Велопътешествие от Германия до България, част X: Братислава – Габчиково

За непрочелите досега:

Към Част I: Заминаване

Към част II: Насред Австрия

Към част III: Минавам Линц

Към част IV: Германия!

Към част V: Отново в Австрия

Към част VI: Дъжд, дъжд, дъжд

Към част VII: От ВЕЦ на ВЕЦ

Към част VIII: Много интересен ден

Към част IX: На края на Австрия

IMGP0283

Когато сутринта си показах рошавата глава от палатката забелязах, че веселата компания от велосипедисти вече се е събудила и бавно си подрежда багажите. Всеки от тях се носеше палатка, като един от тях, казва се Арнолд, имаше подобна на моята, но беше JackWolfskin. Иначе – почти еднакви, само дето моята е синя, а неговата – зелена. Каза, че е прекрасна палатка и издържа на дъжд и бури. Точно както и моята – отговорих. Той ме помоли за съвет. Оказа се, че по време на пътешествието често му са се късали спици на задното колело. Което е неприятно и доста ги е забавяло. Погледнах ги, нормални спици, черни и може би малко по-тънки. Казах му, че аз преди пътешествието съм направил преглед на колелото и техник ми е сменил всички спици на задната капла. Препоръчах му като се прибере да направи същото и да каже да му сложат по-здрави спици. Според него не е карано кой знае колко с тези – около две години. Е, две години не е толкова малко – две пътешествия по 2000 км плюс всекидневно каране на велосипед до работата, може да се окаже, че е минал над 8000 км за това време.
Немците вече си бяха приготвили и натоварили дисагите на велосипедите докато се изкъпах в банята на къмпинга. Между другото тя беше много чиста (шегувам се, че е по-чиста от тази в къщи) и имаше сешоари на специални поставки. Взехме си сбогом и направихме една последна групова снимка. Хората се смеят на нея, тъй като очевидно нямам никакви велосипедни дрехи и съм като бяла лястовица сред тях. Докато се снимахме Арнолд се пошегува, че ето имали още един холандец. „Вече за втори път на това велопътешествие ме вземат за холандец” – казах. А той уточни, че в Унгария няколко дни карали с един холандец, който изглеждал в моя небрежен стил. Та такава била шегата.

IMGP0276

Сбогувах се с немците от Майнц и се запътих да си организирам закуска: филийки, намазани с купеният вчера мармалад от кайсии. Мармаладът приличаше повече на стегнато непрозрачно желе, явно се прави от смлени кайсии, които се варят и се желират. Общо взето е добре, тъй като няма опасност да изтече в дисагите.

На единствената маса отвън бяха седнали две момичета с велосипедни екипи и вече закусваха. Питах го може ли да седна при тях и се настаних за закуска. Двете се оказаха от Фрайбург, където учат в местният университет. Тръгнали от Фрайбург и искат да стигнат до Братислава. Там ще разгледат града и ще нощуват. Аз им казах откъде съм тръгнал и накъде отивам и че смятам да спя някъде оттатък Братислава. Попитах ги дали искат да караме заедно с което предизвиках леки разногласия в двучленната група. Едното момиче ме гледаше подозрително и не искаше докато другото беше видимо очарована от тази идея. Затова им лепнах кодовите имена Мъжемразка и Блондинка. Но реших да не се бутам и им казах, че ще забавя и по-добре да не ме чакат. Затова се забавих малко – изпрах малко дрехи и натоварих дисагите. През това време двете студентки бяха вече тръгнали.

Не след дълго се метнах на колелото и завъртях към Хайнбург и Словакия. Пътят наобратно беше приятен – велоалеята беше от добре трамбовани ситни камъчета, малко нависоко и заобиколена от ниви. Малко приятно разнообразие, тъй като карането в ниското покрай Дунав малко омръзва.

IMGP0278

Бързо подминах Бад Дойч Алтенбург и преди Хайнбург застигнах двете момичета от къмпинга. Бяха спрели до алеята и Блондинка нагласяше дисагите. Спрях да ги питам дали им трябва помощ и този път решиха, че не е лошо да караме заедно. Въпреки, че Мъжемразка не изглеждаше супер щастлива, докато Блондинка явно нямаше нищо против. Аз застанах най-отзад в колонката и бавно завъртяхме Хайнбург и границата със Словакия.

Граница между Австрия и Словакия всъщност няма и само по празното КПП разбирам, че сме напуснали Австрия. Казах на момичетата, че вече сме в Словакия и започнах да дрънкам разни изрази на словашки с примеси на чешки (или обратното), а те ме зяпаха неразбиращо. Изразите бяха от типа „Вие сте красавица. Аз ви обичам. Номерът на стаята ми е 33”. Или „Колко струва една бира? 20 крони!? Много!”. Влязохме в Братислава, където в парка покрай Дунав спряхме за малко. Те трябваше да намерят туристическата информация на града и да се настанят в хостел. А аз имах план да питам пак на информацията къде в Братислава има магазин на Декатлон. Имах нужда от нови дисаги, тъй като на верните стари спортпромски дисаги едното ремъче (от всичко три) се беше скъсало точно при шева. Общо взето могат да се поправят само с шевна машина.

От предното ми велопътешествие си спомнях къде се намира туристическата информация и поведох групата напред. Минахме по стария мост и завихме към централната пешеходна зона. По едно време забелязах, че момичетата ги няма зад мен. Върнах се малко назад и установих, че съм пропуснал табелата за инфоцентъра. Те стояха отстрани и се готвеха да тръгнат към някаква съседна улица. Отбих се в този инфоцентър, не можаха да ми кажат нищо за магазин Декатлон. Е, казах си, ще го намеря и сам. Спомням си, че на идване от прозореца на автобуса видях светещият надписа, значи е някъде по пътя в южната част на Братислава. На излизане махнах за сбогом на двете германки и продължих напред.

Реших, че центъра ми е наблизо и минах покрай Народният театър пред който помолих един австриец да ме снима. Младежът явно можеше да прави добри снимки и му го казах, а той искрено се зарадва. На снимката се вижда цялото ми катунско оборудване – изпрана фланелка, сложена отгоре да се суши, спалният чувал, който е увит с полареното одеало и бутилката от минерална вода Девин, която нося още от България. Между другото тази бутилка издържа до края на пътешествието.

IMGP0281

След известно време каране в познатата вече улица (на идване там посред нощите карах към магазина на Теско) наближих нещо като търговската зона на града. Имаше различни магазина като Крафур и нещо като едноетажен мол, в който бяха наредени магазини. Намерих спортен магазин, в който имаше нелоши спални чували, които не бяха особено скъпи. Но дисаги като за мен нямаше. Влязох в друг спортен магазин, по-малък и попитах за дисаги. Продавачът, мъж на около 50 години каза, че не разбира. Хе-хе, повторих старата комична ситуация да питам дали говори английски, немски и руски, но накрая се оказа,ч е разбира руски език. Затова аз с моя неправилен руски му обясних, че търся магазин на Декатлон. Дори му написах на листче. Каза, че не знае за такъв магазин в Братислава. Е, живи-здрави, ще се оправя някак си.

Като излизах забелязах, че в съседство има магазин на Фрьостингер, бях запомнил тези магазини от Австрия, където в Клостернойбург купих резервна вътрешна гума. Реших да питам. Продавачите пак не знаеха никакви езици и се наложи да се мъча да обясня на словашки, нещо като „циклистки таше”. Единият по едно време схвана и каза на другия на словашки какво точно търся. А аз като го слушах разбрах, че са ме разбрали и усилено закимах казвайки „Ано, ано!” („Да, да!” на словашки). И другият отиде до един рафт и извади дисаги. Разгледах ги – общо взето каквито ми трябваха – П – образна форма, не изглеждат малки. Струваха 25 евро и ги платих с дебитната си карта. Пред магазина сложих новите дисаги и прехвърлих всичкия багаж в тях. Старите ги окачих отгоре за да намеря подходяща кофа за боклук.
Отбих се за малко през един Карфур, в който забелязах, че си е същия смотан магазин като у нас със същите идиотски трикове от типа на табела „Най-ниска цена”, но като погледнеш се оказва, че има и по-евтино. Купих си едни макарони и хляб. Реших, че макароните ще ги пазя за някакви случаи на липса на каквото и да е друго за ядене. Представях си Войводина (област на Сърбия, която се намира горе-долу от Белград до Унгария) като една голяма празна равнина и господ знае дали има магазини наблизо. После се оказа, че тази моя представа за Войводина е напълно грешна в частта за магазините.

Нямах много време за губене, затова тръгнах обратно към центъра на Братислава. На отиване минах през един панелен жилищен комплекс, който ме впечатли с това, че е добре благоустроен. Блоковете бяха изцяло санирани и боядисани в приятни цветове, тревата – окосена, с пешеходни и велоалеи, детски площадки и малки градинки с пейки и чешмички. Бездомни кучета няма. И доста по-чисто и приветливо отколкото в нашенските градове. Дори кофите за боклук бяха под навес. С малко свито сърце се простих със старите дисаги и ги изхвърлих в кофата пред един блок. След това се насочих по познатата ми улица „Юри Гагарин” и наближих големите пътни възли на излизане от Братислава.

Там пък изпаднах в идиотска ситуация – наместо да хвана пътя към Шаморин по неизвестен начин се отзовах на магистралата в посока изток (а Шаморин е на юг). Дори карах неколкостотин метра докато видях табели, указващи че това е магистралата към Нитра или кой знае къде. А няколко автомобила ми бипнаха, явно ме предупреждаваха, че съм в грешка и по магистралата с колело не се кара.
Реших, че не ми се занимава тепърва със словашки пътни полицаи и бързо преметнах колелото през мантинелата и започнах да го тикам по тревата. Ако дойдат полицаи мога преспокойно да кажа „С колело на магистралата!? Кой, аз ли!?”. За радост полиция не дойде, а аз след известно тикане и умуване намерих пътя към Шаморин. За всеки случай попитах и един пешеходец.

С облекчение завъртях педалите към това градче, но пък отново изпаднах в идиотска ситуация. Пътят беше затворен и го асфалтираха. Голяма машина полагаше гореща настилка, два валяка изравняваха и наоколо щъкаха работници с характерните им дочени комбинезони и инструменти. Да заобиколя – не ми се заобикаляше – отстрани имаше само някакви трънаци и големи бодили. Затова спрях отстрани и почаках някой от работниците да каже дали мода да премина. Един от тях ми даде знак да минавам, а аз за всеки случай попитах „Можно?”. Онзи се закима интензивно, аз се метнах на колелото и минах директно през току-що положената и изравнена с валяк топла асфалтова настилка. Докато се усетя отзад чух куп възгласи от работниците. Нещо от типа „Не! Стой! Не минавай!”. Спрях почти веднага, и като погледнах назад – изненада! – с колелото бях оставил дълбоки хубави следи. Най-близкият работник взе да ми обяснява нещо на словашки, но аз му казах, че не разбирам (поне това мога да кажа на тоя език). Той ми направи знак да стоя на място. „Хубава работа – викам си – сега я загазих. Сигурно ще искат да плащам за щетите по настилката”. И седя там с виновно изражение и чакам да дойде полиция. А работникът махна на водача на валяка – и машината мина през следата и изравни всичко. Тогава работникът пак ми заговори нещо, аз пак казах, че не разбирам. Тогава той направи жест с двете ръце сякаш вдига щанга и после да вървя, ааааа, разбрах, да съм носел колелото с ръце и да си ходя. Благодарих му, дигнах колелото на рамо и внимателно по края на асфалта го пренесох по вече готовия път. След което се метнах на него и съвсем бързо завъртях педалите нататък. „Тц-тц – викам си – майстор съм на подобни ситуации!”.

Пътят в посока Шаморин беше, естествено, затворен. Съвсем естествено се е образувала една голяма велоалея. И хората, живеещи наблизо, са се възползвали от това – по пътя има цели групички и семейства с деца, които карат велосипедите. Когато ги наближих установих, че са изкарали старите си велосипеди – имаше най-разнообразни едновремешни модели, а имаше нови и съвсем модерни. Това е добра доказателство, че при наличието на инфраструктура за велосипеди хората се втурват да я използват.

IMGP0284

Затворената отбивка свърши и се появиха автомобили. Това не ме притесняваше особено, тъй като бяха малко, а и пътят беше достатъчно широк. Повече ме притесняваше времето – слънцето се скри зад облаци и ми се струваше, че ще вали. А и доста време загубих в Братислава в търсенето на дисаги, объркването на пътя и карането ми по пресния асфалт. Когато стигнах покрайнините на Шаморин, вече беше станало към шест вечерта. От предното ми пътешествие помнех, че в началото на това малко градче на брега на Дунав има магазин на Лидл. Реших, че е добре да хапна там. Купих си хлебчета, някакви сирене и прясно мляко и прав, използвайки дисагите на велосипеда за масичка започнах вечерята си. След няма и минута се оказах с компания – двама мъже над 50-те, явно местни, които се разположиха на плочките до мен. Единият приличаше на представител на местното ромско малцинство, а другият изглеждаше като словак – със светла коса и сини очи. Имаше и голяма бенка на бузата. Изглеждаха бедни – със стари износени дрехи, небръснати и леко рошави. Ромът беше седнал на плочките и ядеше херинга с бял сос от кутия, като топеше залъци хляб. Другият стоеше прав и си режеше кренвирши. Въпреки, че изглеждаха бедни дрехите им бяха почти идеално чисти. Ромът носеше стари дънки в стил от 70-те, но по тях нямаше нито едно петно. Никой от двамата не миришеше на некъпан или мръсно. Реших, че Словакия има по-добра социална система от нашата и очевидно не оставя хора да ровят по кофите.

Заприказвахме се. Аз използвах малкото ми познати думи на словашки за което получих похвала от сътрапезниците ми за езиковите ми познания. Като казах че съм от България, словакът каза, че в миналото е ходил на Созопол, било е през 80-те години. Нашето море му е харесало тогава. И двамата бяха много сърдечни хора, смееха си и явно им беше приятно да хапват с компания. И на мен ми беше забавно, но времето течеше, а аз исках да стигна до Габчиково, следващото градче, където да преспя в общежитията на почивната база на Техническия университет в Братислава. Както направих и преди две години на връщане от Мюнхен.
Метнах се на велосипеда и подкарах към центъра на Шаморин. Там попитах едно момиче с велосипед къде е Дунавската велоалея. То каза да карам с нея, ще ми покаже. Опитвах се да говоря на английски с нея, но тя знаеше съвсем малко, сякаш го беше учила от филмите. Попитах я дали знае немски, а после – и руски, но ми тя отговори с въпрос „А защо не знаеш унгарски?”. И аз й казах най-полезната ми фраза на унгарски – „Нем беселем модьорол” („Не говоря унгарски”). Всъщност в тази част на Словакия живеят доста унгарци и момичето се каза от тях. Стигнахме на края на градчето, където имаше малки триетажни блокчета. Момичето ми обясни, че трябва да карам още малко в посока Дунав, там има парк, а до него е велоалеята. Излязох в парка и след малко въртене намерих алеята. Тук река Дунав изглежда широка и голяма тъй като по-нататък, в Габчиково, имаше стена и електроцентрала. Велоалеята беше върху голяма дига, добре асфалтирана. Но на нея нямаше нито един велосипедист.

Завъртях по нея общо взето бързо, тъй като две неща не пришпорваха – настъпващата нощ и влошаването на времето.

Въртях бързо, без да спирам, приведен напред и сложил лакти върху кормилото, а с ръцете бях хванал предната чантичка. Минавах покрай селца, тук-там някоя палатка на риболовци, гори и ниви. От време на време ръмеше, но това не ми пречеше особено – капките бързо изсъхваха.

Река Дунав близо до Габчиково (Словакия)

Река Дунав близо до Габчиково (Словакия)

За лош късмет се оказа, че малко преди Габчиково велоалеята е прекъсната – сложена е малка бариера и надпис. Трябваше да отбия в близкото село и по тъмно да карам по шосето. Без особени проблеми намерих пътя и завъртях по него. Пуснах динамото и облякох светоотразителната жилетка. Карах по почти празен път осветявайки с фара десетина метра напред. А отстрани – непрогледен мрак. Така стигнах до следващото село, казваше се Трстена на Острове. В тъмното изобщо не се ориентирах и затова спрях и попитах трима тийнейджъри за посоката. Обясняваха ми няколко минути на словашки докато разбера горе-долу къде да карам.
В тъмното намерих някак си шосето и завъртях по него. Не след дълго стигнах до Габчиково. Градчето изглеждаше съвсем заспало – по улиците нямаше никой с изключение на двама младежи в паркчето, които ме упътиха за посоката към общежитията. И аз имах някакви спомени от предното ми идване, тъй че ги намерих без проблеми. Блоковете си бяха там, а къде беше входа? До един от блоковете (всичко три броя) имаше кафе-кръчма, на пластмасова масичка бяха седнали трима мъже и пиеха бира. Попитах ги къде е хостела и те ми посочиха един едва светещ вход. Вече беше към девет вечерта, когато влязох да се настаня във въпросния хостел. Портиерката ми поиска лична карта или паспорт и старателно ми записа имената, но се оказа, че изобщо не може да прочете адреса ми на гърба на личната карта, който е написан на кирилица. Затова ми даде едно листче и химикалка за да го напиша на латиница. Поговорихме за малко и аз на моя ужасно развален словашки й обясних, че се прибирам в България с колелото. Портиерката ахна като разбра, че имам намерение да стигна от Германия до България. Позаинтересува се как така разбирам и мога малко да говоря на словашки. Аз й отговорих, че съм учил руски език в училище, а той помага. А също така имам и речник в къщи и знам някои основни думи.

По някаква случайност ме настаниха в стаята, в която бях и пред две години. В нея нищо не се бе променило. Дори пердето все така висеше от едната страна. Преди лягане се изкъпах. Докато седях на пода на душ-кабината (силно казано душ-кабина, тъй като нямаше стени, а само повдигнат под) и се поливах с вода ме обзе тъга. Беше ми станало мъчно за малкото ми детенце, което нямаше година и половина. „Ето – казвах си – днес е първи септември, а съм още в Словакия. Кога ще успея да се прибера у нас?” Работата е, че на 14 септември най-късно трябваше да съм се прибрал у дома. Жена ми трябва да пътува на следващия ден на научна конференция в Сърбия. И аз трябваше да гледам детето. Имаше вариант и майка ми да го гледа, но някак си ми ставаше тъжно от това, тъй като досега само аз или жена ми сме се грижили за него. Струваш ми се, че на детенцето ще му бъде тъжно без нас. И така седях на пода в банята, поливах се, държейки слушалката на душа в една ръка (държачката на стената беше счупена) и тъгувах. Изминало е определено време и вече ме хваща носталгията…

Не след дълго си легнах. Вече беше минало 10:30 вечерта, а за велопътешественика това е вече ужасно късно. Спах хубаво и непробудно, всъщност единственото ми спане в стая и на легло за цялото ми велопътешествие от Германия до България.

About these ads

Етикети: , , , , , , , , , , , ,

3 коментара to “Велопътешествие от Германия до България, част X: Братислава – Габчиково”

  1. Стоян Says:

    Преди два дена се върнах от поредното ми пътешествие в централна Европа. За съжаление отново с кола. Този път постигнах съгласие с жена ми и спахме в Габчиково. Много ми се искаше да спим в твоите общежития, но приятелите с които пътувахме бяха запазили някакво хотелче, че имало и ресторант под него. Все пак успях да се поразходя из Габчиково и да усетя атмосферата на част от твоето пътуване. Там наистита мнозинството са унгарски говорещи.

  2. Rumi Says:

    Чудесен разказ, изчетох всичките части с радост. Направо си е за книга! :-) Аз съм начинаещ колоездач, уча се на стари години (31) и тази история тотално ме вдъхнови да карам повече, та някой ден да пробвам и аз някой по-дълъг преход. Наистина с колело човек съвсем различно изживява местата, през които минава, много по-различно, отколкото с кола например. (Аз колите и без това много не ги тача, падам си повече по влаковете :-)).
    Много жив и приятен е разказът ти, леко и увлекателно се чете. Особено забавни ми бяха описанията на срещите ти с хора по пътя, например семейството, обикалящо Европа с конска каруца. :-) Направо ми се прищя да кача мъжа и децата на една каруца и да потегляме. :-)
    Благодаря за удоволствието! Пожелавам ти още много такива вдъхновяващи приключения! :-)

  3. Iva Says:

    Леле хора! Благородно Ви завиждам за пътешествието!
    Аз от скоро карам колело, и при едно такова пътешествие ще направя страхотна фигура

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: