Стъпвам на Дунавската алея

За непрочелите досега:

Първа глава:Велопътешествие, ден първи

Втора глава:С велосипед през Бавария

Трета глава: През Бавария до ранчото в Дивия Запад

IM000175На сутринта се събудих в много добро настроение. Спането в типито беше прекрасно. Беше приятно проветрено, не беше нито топло, нито и студено. През дупката в тавана се виждаха няколко звезди, а слабият нощен вятър правеше гората наоколо приспивно да шуми.

Единственото нещо, което донякъде ме тревожеше беше болката в левият ми прасец. Не беше отминала. Все още при раздвижване ме болеше и изобщо трудно сгъвах стъпалото си. Струваше ми се, че мускулът ми се е свил, подул и втвърдил едновременно и не иска да се разтегне. Хубавото беше, че не ми пречеше да карам колелото, когато въртях педалите не изпитвах никаква болка и каквото и да е затруднение от страна на прасеца ми. Единственото ходенето не ми беше наред и леко понакуцвах.

Но тези проблеми не ме притесняваха особено. Виках си, че ще се оправя някак си. Просто трябва да внимавам да не го пренатоварвам въпросния прасец. Донякъде подозирах, че това се дължи не на въртенето, а на честото заставане на пръсти. Все пак велосипедът ми е висок, а и е натоварен с багаж. Когато спирах трябваше да заставам в странна поза, на пръсти. А още повече се натоварваше тази част от мускула, когато се качвах на колелото.

Качването на колело, което е относително голямо и е с дисаги, е малко по-различно от качването на колело без багаж. Работата е, че дисагите са доста изпъкнали нагоре и назад. Затова човек трябва да застане на пръсти на единия крак, а другият да го вдигне доста нависоко. И не може да се приведе особено напред, тъй като с ръце стиска кормилото на колелото. Цялата тежест на тялото пада върху едни мускулчета на единия прасец, които те държат изправен. Опитайте се да направите гимнастическата стойка “везна”, но без да се привеждате много напред и ще разберете за какво става дума.

С изключение на това се чувствах отлично. Не бях слънчасал през предния горещ ден. То аз и не слънчасвам де. През повечето време докато пътешествах се чувствах изключително добре. Усмихвах се почти постоянно, наслаждавах се на пейзажа наоколо и от време на време ме избиваше дори на пеене. Макар че е малко трудно човек да движи с колелото и да пее едновременно, тъй като след няколко минути въздухът му свършва и прави едни странни паузи с пеенето.

А утрото беше прекрасно. Като излязох от типито беше към 9.30 часа, въздухът беше много свеж и приятен, по слънцето грееше весело и по небето нямаше нито едно облаче.

Фридл и Ана, добрите ми домакини, ме поканиха на закуска, покана, която приех с удоволствие. Докато закусвахме дойде един тип (за съжаление не му помня името),  облечен целият в стил “Дивият Запад”, с каубойска шапка, черни дънки, блуза по къс ръкав и носещ всевъзможни индиански аксесоари: огърлица, нож с дръжка от кокал и вкаран в украсена с мъниста кания, украсен по подобен начин колан, на който дори кожената кутия за цигарите и мобилния телефон бяха в някакъв индиански стил. По едно време разговорът се завъртя около велопътешествия. Въпросния германо-индианец (иначе се оказа 100% германец от Бавария) се оказа запален велосипедист. Правел е велопътешествие до най-северната точка на Норвегия, според него от Пасау до там е извъртял 5000 км. И това с колело тип планински бегач. Каза, че с този велосипед е било доста трудно, затова одобри избора ми на колело. По-интересен беше разказа му за каране с шосеен велосипед от Пасау до Словения. Всичко това го е направил с един преход. Тръгнал е в 3.00 часа сутринта, карал е цял ден и е бил в Словения някъде към 12.00 вечерта. Възхваляваше вайс-бирата (ако трябва да съм точен е Dunkles Weißbier, тоест пшеничена тъмна), според него била отлична за подобни преходи. Била пълна с електролити (убийте ме, не знам какво е имал пред вид) и помагала по-бързо да се разгради храната в енергия. И изобщо здраво давала енергия. Та по този преход той изпивал по две вайс-бири на всяко ядене. “Ето тази бира!”-поклати той бутилката си. “Само за велосипедисти е!”. Лично аз се съмнявам в тези негови твърдения, голяма реклама на баварската бира, голяма работа! Опитът ми с пиене на бира и каране на колело се изчерпва с това, че веднъж в една пънкарска кръчма в Мюнхен изпих две или три бири и после едва се прибрах. Карах 10 км през града в почти заспало състояние. Или полузаспало, като делфините. Разгеле, късмет изкарах, че не паднах с колелото или не ме удари кола. Вярно, бях пил само обикновени светли бири, а не вайсбиър. Така или иначе, по-важното за мен е доста голямото разстояние, което беше извъртял. Трябва да се има пред вид, че е имал шосеен бегач и не е носил никакъв багаж. Но въпреки това си е постижение. По едно време се бъзикаше като разправяше, че вече бил станал истински индианец. Мислех да му кажа, че аз съм истински индианец, тъй като не съм виждал нормална баня от три дни. Нещо доста немислимо за средния германец. Ама викам си, че това не е кой знае какъв повод за гордост. Пък и тоя тип беше готин, рекох си, че няма нужда да го карам да се чувства неприятно. Затова си и затраях.

На масата беше сложен и един лист, на който беше написано нещо като на немски език, ама не точно. Всъщност разбирах само някои думи. Фридл ме светна, че всъщност е написано на баварски. Аха, и било покана за рождения ден на Анна, която някъде в края на август щяла да навърши 50 години. То знаех, че си има баварски диалект, дори знаех някои думи на баварски, но пък не очаквах да е ЧАК толкова различен. Но на хората им беше забавно, подхилкваха се като четяха въпросната покана.

Фридл отново подхвърли дали не искам да остана още един ден. Не че не ми се оставяше, но си мислех, че няма какво да правя толкова цял де, а от друга страна не е добре да се отпускам. Все пак няма и три дни да съм въртял с колелото и да си пускам цял ден почивка, някак си не е добре. Човек като е тръгнал на пътешествие трябва да пътешества, а не да се търкаля по цял ден из разни места, които адски му харесват.

Приготвих си багажа, бях вече готов за тръгване. Преди всичко попитах Фридл и Ана дали не е добре да им дам някакви пари за нощувката и за храната. Те категорично отказаха. Толкова категорично, че нямаше смисъл да настоявам. Затова реших да направя един скромен подарък.

Пред всичко бях забелязал, че домакините си имат една почти нова китара, която я държаха в столовата. А аз си носих една странна книга, която ми я подари бившия съквартирант Флориан (той се изнесе в началото на юни от апартамента, в който живях в Мюнхен ). Книгата е малък формат и е от типа самиздат. Има около 350 страници и е предназначена за хора, който могат горе-долу да свирят на китара. Съдържанието й е много просто, на всяка страница има текст на песен, а над редовете на текста са написани акордите, с които човек си акомпанира на китарата. Цялата книга е бъкана с известни песни, основно на групи с английски текстове, но и с известни немски песни. Има дори една за зеления кактус, дето я пеят “Comedian Harmonists” с Аспарух Лешников (Ари). Има и куп песни на Бийтълс, Ролинг Сотунс и какви ли не групи. Още по-голямо предимство е, че на последната страница на книгата има схеми на всички акорди. Идеално е за начинаещ китарист-дрънкач на купони, който иска да научи нещо ново. А Фридл се оказа точно такъв. Макар и не особено млад (май беше към 60 годишен), беше решил да се учи да свири на китара.

И така, извадих книгата от багажа ми и му я подарих. За мен във времената на интернет нямаше кой знае каква полза от нея, тъй като всички песни в нея ги има нейде из Мрежата. А и ми беше приятно за това, че му помагам в тази област. Направих няколко снимки и тъкмо да си тръгвам вече и Фридл се сети нещо. “Искаш ли да ти дам хляб?” – попита ме той. И добави “Ела тук сега и си избери хляб”. И влизаме в една стая, която я използват явно за склад. Той ми посочва едни големи пластмасови касетки, които са пълни не само с хляб, а и с всякакви печива, които ги има във всяка германска пекарна с магазинче към нея: хлябове, питки, малки хлебчета, бели, черни, ечемичени, ръжени, с различни подправки, с формата на кифлички, кръгли и продълговати, поръсени с едра сол, или с карамфил и какви ли не подправки, кифлички с мармалад, сладкишчета във формата на спиралки и какво ли не още. “Имаме си един познат, който има пекарна и той ни продава всички тези касетки с печива от вчера, всичко за 5 евро. Ние си хапваме от тях, а каквото остане го даваме на конете. Тъй че си вземай колкото си искаш”. А аз нали съм малко срамежлив си избрах една пита и две хлебчета с формата на кифлички и поръсени с едри зрънца сол.

Ще направя малко отклонение за да разкажа съвсем малко за майсторството на немските пекари. Тези хора са достигнали до съвършенство в правенето на хляб и какви ли не печива. Понякога хлябът в Германия ми се е струвал толкова вкусен, че си мислех, че мога само с хляб да обядвам. Съвсем отделна тема са и сладкишите, дето ги има по пекарните с магазинчета. Тези сладкиши са максимално близки до идеалния сладкиш на Платон (не че той е описвал нещо подобно де). Ако някой път сте в Германия непременно се отбийте в някой бекерай (пекарна) и опитайте хлебчетата и сладкишите.

Другата разлика между хлябовете в Германия и България е, че в Немско са на почит черните хлябове. Не че няма и бял, но черният хляб е много по-вкусен. За разлика от България там черният хляб се цени повече, и съответно немците ядат повече черен хляб. И с пълно право –  в сравнение с белият нашенски хляб черният германски хляб е много по-вкусен. Често хлебчетата са поръсени със слънчогледови семки, тиквени семки (всички са обелени!), мак, а в тестото има какви ли не подправки.

Та успях да заграбя само една черна питка и две хлебчета. Една от причините за това не е моята скромност, а това, че дисагите ми бяха претъпкани и нямаше място за повече. А не исках да поемам риска да слагам кифла с мармалад в джоба на късите си панталони.

FridlИ така, сбогувах се с добрите и симпатични домакини, благодарих им многократно за всичко и поех към Пасау. Виках, си че този ден ще ми е важен, тъй като най-накрая ще стъпя на заветната велоалея на Дунав – Донаураадвеег. Метнах се на колелото и вече зареден със сили завъртях педалите към Пасау. 15 –те километра към Пасау се оказаха не толкова леки. За разлика от предните дни, когато се движех почти по равен път или по леки наклони, това оставащо разстояние до Пасау беше в относително стръмни баири. А по-неприятното беше, че пътят съвсем отесня, особено през две градчета, през които минах. От време на време слизах от колелото и го тиках по стръмния баир. Не след дълго населените места свършиха, шосето се върна в нормалната си ширина и навлезе в гора. За мое щастие имаше и лек наклон надолу. И така весело се спусках по хубавия германски път докато пред мен се показа Пасау.Nadolu kam Passau Градът е разположен на мястото, където река Инн се влива в Дунав. Моят път беше нависоко и пред мен се простираше цялата низина, в която е Пасау. Ухааа! Още едно здраво спускане надолу и съм в Пасау, а от там излизам на алеята!

Както повечето хубави неща, така и за велосипедиста спускането трае кратко. Подминах покрайнините, в които имаше супермаркет на Алди (вече се бях препрограмирал да забелязвам и запомням къде има супермаркети), табела за съботен бит-пазар. Видях и някакъв си голям магазин, според табелата е Спорт-аутлет. Значи спортни стоки с намалени цени, като причината е в застояване по складове. Реших да се отбия до тоя магазин, тъй като от няколко дни ми се въртеше в главата, че е добре да карам колелото с едни спортни сандали наместо с маратонките, които имах. Сандалите щяха да ми проветряват краката по-добре, а нямаше да се налага да пера и чорапи. Но за съжаление нямаше сандали мой номер. Пък и нямах намерение да давам над 30 евро за сандали. Тъй че продължих нататък. Все още не бях в центъра на Пасау, когато пък се спрях пред един супермаркет, за да обядвам. Неусетно беше станало към 13.00, тоест време за обяд. След известно въртене в супермаркета реших, че е добре да изям една кутия картофена салата с малко домат и сирене. Благодарение на готините ми домакини от Stonehill Ranch имах хляб, и не какъв да е хляб, а супер вкусна питка от пекарна. С удоволствие хапнах картофената салата. Тя се оказа според прекалено много сос по моите представи. Общо взето представляваше картофи, които се търкаляха в обилно количество жълто-бял сос, подобен на майонеза в която е прибавено кисело мляко. Но пък иначе си беше вкусен, и по-важното-калоричен. Изобщо откакто тръгнах с колелото да пътешествам се преориентирах към максимално калоричните храни и с презрение подминавах всичко с етикет “леко”, “диетично” или “с малко мазнини”.

Постоях още малко на сянката на паркинга пред магазина и продължих нататък. Все пак исках да стигна заветната Дунавска велоалея. На улицата пред магазина спрях едно хубавичко момиче и го питах има ли представа къде започва въпросната алея. Не знае. Е, поне е хубава!🙂 Е, казах си, ще отида към Дунава, там трябва да има някой знак или поне ще питам отново. Продължих все надолу към центъра и реката и ето, излязоха табели. Donauradweg. Екстра! След малко и излязох на река Дунав. Около нея е приятно, има разни жилищни сгради, парк, като Donauradweg е нещо като алея в парка. От другата страна на реката има хълмове. И започвам да се движа по нея. Алеята минава по един голям мост от другата страна на реката. Хубавото е, че е малко настрани от пътя за автомобилите. А и на всеки малък завой има малка табелка. Човек трябва да положи наистина големи усилия, за да се загуби. Освен… но за това след малко.

Тъй като нямах карта, хубавата карта на Горна Бавария, която купих на излизане от Мюнхен я подарих на Фридл заедно с книгата с акордите, та си мислех, че от другата страна на Дунав е Австрия. Нали предния ден на река Инн видях, че въпросната река е граница между Германия и Австрия. А си спомнях, че Пасау е на самата граница. Как да е, викам си, не съм вече в Германия и толкова.

Та не след дълго излизам от града и забелязвам първите велосипедисти по алеята. Двама младежи, доста изпечени от слънцето и с големи дисаги на колелетата. Поздравявам ги, а те с нищо не ми отвърнаха. Доста странно! Ето, викам си, кога влезнах в Австрия, кога паднах на австрийци-темерути.

Продължавам си по алеята. А по нея е доста интересно. От едната страна е река Дунав, по която се движат големи шлепове, на които има знамена от къде ли не. От другата ми страна се издигат високи и относително стръмни хълмове. А самата алея е супер- освен че е гладка, асфалтирана сякаш предния месец, а и в голяма част е на хубава сянка, хвърляна от растящите около нея дървета. И още нещо, което от голяма важност за колоездача – почти идеално равна е. Някъде бях чел, че най-високата точка на тази велоалея е 112 метра. Но тук нямаше каквито и да е признаци на изкачване. Алеята се извиваше заедно с извивките на Дунав.

AutobahnИ така вече въртя с див ентусиазъм въртях по алеята. Минах под един висок мост над реката, който се оказа, че е на магистрала, засякох някакво странно чергарско салче (не знам как изобщо да го нарека!) и карам все напред. А по алеята се оказа пълно с колоездачи. С големи или по-малки велосипеди, с повече или по-малко багаж по тях, и в най-различни възрасти. Е, тази Дунавска велоалея е известна, та няма нищо чудно в това, че по нея има доста велосипедисти. Но това, което прави впечатление, са различните възрасти на пътуващите по нея. katunИмаше деца на около 3 или 4 годишна възраст, които се возеха или на специални детски столчета за велосипеди, или в едни малки колички, които се дърпат от велосипед. Такива бях виждал доста из Мюнхен. Съвсем в реда на нещата е сутрин човек като отива на работа да види майки, които возят дете на детско столче за велосипед към детската градина или кой знае накъде. Или с колички, закачени за велосипеда, в които има едно или две деца.

Друго хубаво впечатление ми правят и малките групички пенсионери, които също въртят по тази алея. Разминавам се с четири жени, които изглеждат в предпенсионна или пенсионна възраст. Карат високи туристически велосипеди с ниски рамки и в дисагите си не носят особено багаж. Изглеждат много щастливи, дърдорят си весело, няма и следа от скръбните физиономии на нашенските пенсионери. Освен всичко са стройни и, както изглежда, в добра физическа форма.

По алеята на няколко места се срешат малки бирарии или заведения, нарочно направени за отдих на минаващите велосипедисти. Някои са досами алеята, но по никакъв начин не ти пречат да профучиш покрай тях с голяма скорост. Изглеждат много приветливи, чисти и заобиколени от зеленина. Обикновено наместо ограда имат жив плет, висок около метър, малки дървени масички, а дървените части на постройката са лакирани с тъмен лак. Почти всички са с лице към река Дунав. И навсякъде около тях има цветя. Единствено малки табелки оказват, че това са бирарии или някакви места, където велосипедистите могат да отдъхнат и хапнат. На човек му се приисква да се отбие в тях! А зад малките бирарии се издигат стръмни хълмове, покрити с хубава зелена гора.

И така продължавам смело напред, поне според моите представи. Алеята е много приятна за каране, благодарение на реката се разкрива доста голям изглед във всички посоки. По реката почти постоянно преминават дълги товарни кораби, а от време на време – и излъскани пътнически кораби.

Така въртях около 10 км докато реших да си почина на едно пристанче за малък сал-ферибот. На пристанчето има пейка с изглед към реката. Сядам на нея, бавно отпивам от водата. До пейката има и един възрастен мъж, по мои представи на около 70-80 години, с един малко старовремски червен велосипед. Той беше любопитен за това накъде пътувам, и аз му отговорих, че съм тръгнал от Мюнхен и отивам към Линц, Виена и Будапеща по Дунавската алея. Пътувам си към къщи, към България. А той ми казва: “Ами вие от Пасау сте тръгнали в грешна посока! Линц е точно натам “– той сочи по течението. И изважда една карта, на която ми посочва къде съм в момента и накъде трябва да карам. “Брей, наистина-казвам-аз трябва да се движа по течението на реката, а не срещу течението! Язък, 10 км. карах за нищо, но пък видях малко повече. “А къде сме сега-питам- в Германия или в Австрия?”. А дядката ми отвръща: “Германия, Австрия, няма разлика. Ние сме една нация, преди 1000 години сме заживели в различни държави. Но сега сме в Германия”. “Да-кимам- знам историята”. Мислех да му кажа, че добре си е запомнил урок номер 6 в лятната школа на Хитлерюнген, ама реших да не се заяждам. (За незапознатите в Германия по времето на Третия райх това е била една от официалните и здраво повтаряни пропаганди – в Германия и Австрия живее един народ. И Хитлер е присъединил Австрия без много-много да пита австрийците искат ли или не искат).Все пак старият националист беше така добър да ме упъти за посоката. Но се умълчах и настъпи малко неловка тишина. Добре, че дойде салът, помахах на дядото за сбогом, благодарих му за това, че ме упътил. Погледах го как се качи заедно с велосипеда си и потегли със сала на другата страна на реката.

Трябва да кажа, че това объркване произтича от лошото ми предварително проучване. Дунавската алея започва от Шварцвалд, а не както аз си мислех от Пасау. Ако започва от Пасау, то значи че има само една посока. Изобщо без карта нямаше как да го карам нататък и си казах, че трябва да се сдобия с карта на Донаувеег при първа възможност.

Не седях на пейката прекалено дълго време, а реших да се връщам обратно. Е, вече поне пътя ми беше познат.  Изгубих време и енергия, но мислех да се опитам да наваксам малко. Здравата натиснах педалите в посока към Пасау. Но пък времето беше станало горещо и жаждата здравата ме мъчеше. Така или иначе трябваше да издържа поне до бензиностанцията в покрайнините на Пасау, където щях да си налея вода и да се поразхладя. Освен всичко имаше и лек насрещен вятър. Но какво да се прави? Отново изпреварих групичката пенсионерки и някак си стигнах до бензиностанцията. За радост на тази бензиностанция спираха доста велосипедисти и касиерката знаеше доста добре, че имаме нужда от студена вода и разхлаждане. В тоалетната на бензиностанцията се напих добре и с голямо удоволствие си измих лицето и ръцете с голямо количество вода. Поседях малко на сянка и продължих обратно към Пасау.

В това има нещо досадно и леко неприятно. Напуснал съм един град и идеята ми е била да не се връщам към него, а сега се оказа, че пак съм в Пасау и съм изгубил доста време, прекарано във въртене на педалите в горещия ден на осми август 2009 г, събота.

VEC_PassauЗа разнообразие минах по моста, който образуваше ВЕЦ-а на Дунав. Позяпах малко шлюза и направих снимки на самата централа. А тя изглежда доста голяма. Впоследствие подминах доста водно-електрически централи на река Дунав и престанах да се впечатлявам особено. Но тази в Пасау изглеждаше като да е строена доста отдавна и беше в някакъв индустриален стил от 20-те или 30-те години на 20 век. Изобщо някак си излъчваше мощ и внушение за сила. Нали се сещате, онези леко идиотски идеи, според които човек впряга стихиите на природата за да му служат.

Някъде до реката се спрях и до едно голямо табло, което беше посветено на речния транспорт по Дунав. Типично по германски се сравняваше енергийна ефективност между различните средства за транспорт (речен кораб, влак, камион) и положителните и отрицателни страни на всяко средство. Отново се оказа, че транспорта на стоки с камиони е многократно по-скъп от транспорта с влак или кораб по Дунав. Подобни са и данните за щети върху околната среда. Оказа се, че корабите по Дунав имат и най-малко шумово замърсяване, за разлика от високите нива на шум при камионите. Корабния транспорт по Дунав се оказа съвсем малко по-неефективен по отношение на енергията в сравнение с влаковете.

Този път с повече внимание следвах знаците по велоалеята. Подминах гарата и се сетих, че Фридл, стопанина в Stonehill Ranch ми беше казал да отида до гарата и оттам да движа по алеята. Трябваше да му следвам съвета, а не самоуверено да карам където ми падне!

KorabiКакто и да е, след гарата се показа пристана за дунавските пътнически кораби! Ехаа, изглеждаха много излъскани и грандиозни! Бяха наредени по кея и пред корабите, които тръгваха скоро бяха подредени някакви натруфени офицери (вероятно самият капитан), с идеално чисти и изгладени бели униформени ризи, с черни панталони и огледално лъснати обувки. Някои от тях позьорски имаха или бради или поне по-големи бакенбарди. На отворените входове за кораба стояха млади усмихнати стюардеси, също в перфектен външен вид, с полички до коленете и вързани на опашка коси.

PassauЦентърът на Пасау и районът около реката също се оказаха доста красиви. До пристанището имаше подредени стари сгради, църква и може би кметството с часовникова кула. Пред тях имаше редици от магазинчета за туристите. Реших да вляза в един магазин, за да видя дали има карта на Дунавската велоалея. Имаше, но се оказа, че е 13 евро. Хм, рекох си, по-добре е да пропусна покупката тоя път и да си намеря някоя по-евтина карта. Затова се метнах на велосипеда и продължих напред, вече в правилната посока. Минах по два моста и излязох извън града. Алеята беше досами едно шосе, но все пак си беше отделена. От дясната ми страна беше Дунав, а от ляво изведнъж се издигаха стръмни хълмове, целите обрасли в гъста гора. Имаше съвсем малко равно пространство, колкото за едно шосе и една велоалея. Настроението ми се подобри, може би заради това, че най-сетне стъпих на заветната алея, може би и поради красотата на заобикалящата природа. А наистина беше прекрасно! Реката постоянно прави криволици, които следвам, тъй като алеята е долепена досами Дунав. Самата река изглежда голяма, и пред мен се открива приятна гледка. На другия бряг (не след дълго другият бряг се оказва, че е в Австрия), се виждат пак малки равни пространства, на които има хубави къщи, гледащи към реката, а зад тях пак се издигат гористи хълмове. Големи дървета, растящи по брега на Дунав ми правят сянка, а зад тях се виждат весели пътнически кораби, които пътуват и в двете посоки. Казвам весели кораби, защото пасажерите по тях определено се забавляват: струпали са се на-отгоре на най-горната палуба, която е на открито, и разглеждат околния пейзаж. От някои кораби се чува музика от някаква група, някои са по-натруфени с цветни флагчета и нещо като блестящи гирлянди.

По едно време реших да се опитам да се движа успоредно с един подобен кораб. Но се оказа, че скоростта му е над любимите ми 20 км/ч и започнах да изоставам. След малко виждах само кърмата му, зад която се издигаше пяна от витлата. Е, нямаше как да се състезавам с пътническите кораби.

След известно каране бях настигнат от група младежи, вероятно германци, три момчета и две момичета, които бяха здравата натоварили велосипедите си и упорито въртяха напред. Реших да карам след тях. За мен карането на велосипед след някой има някаква привлекателност. Трудно е да се опише, но в монотонността на движенията когато предния върти педалите има нещо хипнотизиращо. Мога да го сравня с гледане на огъня, взиране в бистър планински поток или зяпане на това как морските вълни заливат малка издатина в скалата, която е пълна с водорасли, малки рибки, рачета и скариди. След известно време ритъма на каране на велосипедите се изравнява и времето минава доста неусетно.

И така се залепих близо до младежите, които мълчаливо въртяха напред. Покрай мен се редуваха стръмните хълмове и реката правеше големи завои. От другата страна на Дунав се виждаха къщи с дворове и малко шосе. От време на време се разминавах с някой друг велосипедист, тръгнал към Пасау. Общо взето алеята не беше особено оживена. Както и шосето до нея. Явно пътищата бяха някакви локални и не се използваха кой знае колко.

И така наближи вечерта. Някъде към 18.30 наближих околностите на едно градче, казва се Обернцел. В единия му край имаше супермаркет и затова реших, че е време за вечеря. Отново повторих менюто си от обяд с картофената салата, но този път изпих литър и половина сок. Поради липса на тоалетна се отидох зад магазина, а пък там имаше някакъв цех. Според контейнера за боклук в тоя цех се произвеждаха каски за велосипеди – имаше голямо количество дефектни каски и парчета за тях. Брей, няма  отърване от тоя велосипедизъм! Но поне имаше хубав храсталак. Знам, че в Германия пикаенето в парковете е забранено и може да изям някоя глоба, но не знаех дали е забранено в храсталака. Та затова винаги по такива места се оглеждах за полиция. Е, нямаше полицаи…

След като си довърших вечерята усетих ужасна тежест в стомаха. Май бях преял или по-скоро бях изял не толкова много ядене, колкото малко прекалих с портокаловия сок. Та ужасно ми тежеше. Но реших, че трябва да постъпя както постъпват с конете, когато са преяли с люцерна. А именно да продължа да се движа докато ми олекне. Покрай това трябва да кажа, че ми тежеше и друго нещо: чувствах се доста мръсен, особено косата. Косата не я бях мил от както тръгнах на път с велосипеда. Здравата се бях потил, бях се търкалял къде ли не, колкото и да е чисто по германските пътища пак колите вдигаха някакви малки количества прах, който си го представях как се набива в косата ми. Изобщо имах нужда от едно хубаво измиване на косата с шампоан и по възможност с топла вода. Освен всичко бях и насъбрал малко мръсни дрехи, които е добре да се изперат.

Затова набързо преминах през Обернцел и някъде накрая на градчето видях мака табела, че някъде на 5 км от градчето има къмпинг. Е, рекох си, ще погледна какво е положението и ако не е много скъпо ще преспя на къмпинг, ще се изкъпя хубаво и ще се изпера.

Така след малко каране се отзовах на входа на къмпинга. Влизам и гледам, че таксата е 5 евро за палатка и 5 евро за човек. Значи 10 евро трябваше да платя. Което оцених за приемливо.

Трябва да кажа, че първоначално имах план да се къпя в разни реки, езера, дори и в самия Дунав. Но за лош късмет реката беше доста мътна. Някъде на запад бяха валяли здрави дъждове, които пък от своя страна бяха навлекли доста пръст и кал в реката. И затова Дунав беше толкова мътен, че не ставаше дори и за риболов. (По нататък в Австрия си говорих за малко с един рибар на Дунава, който ми се оплака, че от дъждовете някъде в Германия и Швейцария реката така се е размътила, че рибата не вижда стръвта на кукичката).

Та поради хигиенни нужди реших да преспя на къмпинг. Другата причина да се отбия в къмпинга беше, че брега е толкова стръмен, че наистина няма равно място, на което човек да си опъне палатката. Е, можеш да се прасна съвсем до шосето, но не знам как щях да спя спокойно поради шума на преминаващите автомобили и камиони. А нали съм хипар, няма да тръгна да спя в някакво шумно и неприятно място. Виж, един пънкар е способен на това. Нямам кой знае какви претенции като течаща вода или наличие на ток и т.н., общо взето всяка тиха горичка ми върши работа за спане, но някак си не ме кефи идеята да спя да няколко метра от шосе и разни коли да ми шумят и пълнят палатката с изгорели газове.

Та затова смело влязох в къмпинга. Оказа се, че се плаща в нещо като голяма къща, в която има гастхаус (къща за гости може да се преведе, но се сещам за нашенските къщи за гости и веднага се разграничавам от подобни асоциации) и ресторант. След като платих, мъжът, който беше на бара дойде да ми покаже къде точно да си опъна палатката и ми посочи табела, според която се пази тишина от 22.00 до 7.00 часа. Руихцайт! Изобщо всичко се отличаваше с един почти маниакален стремеж към подреденост и точност. Имаше си определено място, където човек да си остави велосипеда (точно до къщичката с баните и тоалетните), и беше забранено да се оставят велосипеди на други места из къмпинга, то е ясно де, иначе постоянно щяхме да си стъпваме по велосипедите и щеше да има скандали. Но пък имаше идеална и мека зелена трева, за местата за палатки нямаше нито едно камъче, което да усетиш как ти ръби на гърба някъде към два през нощта.

И така, всичко беше наред с изключение на една малка подробност – нямах шампоан. Затова по най-бързия начин си разпънах палатката, разтоварих дисагите от велосипеда и вече без багаж се върнах в един супермаркет е Обернцел, тоя беше по-близо до центъра, Netto, където се помотах малко докато си избера шампоан. А трябваше да помисля и за ядене, тъй като беше събота. За незапознатите според някакъв закон в неделя е забранено на супермаркети, магазини и прочие търговии да работят. Причината е, че неделя е ден за почивка, което значи тишина и спокойствие. А ако разните му там магазини работят се нарушава тази тишина и спокойствие, ще щъкат продавачи и купувачи, камиони ще идват да зареждат и т.н. На доста нашенци това е повод за недоволство, дошли в неделя и седят гладни, тъй като магазините не работели. Е, може би е добър урок, да не си мислят, че като в България е така, то навсякъде е така. Изобщо светът е различен и това му е хубавото! Лично на мен това, че в неделя не работят магазините изобщо не ми пречи, ако човек е организиран ще се оправя без проблеми.

Та още преди това бях взел разни неща за ядене, сега допълних запасите с една консерва от сардини и една краставица. Минах по-бавно през Обернцел и позяпах сградите. Хубавото на това градче беше, че са си запазили старите постройки от преди войните. Централната уличка беше цялата в стари и красиви сгради с орнаменти и извити покриви.

След като излязох от Обернцел бързо се върнах в къмпинга и си направих масова хигиенизация. Поради липса на простор сложих мокрите дрехи на велосипеда, на кормилото и рамката. Не е супер добре за велосипеда, но ги нагласих поне да не капят по лагерите.

До палатката ми имаше паркирано едно специално авто-ремарке за лодки. Използвах го за да си направя масаж на проблемния крак- легнах на земята, дигнах крака на ремаркето и дълго време го държах вдигнат нагоре и интензивно го масажирах. Надявах се на другия ден стягането да е преминало.

Преди да се започна хигиенизацията пък не можах да си намеря място за паркиране на велосипеда, имаше явно доста колоездачи. Но докато се почесвах и чудих какво да направя дойдоха две симпатични немски момичета, брюнетка и блондинка, и ми направиха място. След малко се оказа, че са в съседната палатка. Брей, викам си, какво повече може да иска човек, велосипед, китара, Дунав и брюнетка и блондинка? Но пък те явно бяха доста утрепани от път, щото още по светло се вмъкнаха в палатката си, пошушукаха малко  и явно бързо заспаха (в къмпинга се чува всичко, затова се молете да не ви се падне съсед-хъркач както ми се беше паднал един в къмпинга във Фиезоле, Италия).

Хубавото на къмпинга беше, че е на самия бряг на Дунав. Можех да седя до палатката си и да виждам всичко по реката-насрещните склонове и преминаващите кораби. Така посрещнах смрачаването и нощта: седнал в медитативна поза на една малка бетонна плоча съвсем до реката и заслушан в плясъка на водата в брега и странните нощни шумове.

Още в 21.30 всичко в къмпинга беше напълно утихнало. Хората или пиеха бира в съседната бирария или се бяха намушкали по палатки и каравани и заспиваха. Карането през деня и хубавото хапване на вечеря ме подбутваха към чувала в палатката, затова някъде към десет вечерта се наврях в палатката и почти веднага заспах. Вече бях на Донаувеег.

Етикети: , , , , , , , , , , , , ,

5 Отговора to “Стъпвам на Дунавската алея”

  1. indreal Says:

    Това, дето си карал срещу течението на реката, Багер… Наистина не го разбирам!

  2. xunap Says:

    Пъков, ако беше там щеше да разбереш. Човек трябва да хвърли нещо във водата и да гледа накъде отива. Иначе почти не си личи в коя посока е течението. А ако смяташ, от една точка започва път, то за тебе има само една посока-от точката към пътя. Абе случва се човек да тръгне в обратната посока и няма да му е лошо да пътува от изток на запад.

  3. Личният блог на Роберт Иванов Says:

    Завиждам…

    Завиждам. Не защото те имат повече, ами защото са искали повече.
    Предполагам, повечето фотографи-читатели тук, знаят за снупъра и неговите пътеписи. Предполагам и че някои знаят за байкърските изпълнения на други фотографи. Друга част от четящите (ИТ…

  4. mislidumi Says:

    🙂 Прочетох с огромен интерес, както всички предишни части. Чакам продължението.

  5. И.Е. Станков Says:

    Прекрасен пътепис наистина.
    Само настръхнах като прочетох, че немските сухи черни брикети, състоящи се от несмляни житни зърна и слънчогледово семе и незнайно защо наречени хляб са по-вкусни от нашия си бял, мек и дъхав хляб.🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: