Колегите

КОЛЕГИТЕ

(кратък разказ)

Стоян започна работа в малка фирма през септември. Преди това се беше занимавал с най-различни неща, но от няколко години не беше работил на постоянна работа с постоянен работен ден.

Още на първото му влизане в офиса , на интервюто с началника, му направи впечатление гробното мълчание на хората, работещи там. Всеки мълчеше и гледаше втренчено в компютъра, чинно седнал на бюрото.

Въпреки че това му направи лошо впечатление, Стоян реши да приеме работата. И започна да идва всеки ден от 9 сутринта и си отиваше в 17.30 вечерта.

Но една мисъл го глождеше. Останалите хора в офиса. Неговите колеги. Още от първия ден не успя да се заговори с никой. Всички си седяха чинно на работните места и се занимаваха с техните си работи. Говореха по телефона, цъкаха на компютрите и ходеха на обяд в една закусвалня наблизо. Винаги идваха по едно и също време, и си тръгваха пак по по едно и също време. Ядяха почти всеки път едно и също. В понеделник – мусака, вторник – шницел, сряда – задължително риба, четвъртък хапваха кебапчета с гарнитура, а в петък се отпускаха и поглъщаха пилешка пържола, задължително с пържени картофки. Това постояннство беше някак си обяснимо, но Стоян ме можеше да си обясни пълната липса на желание за каквито и да е разговори. В офиса се мъчеше, донякъде разбираемо. Но в малката стая за почивка и пушене – също. Колегите му гледаха в една точка и мълчаливо, и без да обелят една дума досмукваха поредната цигара. Наливаха си минерална вода и я изпиваха без да проявяват каквато и да е емоция. Стоян се опитваше да ги заговори по всякакъв начин. Но винаги удряше на камък. Не че не имаше нещо в характера му. Напротив – беше дружелюбен и разговорлив. Никога досега не беше падал на подобен случай – всячески се мъчеше да заговори някой, опитваше всякакви начини, но често пъти получаваше едно „Хмм“ като отговор. Абсолютно нищо от техният свят не излизаше навън. А всеки от тях имаше какво да разкаже: поне на екскурзии в чужбина бяха ходили и бяха видели нещо, свряно набързо в туристическия график. А иначе бяха невероятно изпълнителни. Винаги свършваха работата си навреме, никога не мърмореха, не закъсняваха, не искаха увеличение на заплатите, никога, ама никога не се караха помежду си. Стоян установи, че редките разговори между тях бяха на няколко теми: мобилни телефони, кредити, мъжете говореха за футбол, а жените – за обувки. Сякаш всеки искаше да се сдобие с нов мобилен телефон, да гледа футбол, да натрупа колкото се може повече обувки. Стоян беше единственият човек в тази фирма, който никога не беше взема нещо на кредит или на изплащане. Сякаш колегите му някак си смянатаха, че кредита е неразделна част от техния живот.

За Стоян това бе шок. Никога, ама никога досега, не беше падал на подобни хора, събрани заедно. А беше срещал най – различни типове. Беше работил с какви ли не, от професори до хора с начално образование, от висши мениджъри до общи работници. Но постепенно свикна с това. Един ден реши, че щом не искат да говорят с него, то и той не иска да си къса нервите с тях.

Един ден началникът му реши, че е време за смяна на принтерите. Стоян взе няколко принтера от помещението на десетия етаж, в което работеше, и ги свали в мазето на голямата сграда. Скоро почти забрави за старите машини.

Един ден новият принер, закачен на неговия компютър се развали. Беше станало късно, всички си бяха заминали. Стоян реши, че е най – добре да слезе в мазето и да вземе един от старите принтери. Взе ключа за мазето от чекмеджето на началника. Качи се на асансьора, натисна бутон „-2“ и се заспуска към подземието.

Бързо намери стаичката със старата техника. Избра си един по-добре изглеждащ принтер извади го в коридора и го остави на пода, за да заключи. Като вадеше ключовете от джоба си се замисли защо са толкова много. Всъщност би трябвало шефа му почти никога да не слиза в мазето, за това си имаше работници от обслужването.

„Какво ли има в другите стаи на подземието?“ – запита се Стоян. Извади ключ, на който имаше номер 9. Съседната стая. Отиде и внимателно я отключи. Все пак не искаше да обяснява на охраната какво прави там толкова късно.

Стаята беше тъмна. Включи осветлението. Тя беше напълнена с неговите колеги. Седнали на два реда пейки. Очите им бяха затворени, а те неподвижни като кукли. В гърба на всеки от тях беше вкаран кабел. Към дясната ръка на всеки беше забодена игла с маркуче, по което течеше бледорозова теност.

Стоян за миг осъзна всичко. Шефът му и собственик на фирмата, в която работеше използваше роботи. Всяка вечер, след края на работното време те бяха поставяни в мазето, а сутрин – изваждане на за новият работен ден. „Може и някога да са били хора, но нещо е станало с тях“ помисли си Стоян. Сега разбираше еднообразието, липсата на каквото и да е желание някой да научи нещо различно от мобилни телефони, футбол, обувки и кредити. Той е бил единственият човек в групата полухора – полумашини. След объркването си почувства гняв, тъй като тази негова човешка самота бе причнинена от неговия шеф. Като на лента през главата му се източиха картини на неговата самота, чувство на изолация, съмнения в неговата способност за човешко общуване. Мярнаха се безкрайно дългите осемчасови работни дни, през които е мълчал, стискал зъби и е подтискал желанието си да се развика „Какво ви става на вас бе хора? Що за хора сте вие?“ Гняв кипеше в него, тъй като все още спомените това страдание бяха прекалено силни.

Той обиколи двете пейки. Погледна безжизнените лица на колегите-роботи и техните затворени за роботски сън клепачи. Започна да издърпва кабелите от гърбовете им и да издърпва иглите от вените им. Един по един те започнаха да падат с глух звук.

Стоян изключи осветлението, затвори вратата и я заключи. Хвърли ключовете в шахтата на асансьора.

Излезе навън. Лятната вечер беше прекрасна. Изведнъж отново си спомни колко прекрасни са облаците по небето, обагрени в невероятни цветове от залязващото слънце. И с какво удоволствие усеща вятъра в косите си. Две деца минаха с колелета по улицата като се заливаха от смях.

Стоян вече знаеше. Никога нямаше да се върне назад.

 

Автор на фотографията е потребител с прякор Андромеда, погледни http://photo-forum.net/en/index.php?APP_ACTION=USER_PROFILE&USER_ID=2624

Моля, ако авторката не иска тази снмка да стои в блога, то да се обади и фтографията ще бъде свалена.

Етикети: , , ,

6 Отговора to “Колегите”

  1. Val Says:

    Еее, прекалено ужасно звучи тази твоя офис-реалност.

    По-земният й вариант: офис с общуващи, но ПРИТВОРНИ колеги – всеки един гледа в паницата на другия и завижда, абсолютно убеден, че той заслужава ако не повече, то най-малко Същото. В същото време всеки един гледа за заграби колкото може повече ‘функции’ от другите колеги, с цел да се ‘издигне’ и да стане приближен на шефа, та да си увеличи доходите.

    Ама нали не се коментира кой колко и срещу какво получава… Нито си пряк свидетел на реалната заетост на даден колега и реалния й резултат за фирмата… Достъпът до цялата информация е власт. Пък и редно ли е да позволиш да те одумват за идиотската ти готовност да бачкаш ‘за слава’?😉

    Много рядко се намират управители, които да мотивират и да възнаграждават по начин, който да е полезен за екипа – та нали принципа е ‘разделяй и владей’?

  2. Cliff_Burton Says:

    Кратката версия на Степфордските съпруги😛

    Симпатично разказче🙂

  3. Пъков Says:

    Я, ма аз този Стоян го познавам – офисът му е в Павлово. Само дето се помещава в къща, а не във висока сграда. Но иначе всичко останало съвпада. Обаче не мога да разбера защо в историята нищо не се споменава за това какво е направил с колежката си от снимката, когато ги е открил в мазето… Или вече и той е бил станал твърде безчуствен…?

  4. Пъков Says:

    Аз пак да попитам: защо в историята нищо не се споменава за това какво е направил с колежката си от снимката, когато ги е открил в мазето… Или вече и той е бил станал твърде безчуствен…?
    И си искам отговора. Спешно и безкомпромисно!

  5. bulpete Says:

    Интересен разказ.
    Хепиенда, може да бъде сменен с нещо по -трагично, но това е мнение.
    Благодаря за споделеното творчество…

  6. razmisli Says:

    Интересен сюжет.

    Аз като читател бих искала да удължа удоволствието и разказът да беше по-дълъг. Например някои подробности за служителите или пък загатване как са станали такива. Поздрав🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: