност за човек да си качи и превозното средство.

IM000200

Слязох на другия бряг, фотографирах отдалечаващата се лодка и продължих напред. Оказа се, че велоалея има и от двете страни на река Дунав. Охооо, и алеята се беше променила. Изглеждаше ми доста оживена, и в двете посоки имаше групи от велосипедисти на най-различни възрасти. А самата алея стана още по-красива: заобиколена от двете страни с дървета, колоездачът се движи един хубав зелен тунел. Не стига това, ами от време на време е укрепена с малка стена от камъни, покрай която минавам, и тази стена досущ като в разни туристически проспекти е обрасла със светлозелен мъх и малки шарени цветенца.

А наоколо пейзажът беше повече от прекрасен! Голямата река правеше плавни завои и се провираше между високи гористи хълмове. Алеята вървеше досами Дунав и следваше тези извивки. Може би е малко странно, но ми харесваха и минаващите покрай мен кораби, на които се веят знаменца от различни държави. От време на време по реката бързо минаваше и някой натруфен пътнически кораб, висок и с големи прозорци, за да могат пасажерите да се наслаждават на гледката наоколо. Още по-хубавото е, че от време на време покрай алеята има и малки зелени полянки, на които има и пейка. И тъй като беше минало немалко време от първата ми закуска реших отново да хапна отново, един вид втора закуска, като хобитите от “Властелинът на пръстените”. Седнах на една пейка, обърната с лице към реката досами алеята и си извадих отново познатите хляб, мед и масло. И хапнах сладко. А покрай мен постоянно минават велосипедисти и доста от тях ми се усмихват и ми пожелават “Добър апетит!”. Понякога смогвам да им кажа “Благодаря!”, понякога само кимвам ухилен, тъй като устата ми е пълна. Починах към 15 минути и пак се метнах на велосипеда. Както вече казах, усещах голям прилив на сили и здравата въртях по равната алея. Изпреварвах почти всички, махвах за поздрав на тези, дето до преди малко ми бяха пожелали добър апетит. По едно време насреща имаше и “пункт за велосипедисти”, т.с. малка къща, има вода, тоалетна, кофа за боклук и малка гостилница, в която предлагат бира и някакви общо взето прости неща за хапване. Обикновено на такива места има и табло с голяма карта, та човек да получи ориентация точно къде се намира. Хубаво нещо е подобен пункт, но тъкмо бях отпочинал, имах все още вода и затова профучах с мръсна газ покрай пункта. А той не беше разположен на много удобно място, тъй като имаше малко нандолнище, сега няма да си убивам хубавата инерция.

Някъде по това време реших да слушам музика докато карам велосипеда. Носих си един вехт mp3-плейър, имах и едни слушалки, които по-трудно падаха от ушите. Направил си бях някаква смес от песни, викам си да са разнообразни като за пътуване. Карането с музика се оказа още по-приятно. Нямаше никаква опасност да ме удари кола поради това, че не съм чул нещо, тъй като по алеята не се движат никакви коли. Велосипедистите ги виждах, тъй че няма проблем. А не бях само аз със слушалки, имаше и други велосипедисти, които си слушаха музика. Усетих, че дишането ми става малко по-бавно и дълбоко, чувствах как дробовете ми се изпълват целите с въздух и когато дишам така имам и повече сили. Доколкото знам за спортистите в някои спортове поддържането на определен темп на дишането е много важно, така че и аз правех така и усещах прилив на енергия.

IM000194

Ашах

И така доста бързо наближих някакъв град, оказа се, че носи странното име Ашах (Ashach an der Dunau). Не много голям, но за сметка на това с доста стари запазени сгради и хубав парк, разположен на брега на Дунав. Чак в него си направих почивка, метнах колелото на земята и се проснах на една пейка. Странното е, че времето не вървеше към сгорещяване, и въпреки че беше към обяд не беше кой знае колко топло. Перфектно като за каране на колело! В парка засякох и двете германки от къмпинга, явно сме били в една посока. Махнах им за поздрав, те ми се усмихнаха и ми махнаха и така профучах покрай тях.

Поради малък мързел реших да се лепна за група колоездачи, около двадесет човека, които също движеха по Дунавската алея. Минах по моста на Ашах от другата страна на реката. Алеята леко се отклони от неизбежното си следване на реката, така че минах през едно село, после повъртях малко през едни ниви и отново излязох на брега на Дунав. След Ашах пейзажът се смени. Хълмовете около Дунав останаха назад, а алеята вече минаваше през една съвсем плоска равнина. Природата наоколо малко ми напомняше за България – тополи, царевични ниви, върби покрай реката и понякога-гъсти храсталаци. Хубавото беше, че алеята беше направена върху нещо като дига, и можех да виждам по-надалеч в плоската равнина. А настилката беше превъзходна!IM000195 Самата алея беше доста широка, по моя скромна преценка към два метра и половина (поне!), а асфалта изглеждаше сякаш е положен предния месец. Алеята е толкова широка, че добре се вижда на сателитните снимки на Google Earth. Накъде там минах и покрай едно езеро, което беше направено като градски плаж, с паркче, ресторант и прочие неща за почивка и развлечение. Беше особено безлюдно, имаше около десетина човека, които се припичаха. А на бара имаше шегаджийска реклама “За какво ви е море, след като имате това езеро?”. За мен най-хубавото от всичко беше, че имаше перфектна безплатна тоалетна, в която човек може да се измие много добре, тъй като имаше цяла редица от мивки. Освежих се, пих доста вода и напълних всички налични бутилки.

Сигурно изглежда доста странно и просташко, че от всичко описвам колко е добре тоалетната. Но за велосипедиста водата е важно нещо, тъй като му трябва в доста големи количества, а пък не се намира толкова лесно. Да не говорим, че хубавото измиване на лицето, врата и ръцете (не дланите, а целите ръце  до рамената) е изключително приятно облекчение. Някак си съм запомнил това паркче, тъй като беше красиво подредено, с хубава зелена трева и нарочно направени криволичещи алеи, посипани с дребни бели камъчета. Наистина добро местенце за почивка и релаксация.

Някъде там си направих и почивка за обяд. Направо на велоалеята, поради липса на друго пространство. Не исках да се тикам в храсталака, тъй като се опасявах от кърлежи, а наоколо не видях никакви пейки. Наобядвах се скромно с консерва от сардина и хляб. Накрая старателно отопих всичкото олио от консервата, да не отива зян. Все пак всичката храна трябва да се оползотворява, всяка калория си е необходима! За почивка си опънах шалтето на ръба на алеята и блажено се изтегнах върху него като си сложих краката върху колелото, та да са малко нависоко.

След няма и половин час отново потеглих на път. Алеята беше все така широка и гладка, реката бавно се влачеше от дясно, а релефът беше все така плосък. А районът изглеждаше слабо населен, не се виждаха селца или градчета, което ми харесваше. Имах чувството, че съм за малко откъснат от пренаселените райони и ме обземаше приятно спокойствие. И продължавах да въртя напред. Не след дълго пак се лепнах зад някаква друга група колоездачи и така в пакет преминахме през едно градче, което се казваше Отенсхайм (Ottensheim). По неясни за мен причини алеята правеше малки криволици из градчето, минаваше за малко успоредно на шосе и железопътна линия, изкачваше се по един странен мост.

А след малко за моя голяма изненада стигнах до Линц. Още преди града тук-там излизаха  билборди “Линц 2009 културна столица на Европа” (който се интересува повече да погледне сайта http://www.linz09.at), които ме подсещаха, че Линц наближава. Но все пак се изненадах приятно, тъй като ми се струваше, че доста бързо съм се придвижил, беше някъде към 14.30, а аз вече достигнах Линц! А коренът на тази изненада беше, че все още не се бях сдобил с карта на Дунавската алея, нали ми се досвидяха 13 евро в Пасау и карах малко на сляпо. Е, имах пътна карта на Австрия, която бях купил на битака в Мюнхен, но нямах нищо по-подробно.

Кметството на Линц

Кметството на Линц

Така стигнах до центъра на града, по-скоро алеята водеше натам. На едно място специално за велосипедистите имаше табела накъде да завият, за да разгледат интересните места. Аз се спрях пред табелата за малко, а един случайно преминаващ мъж ме попита трябва ли ми помощ. А аз взех че изтърсих да го попитам интересно ли е човек да погледне кметството и централния площад. Той малко учудено надигна рамена и каза, че май е интересно. И аз отговорих, че в такъв случай ще ги посетя. Така и направих. Оказа се, че трябва да изкача един улей на подлез, направен за велосипедистите и се отзовах на площада пред кметството. Малко се учудих, очаквах да видя някакви имперски салтанати, а то кметството и сградите около него се оказаха някаква модерна архитектура. Но пък си беше оригинално все пак и затова го снимах. А от другата срана на Дунав се намира и централния площад.

Линц

Линц

Минаването по широкия мост над реката е приятно и се открива хубав изглед към града. Вижда се огромна по моите представи църква, а на реката са спрели красиви пътнически кораби. Централният площад нещо не ме впечатли особено, тъй като ми се струваше претъпкан. За щастие пък точно там имаше туристически информационен център, а пред него имаше голямо количество велосипеди на движещи по Дунавската алея. Това се познава по здраво накамарените дисаги и прочие торби, както по леко утрепания и подивял вид на каращите ги. Всъщност сега като пиша това се замислям, че няма нищо диво в тези велосипедисти… а пък дивото предстоеше тепърва, когато щях да вляза в Словакия и Унгария. Абе няма значение, въпросните велосипедисти се различаваха някак си, поне по дрехите и по леко изгорелите от слънцето лица.

Линц

Линц

Така или иначе не знаех с какво може да ми послужи въпросния информационен център, но влязох вътре. Беше доста пълен с посетители, имаше какви ли не брошури, компютър с интернет и прочие типични за подобен център неща. Излязох навън, поседнах пред него пак видях двете германки от къмпинга. Тоя път ги запитах накъде отиват. А едната ми каза, че ще останат в Линц, тъй като във въпросния информационен център им казали, че времето ще се разваля и щяло да вали до вторник. Такива били прогнозите. А те двете щели да спят в някакъв младежки хотел. “Уф- викам й- сега пък ще вали, това е много лошо. Къде се намира въпросния хотел?” Те ми казаха да питам вътре. Влизам пак, питам, има такъв, но се оказа, че нощувката струвала 41 евро. Абе тези луди ли са, аз за 41 евро ще си изкопая землянка с джобното ножче!!! За какво я нося тази палатка в края на краищата, две кила в повече да ми тежат? Попитах и за къмпинг, младежът ми даде карта на града и ми очерта с кръгче къде има къмпинг. Така или иначе идеята ми беше, че доста съм въртял и въпреки че е още следобед мога да отседна вече. Но като излязох навън след кратък размисъл реших, че мога още да движа напред и не ми се остава в Линц. И без тая не съм кой знае какъв фен на къмпингите, особено на тези къмпинги в града, в които може би е претъпкано и шумно. Затова след като се повъртях малко по площада, да видя малко цивилизация както се вика, се върнах на алеята и продължих наред по Донаувеег.

Индустриалната зона на Линц

Индустриалната зона на Линц

Алеята минаваше през голям парк, в който освен добре окосената трева и отлично поддържаните пейки ми направи впечатление огромната по моите представи индустриална зона на другия бряг на Дунав. Нещо огромно, с пушещи комини, дори един шлеп направи ловка маневра и навлезе в един канал между заводите. Изобщо голямо нещо!

Продължавам да въртя. Алеята е все така разкошна, а след като излязох от Линц се върна и красивата природа около Дунав. Заредиха се пак поляни и дървета, този път в една съвсем равна низина. И отново не се виждаха никакви населени места, сякаш движех в някакъв резерват, запазена дива природа. След пренаселения Мюнхен и изобщо пренаселената Бавария тук ми изглеждаше пусто и диво. Само от време на време минаваха велосипедисти от Линц, които с някакви супер шосейни колелета явно спортуваха през почивния ден.

По едно време се отбих  малко настрани от алеята и стигнах до някакво шосе, до което имаше пък бензиностанция и крайпътно заведения. Паркирах велосипеда и си налях вода от там. След като се върнах на алеята и отново продължих, минах покрай едни много симпатични полянки, и се замислих дали да не взема да си опъна палатката нейде в района. Имам хубава поляна, имам и вода наблизо (в крайпътното кафе), тъй че какво му трябва повече на човек? Но се отказах, викам си, че мога да продължа още нататък.

Всичко щеше да бъде прекрасно, ако не ми се беше появил един дребен проблем, с който може би се сблъскват всички пътешественици – стомашното разстройство. От една страна това си е нормално с оглед, че се въргалям къде ли не, а си мия ръцете от дъжд на вятър. Но си е неприятно… Бях принуден да се скрия в една дупка, образувана от корените на паднало дърво. Не е особено обичайно за тези райони на Европа, но какво да се прави? Всичко се усложняваше от това, че е неделя и всичко е затворено. Не мога да си купя бял хляб и сирене от магазина, да облекча поне малко нещата. Вероятно и аптеките бяха затворени, а знам, че в такива случаи едно-две хапчета оправят нещата. А коремът ми бълбукаше неприятно, знаете го онова особено бълбукане на стомашното разстройство.

Продължих с карането. Минах пак на другия край на реката на една електростанция на Дунав. Алеята отново се отклоняваше малко далеч от реката и минаваше през няколко селца, а после и през ниви. По едно време велоалеята съвпадаше с някакъв забутан селски път по който минаваха май основно трактори. Но пък винаги беше добре означена и човек нямаше как да се загуби. За малко спрях да си почина до една нива. Чувствах се доста уморен. Велокомпютърът ми сочеше, че съм изминал към 90 км. Така както си седях забелязах и друго неприятно нещо. Беше един малък кърлеж, който тъкмо се забиваше в лявата ми ръка, близо до китката, малко над ръчния ми часовник. Бързо го изчоплих с нокът. Знам, че е доста тъпо така да се прави, но пък го махнах без да му късам главата. Изкарах късмет. Сигурно ме е налазил докато ходих до тоалетна в храсталака, там беше доста влажно и обрасло. Заради този кърлеж вече не ми се почиваше и затова се метнах на колелото и продължих нататък. Вече се чувствах доста уморен, а беше към 17.00 часа. Не след дълго алеята се отдели от пътя и пак се приближи до реката. А в един момент малко изненадващо и свърши. Свърши в малка спирка за ферибот, който отива към едно градче на брега на Дунав – Маутхаузен. Та трябваше пак да се кача на една малко по-голяма лодка, която да ме откара в Маутхаузен. Бях на нещо като нос, образуван от реките Дунав и Енс. Градчето беше разположено от другата страна на Дунав, от брега се виждаха хубави сгради и изобщо изглеждаше приветливо. След кратък разговор и плащане на 2,30 евро бях прехвърлен от другата страна на реката, почти в центъра на Маутахаузен.

Съвсем бързо стигнах до центъра на градчето и намерих туристическия информационен център. Жената в него беше много мила и любезна и ми каза, че къмпинг има извън града, до едно село, което се казва Ау. Още по-хубавото беше, че в инфоцентъра имаше и безплатни карти на Дунавската алея. Едва ли има смисъл да обяснявам, че картата си е важно нещо. Преди всичко пести усилия по обикаляне насам-натам, преминаване на реката по мост наместо с ферибот. На картата човек може да се ориентира накъде има по-безлюдни места, в които може да си опъне палатка или ще се наложи да спи на къмпинг ако мястото е наклонено например и няма много ливади (както около Обернцел например). Също така е важно и за друго нещо-според големината на града, отбелязан на картата човек може да съди за това дали има супермаркет, където да яде евтино. Ако не беше например картата ми на Горна Бавария, то не е ясно как щях да се оправям с евтиното ми изхранване. Например нямаше да знам сега ако се отбия например в Покинг, дали това градче е достатъчно голямо, за да намеря супермаркет Алди в него. И изобщо картата помага за добрата организация за пътуването, а това е едно от най-важните, според мен, за един велопътешественик. Е, ако не е организирано добре също не е фатално, просто излиза доста по-скъпо.

И така, бях решил да спя на къмпинг. Основната причина за това е стомашното ми разстройство. Хубаво щеше да бъде и ако се изкъпя добре с хубава гореща вода, тъй като в Маутхаузен велокомпютърът ми показваше над 110 км изминато разстояние, денят се оказа доста топъл, особено след Линц, и здравата се бях потил. Рекох си, че къмпинга ще е един вид награда за здравото каране през деня.

Маутхаузен

Маутхаузен

И така, минах бавно през Маутхаузен, на някаква табела видях, че това е най-старото селище в Австрия (хора там е имало още от пещерните времена), направих няколко снимки на стари сгради и продължих смело напред към селото Ау и къмпинга там. На излизане от града видях, че има два супермаркета и си го отбелязах в паметта, на едно място питах един младеж със скутерче близо ли е селото и къмпинга, той ме упъти и след няколко километра въртене стигнах до отбивката за къмпинга. Нещо като арка за входа, а до нея се намира нещо като бар на открито. Спирам, насочвам се към бара, за да видя там ли се плаща.

В това време ме забелязват група веселящи се мъже и жени, които пиеха бира на крак около една от високите маси. Както си бях облегнал колелото до една пейка и с китарата на гръб при мен дойде едно старче, от тези типове, дето като остареят стават слаби и хилави, с кръгли очила като на Джон Ленън, бяла брада и велосипедна каска на главата, ухилен до уши. Пита ме на немски, дали мога да посвиря на китарата. Аз викам, че няма проблеми, ама първо да разпъна палатката. А другите хора, ухилени и те, викат нещо от типа: “Абе ела тука, после ще разпъваш палатка!” И така се забих при хората за да купонясвам. Извадих китарата от калъфа, настроих я, издрънках каквото знаех като хората на английски (“Knockin’ on the Heaven’s Door” например). Наобиколиха ме хората, взеха да ми предлагат да ме черпят бира, ама аз нали не пия им казах че ако държат да ми вземат ябълков сок, наполовина разреден с газирана вода. Нещо доста приятно и освежаващо. Така получих една халба, но пълна със сок. По едно време възрастния мъж с каската ме пита може ли да посвири на китарата, отговарям, че няма проблеми. И почва старчето да свири разни неща на “Бийтълс”, “Ролинг Стоунс”, “Мънкийз” и разни други групи от 60-те. Хората се кефят и пеят с него. Заприказвам се с другите. Две жени от компанията ме питат откъде съм, накъде пътувам. Разказвам им. Всички веселящи се са от селото Ау, което е наблизо до къмпинга. Заприказвах се с един младеж, Волфганг, който се оказва, че е идвал 7 пъти в България, имал си приятелка, която е преподавател в Американския университет в Благоевград. Оказа се, че доста е обикалял, разказва къде е бил. На едно мнение сме дори и по въпроса за Черноморието, че само накрая на север и накрая на юг (около Синеморец) брега бива, иначе останалото с курортите е “шайзе”. Според него другата хубава част от България е Рила и Пирин. Иначе останалите места не ги намира за особено привлекателни. То и аз така… Е, харесвам и другите планини, особено Стара планина, но изобщо не си падам по механи, направени в традиционен “възрожденски” стил, къщи за гости, семейни хотели и прочие туристически извращения. Понякога дори се дразня ужасно на зле прикритите мераци на разни хазяи и собственици да те прекарат здраво с цената. А покрай обслужването в разни заведения вече не стъпвам в тях и пазарувам каквото ми трябва за хапване от магазина. Но да не се отклонявам… Волфганг е успял и да се наслади на нашенските мутри. Някакъв такъв го е разкарвал насам-натам с колата си, водел го по някакви заведения, иначе казано на Волганг му е ясно какво е положението у нас. Лафихме си и за това дали в Австрия е законно да се прави диво къмпиране. Според него няма никакъв проблем. Казва ми, че в Австрия няма крадци, които ще се опитват да те оберат както в България или Унгария например и изобщо да не се безпокоя.

IM000207По едно един друг от компанията хвана китарата докато старчето с каската (не му помня името, затова съм го нарекъл така) реши да почине и да пийне бира. След малко един от другите почва да свири, пак вехти рок-парчета. Аз оставих за малко компанията и отидох в къмпинга, за да си разпъна палатката. Къмпинга се оказа едно малко езерце, в което щъкат патки и около него дървета и зелена трева, върху която човек да си разпъне палатката. Не особено голям, но пък и не особено пренаселен. Има доста палатки, около които са наредени велосипеди, явно и други хора движат по Дунавската алея. За разлика от германския къмпинг в Обернцел никой не ми казва къде да си опъна палатката, нито че има точно място за велосипедите. Като плащах на бара просто ми посочиха оградката и толкова. След малко като се връщам на купона казвам това на Волфганг, а той ми вика нещо от типа, че немците са някакви темерути, мааани. Аз му разказвам за дядката от Хитлерюнген, с който си говорих до Пасау и изказването му за това как немци и австрийци били един народ. Волфганг се хили и вика, както виждаш, не е точно така. Е, засега виждам, че австрийците са малко по-големи купонджии в сравнение с баварците, ама като човек движи през Австрия не открива кой знае каква разлика. Според Волфганг австрийците са по-дружелюбни от германците, че е съвсем нормално човек да си намери подобна компания и да купонясва с нея. Нещо, което ми беше проблем в Мюнхен. И изобщо австрийците се подбъзикват леко с праволинейността, педантичността и липсата на чувство за хумор у германците.  Замислих се, че един германец ако кара колело през България, Сърбия и Македония едва ли ще забележи кой знае какви разлики. Например преди време един чех ме пита как точно сме различавали циганите в България. Аз му викам, че е циганите са по-тъмни. Той ми вика, че и българите са тъмни и ми сочи един малко по-мургав сънародник (бях в Чехия тогава). Вярно, викам, ама циганите имат по-различни черти на лицата, например по-тънки и по-големи носове. Той пак ми отговори, че има и доста такива българи. Оттогава не се учудвам, че някои англичани на морето виждат каруца с цигани и казват “Я да питаме тези българи за посоката”. Ясно е, че западняка не прави особена разлика между цигани и българи на външен вид, за него всичко е едно. А и самият вид на страната ни пак не се отличава кой знае колко… искат се особени способности за един западняк да отличи циганско гето от квартал, в който не живеят особено заможни българи. Нищо обидно, но го давам като материал за размисъл на мразещите циганите.

Та да се върна на купона. Та си говорих за какви ли не неща с Волфганг, обяснявах му културните разлики между България и Германия, за хубави жени си говорихме дори, не пропуснах да нахваля жителките на Бавария, а той нещо не беше във възторг от австрийките. Но виж, беше забелязал доста красавици в Благоевград.

По едно време китарата падна в дядката с каската, за който ме информираха, че е някакъв професионален музикант, свирил на саксофон и пиано освен на китара. Та дядката беше минал на веселяшки тиролски песни, от които не разбирах нито дума. Оказаха се, че текста е на тиролски диалект. Дотолкова неясен за мен, че хората ми го превеждаха на немски (това май е все едно от шопски да превеждам на книжовен български). Дядото беше доста артистичен тип, имаше държане на пълен шоумен, а като се прибавят и изпитите бири представлението беше съвсем забавно. Някои от пените бяха от типа да се дрънне един акорд, след което нашият шоумен размахва показалец с ухилена физиономия и казва нещо, което в моите уши звучи “Мъхъ-мъхъ-мъхъ”, и всички се заливат в смях. Превода се оказва нещо от типа на “Мисля, че трябва да си ходя в къщи”. Не знам що за хора са тиролците, но явно са някакви особени чешити, чийто диалект е особено весел. Някак си правя аналогия с песните, дето ги пеят “Черно фередже” и подобни изпълнения около лагерния огън.

Изобщо това, което е важно според мен е, че хората имаха изключително приятелско отношение. Ухилени до уши, приказливи, правеха си шеги, пееха с все сила и какво ли не още. Трудно е да се опише атмосферата с толкова малко думи. А не бяха особено къркани (да не речете, че са такива готини заради бирата). От време на време идваха разни други хора от селото, слушаха дрънкането на китарата и се искрено се радваха. Явно кръчмата на къмпинга е любимо място на местните селяни от Ау да си прекарват времето в неделя вечер (а сигурно и в другите дни). Накрая успяха да ме склонят да пия малко шприц. Шприц е бяло вино, разредено с газирана вода, доста добра напитка за през лятото. И аз си слагам два пръста бяло вино и доливам с газирана вода в чашата. Приказвах си с доста хора, разказвах им вицове дори. И така доста неусетно мина вечерта, стана към 11 часа вечерта и хората полека си разотидоха. И аз се насочих към палатката си до езерото с патките. Този ден бях карал рекордно дълго – 120 км според велокомпютъра, и бях доста уморен. Прострях отново дрехите върху колелото, тъй като за целия ден не бяха изсъхнали особено. Набързо свърших с вечерното миене, мушнах се в чувала си и почти веднага заспах. Ама тоя път сънят ми не беше толкова дълбок и сладък. Някъде към един през нощта се събудих от здрав студ от стъпалата ми. Проверявам с ръка и установявам, че спалният ми чувал там е мокър. Това, че е малко влажен на някои места го знаех още от вечерта, когато разпъвах палатката. Мокрите дрехи, които бях навързал върху дисагите, се бяха леко отцедили на някои места върху спалния чувал. Не е много приятно, но не е фатално, и преди ми се е случвало. Влажният спален чувал служи като студен компрес, особено ако е мокър около краката. И няма стопляне. Но пък знаех и контрамярката. Тя се състои в това човек с някаква дреха да си увие стъпалата, така че да нямат пряк контакт с влажния чувал. Затова взех една блуза и си увих краката точно където е мокрото. Впоследствие влажното изсъхва. Някъде в просъница усещах, че стъпалата са ми приятно топли. Да не си мислите, че после пък спах непробудно… от някаква съседна палатка някакво дете започна да кашля, това към 3 часа през нощта. Горкото, сигурно имаше нещо като астма или кой знае какво, защото кашлицата изглеждаше доста суха и мъчителна. А аз се бях ококорил вече и чаках да му мине. Тъй си мина някъде към половин час докато пак заспя. Това му е недостатъка на къмпинга – от време на време все ще се намери някой да хърка, кашля, или пък кой знае какво. И накрая за капак се намира някой ранобудник, дето става в 6.30 сутринта и почва да буди и другарите си, за да тръгват, че нямало време. Палатките няма как да спират шумовете, та всичко се чува. Но това е положението, и затова понякога си предпочитам дивото къмпиране, при което няма как да те събуди някой здрав хръкач, а на сутринта се събуждаш когато си се наспал, а не когато някой друг около теб е решил да става в ранни зори.

Етикети: , , , , , , , , , , , , ,

6 Отговора to “Дълъг ден и влизане в Австрия”

  1. Стефан Says:

    Ахой пътешественико чета с голям кеф твоите приключения и много ме радват.От теб мога да науча много неща за велопътешествията които съм намислил да правя след няколко години когато стана пълнолетен.А и не само за карането на колелото ти се възхищавам радвам се че все още има последователи на хипарията.Ако още си в българия мини някой ден през Казанлък може да се видим ама ме извисти предварително!

  2. xunap Says:

    Стефане, непременно ще те известя, ама не знам как.🙂 Още от сега можеш да се готвиш за велопътешествие като в училището наблягаш на математиката, географията и чуждите езици. И е хубаво, че въпреки оредяването тук-таме щъкат хипарясали младежи.

  3. Стефан Says:

    еми можеш да ме известиш като ми пишеш на имейла stefan_metalla@abv.bg не съм метал да добавя
    ще имам проблем с математиката ама за щом е за каузата

  4. Стефан Says:

    грешка щом е за каузата

  5. Владимир Георгиев Says:

    Е,има ли пета глава, продължение някакво?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: