Велопътешествие от Германия до България, част VIII: Много интересен ден

За непрочелите досега:

Към Част I: Заминаване

Към част II: Насред Австрия

Към част III: Минавам Линц

Към част IV: Германия!

Към част V: Отново в Австрия

Към част VI: Дъжд, дъжд, дъжд

Към част VII: От ВЕЦ на ВЕЦ

Къмпиране близо до Тулн

Утрото на 30 август беше приятно слънчево и топло. След закуска на брега и стягане на багажа се запътих обратно към Тулн. Налях си вода, направих още няколко снимки и се върнах обратно от другата страна на реката.

Велоалеята до Тулн

Не бях минавал преди по тази част на алеята, а и наоколо изглеждаше по-слабо населено. И наистина се оказа, че няма кой знае какви големи селища – няколко селца, в покрайнините на които имаше много добре изглеждащи вилички и бунгала. И после – почти празни места покрай реката.

Това си има хубави страни – пълно е с къпини. По неизвестни за мен причини никой от местните не ги бере – просто си висят по храстите наоколо. Открих, че един от сигурните начини човек да открие къпини е когато се скрие в храстите по малка нужда. Изведнъж забелязва, че наоколо е пълно с къпини. Изобщо човек трябва малко да позабави темпото на каране и да се огледа настрани. Къпините са едри и ароматни. И аз здравата хапвам от тях, тъй като решавам, че ми трябват витамини и изобщо плодчета. Нищо, че хапвах здраво ябълки и круши покрай овощните градини на Вахау.

И продължавам нататък. Според картата насреща ми е ВЕЦ-а на Грайфенщайн, на около 15 км на северозапад от Виена. Същият, на който бях спал следобедния си сън през първия ден от велопътешествието си.

За добра изненада се оказа, че до велоалеята, в района на ВЕЦ-а, има чешма. Ценно нещо за велопътешественик като мен. Затова веднага се разположих на пейката да нея, оставих колелото на тревата и извадих дрехи за пране. Изпрах всичко и го наредих върху шалтето, което оставих на тревата на слънце.

Реших, че е добра идея да използвам възможността да си сготвя. Така или иначе чакам дрехите да изсъхнат. Още от България си носих едно пакетче картофено пюре на прах. Направих го на туристическия примус като добавих кашкавал ементалер. Стана по-скоро нещо като картофена крем-супа, но пък беше вкусно.

Бях си прострял дрехите на върху шалтето, което пък беше на тревата досами велоалеята. Виждаха се боксерки и фланелки. Мина една жена с две деца с велосипеди, които спряха на чешмата, за да пият вода. По-малкото сочеше към прането и учудено каза на майка си: „Мамо, виж, бельо”. А майката явно не знаеше какво да му обясни, казва че съм се прал за да съм чист и е добре човек да си пере дрехите. По тези земи чистотата е на почит.

И тъкмо бях изял яденето и предната гума на колелото се пукна. Явно от топлината – бях оставил велосипеда на слънце. И както си лежеше се чу едно пукване, придружено със свистене. Извадих си инструментите и започнах да ремонтирам. Предната вътрешна гума се беше пръснала, имаше цепнатина от няколко сантиметра. Иначе казано – непоправима. Добре, че си носих резервна гума.

Един от сигурните начини да се заговори човек с местните велосипедисти е да започне ремонт до велоалеята. Няколко велосипедиста спираха, за да ме питат какво е счупено. И се приказвахме разни от типа накъде пътувам и откъде съм тръгнал. Учудваха се като им казах, че пътувам към България. Явно им изглеждаше някъде надалеч и лека авантюра. Още веднъж се убедих, че австрийският немски е доста различен от този книжовен немски, който съм учил и с който съм свикнал. На някои хора просто не разбирах дори прости изречения. Сякаш ми говореха на някакъв друг език, а не на немски.

Оправих гумата и тъкмо бях изял сготвеното от мен към чешмата дойдоха млади мъж и жена, които носиха малък бидон за вода. И двамата изглеждаха странни. Мъжът имаше къса коса, но за сметка на това беше оставил дълга тъмноруса брада като руски староверец. Погледна ме как седя с празното вече канче в ръка и ме попита на немски дали ям пилешко. „По време на пътешествие ям всичко”-  отговарям. И той обяснява, че има в повече и може да ми донесе след малко. Двамата вземат вече пълния с вода бидон и на ръце го занасят нанякъде. А аз си чакам, гледам си часовника и си викам, че днес май няма да карам кой знае колко. Бях навъртял около 35 км, което не е кой знае колко. Но пък се успокоявах, че не е лошо да имам един ден нещо като почивка.

Каи и Наталия

След малко мъжът и жената се връщат. Носят в пластмасови кутии парчета панирано пиле, явно купено от някоя фаст-фууд закусвалня, една кутия с доматен сос (предназначен човек да топи пилето в него) и една кутия картофена салата. Отварям кутиите и започвам бавно да изяждам всичко. Въпреки че съм ял преди малко установявам, че в търбуха си имам още място. Някак си така става – на велопътешествие ми се струва, че мога да изям два-три пъти повече от нормалното ядене и после да огладнея след няколко часа.

Докато изяждам яденето в кутиите се разприказваме. Мъжът се казва Каи, а жена му – Наталия. Обикалят Европа с конска каруца. Заседнали са тук до ВЕЦ-а, тъй като конят се е наранил. Водели го на преглед в Корнойбург (близкото градче, не се чудете от къде ви звучи познато – казват го по бюлетина за нивото на река Дунав). Ветеринарят им казал, че конят трябва да почива една седмица и им дал някакво мазило. И хората отседнали до ВЕЦ-а, близо до чешмата.

Каи решава да ми обясни за какво е тяхното пътешествие. Според него в Библията имената на Исус Христос и останалите хора са преведени грешно и така звучели смешно, дори и обидно. Дава ми и примери. А аз не знам какво да отговоря. Показва ми листа с обяснения. Е – казвам накрая – какво значение има, щом в края на краищата не е ясно дали въпросните личности са съществували. И добавям, че не съм религиозен. Каи се оказва и креационист. Е – показва ми той наоколо – мислиш ли, че пчелата така някак си от еволюцията се е научила да събира нектар от цветята. И изобщо вярвал ли съм в еволюцията? И виждал ли съм бил еволюция най-вече? А аз с моя не особено богат немски му обясних, че преди всичко не вярвам в еволюцията, а съм сигурен в нея. И че еволюцията е прекалено дълъг и бавен процес, за да бъде наблюдаван от един човешки живот. Не само това, но откакто има наука, някъде от времето на Галилей, това за еволюцията е пак прекалено късо време. И че биологията има доказателства не само от наблюдения, но и от изследванията на ДНК.

Честно казано сам се учудих от моя немски. Да обяснявам чак такива неща досега не ми се е случвало, но пък се оказа, че знам правилните думи.

И така докато обсъждаме подобни въпроси аз хапвам. Поседях още към час в разговори с Каи и Наталия, която пък в един момент му направи забележка да не се опитва повече да агитира атеист като мен. Оказа се, че Каи е от Тюрингия, бивш гражданин на ГДР, а Наталия е от Молдова. И пътешествали с трите си деца из Европа, най-малкото било на десет месеца.

Беше вече към четири следобед и аз най-накрая реших да продължа нататък. Питах ги дали има магазин на KIK в Клостернойбург (градче близо до Виена). Казаха ми, че имало. KIK са може би най-евтините магазини за дрехи, като покрай тях продават какви ли не текстилни неща, включително така нужното ми поларено одеало.

Прибрах всичко, сбогувах се с Каи и Наталия и потеглих.
Минах от другата страна на Дунав и завъртях по алеята, която минаваше по една много приятна вилна зона. През цялото време не спрях да зяпам малките вилички и бунгала и да се удивявам от разнобразните форми и архитектура. Почти бях на път да призная австрийските архитекти за най-добрите в света, но се замислих че кой знае кой е правил проектите. А има невероятни бунгала. Някои са двуетажни, като покривът е скосен, други са тесни, високи и с големи прозорци на всички стени, така че се вижда дворът и дърветата от другата страна. Някои са като типични австрийски къщички, но много по-малки. Изобщо изобилие от форми и стилове. Единственото за което съжалявам е, че не направих снимки, бях се разбързал тъй като смятах, че нямам време.

Влязох в Клостернойбург. Оказа се пълен със забележителни катедрали и стари сгради.

Клостернойбург

Тук ми се случи и една доста комична история. По едно време, явно от здравото ядене, ми се приходи до тоалетна – по голяма нужда. И какво да правя, отивам на гарата. Там се оказва, че само писоарът е безплатен, а за другата тоалетна трябва да се пусне монетка от 50 цента. Ровя нервно по джобовете си и откривам една единствена монета, и то от две евро. Тюхкам се и на стената забелязвам голям автомат. И в бързането решавам, че предвидливите австрийци са сложили машина за разваляне на монети, че и на процепа си пише „2 Euro”. Бързо пускам монетата, натискам бутона отдолу и – ИЗНЕНАДА! – пада пакетче презервативи. С вкус на портокал.

Решавам да запазя самообладание и пак ровя из джобовете и портмонето си. Най-дребните ми представляват банкнота от 20 евро. Решавам да отида до туристическия информационен пункт от другата страна на коловоза, пак на гарата и да помоля да ми ги развалят или да видя дали имат тоалетна. Отивам, питам и младежът ми казва, че нямали, да използвам тоалетната отсреща, точно тази от която току-що излязох. Моля го да ми развали двадесетте евро, тъй като нямам 50 цента. Казах му, че се чувствам глупаво, но просто нямам монетка. Той рови известно време и ми каза, че няма 50 цента. И ме насочва към едно кафе наблизо. Така и така съм дошъл го питам къде има магазин на KIK. Младежът вади карта, очертава ми с кръгче търговската зона и ми я дава. Благодаря и мятам се на колелото и потеглям към въпросната зона. Викам си, че няма какво да занимавам хората в кафето.

Бързо стигам до там, но не намирам магазина на KIK. Има всякакви магазини, но не и този, който ми трябва. Питам един минувач, отговаря ми на английски, че не е от тук и изобщо не знае къде се намира магазина. Питам друг, който ми обяснява, че трябва да се върна малко назад по алейката. Върнах се, но магазина го няма. Няма никаква табела поне да ме упъти. Спирам един велосипедист и го питам. Той каза, че ще ме упъти за малко и двамата въртим малко на изток, по някакъв път, който ми се струва, че води за никъде. Велосипедиста отбива настрани и ми казва да карам все напред и че той е дотук. Благодаря му и продължавам. По едно време видях малка бирарийка, тип бунгало с маси, където има бира и наденички с хлебчета. Реших, че повече не се издържа и да питам за тоалетна. Няма проблем – казва ми жената зад бара и ме упътва. Разгеле, поне тая работа свърших. Да са живи и здрави всички малки бирарийки!

След това продължавам напред и ми се стори, че магазина на KIK изплува от гората. Бързо влязох вътре веднага питах за одеало, намерих точно каквото ми трябваше. Щастлив си купих едно кафяво поларено одеало, което беше и намалено и ми струваше ТРИ евро. Единственият дефект беше, че явно както е било завито на руло е държано на слънце и някои части от едната страна бяха избелели. Честно казано дреме ми, че има по-светли петна.

Минах и през един магазин от типа на Баухауз, откъдето купих и чифт ластици за багаж, тъй като прецених, че ще ми трябват, за да го закачам някъде по дисагите. От магазина на Фрьостингер, няколко минути преди да затвори купих и една нова вътрешна гума. Все пак човек не може да разчита само на лепенките, тъй като е възможно гумата да се спука на такова място, където лепенката няма да хване.

Излязох навън, погледнах си часовника. Беше станало шест вечерта и след кратък размисъл реших, че нямам време да пресека цялата Виена, да изляза извън града и да си опъна палатката някъде из храсталаците. Затова реших да се върна към ВЕЦ-а на Грайфенщайн, където ще опъна палатката. Предвидих, че мога да потърся Каи и Наталия и да ги питам дали мога да си опъна палатката до техния лагер.

Речено-сторено, стигнах до познатата чешма почти по мръкнало, завъртях още малко нагоре, където видях каруца и кон. Каи и Наталия се оказаха там и казаха, че няма проблеми да си опъна палатката до тях. Почти по тъмно сглобих палатката и подготвих всичко за спане. През това време Каи беше напалил огън и припичаше филийки.

Лагерът на Каи и Наталия наподобяваше катун. По земята около голямата каруца, подобна на тези от Дивия Запад, имаше бидони, малка ръчна пластмасова пералня, легени, голяма тенджера с кръгло дъно и тринога за готвене на огън, малки столчета и какви ли не други неща. Катунската картина се допълваше от простор, опънат между две дървета, на който съхнеха детски дрешки.
Настанихме се около огъня и отново се разприказвахме. След следобедните упражнения немският ми вървеше по-гладко. Каи ми разказа, че вече четвърти ден седят до ВЕЦ-а, а работещите в него били втрещени от гледката на три деца в каруца и търчели да им носят ядене. Количества, които не могат да изядат, затова ми предложили на мен. Каи постоянно им казвал, че има достатъчно пари за всичко необходимо, но те си носили. След третия ден пък дошли полицаи и им казали, че в Австрия дивото къмпиране не е разрешено. А Каи ги попитал къде да отидат и те му отговорили да отиде на къмпинг. „А с тоя кон на кой къмпинг да отида?” – казал им Каи и допълнил, че е само за една седмица на това диво къмпиране. Полицаите махнали с ръка и ги оставили.

Оказа се, че цялото семейство е на път още от началото на юни. Тръгнали от Германия, минали през Франция, Испания и Италия и сега от Австрия са се запътили обратно в родната Тюрингия. Смятат напролет пак да тръгнат да обикалят, този път мислят в посока Турция, което включва и минаване през България. Разказах им горе-долу какво е положението у нас и да пазят коня от крадци. И да не се притесняват, у нас каруци по пътищата все още има и не е кой знае каква изненада за нас.

По едно време от гората наоколо взеха да се чува нещо като гърлено мучене и шум от трошене на клони. „Виж ти – каза Каи – елените пак са тръгнали из гората”. Оказа се, че това време е размножителния период на елените и мъжките съвсем са подивели – ходели из гората, блъскали клоните с рога и се боричкали по еленски. Ако бях сам и нямаше кой да ми обясни сигурно доста време щях да се чудя що за животни тичат наоколо. Сетих се как в Родопите до Триград все ми се причуваше мечка в гората, а се оказа, че пукат дървата в огъня. На страха очите са големи. На Каи му беше забавно – дори по едно време се изправи и взе да мучи с все сила подобно на елените наоколо.

Позяпах каруцата. Каи ми каза, че била произведена в Полша и че я бил купил за две хиляди евро втора употреба, кажи-речи колкото една кола. Вътре имала легла и малка маса. Тежала един тон заедно с всички мебели. Има си дори и място за акумилатор, за да може да светят задните стопове и един преден фар. Но според него не вършел някаква работа и затова го използвал само за електрическа ограда на коня.

Каруца за пътешественици

Конят пък изглежда точно като кон, който ще може сам да тегли подобна каруца. Снимката говори сама.

И така, хапвайки препечени на огъня филийки, намазани с масло и мармалад и приказвайки си за пътешествия и други държави минава вечерта. Огънят почти догаря и изяждайки последните филийки забелязваме, че е станало полунощ. С приятни хора времето лети по-бързо от лястовица. Решаваме, че е време за спане и всички се прибираме – кой във каруцата – каубойски фургон, кой в малката палатка. Щастливо се мушкам в спалния чувал и се завивам с новото одеалце. „Ей че интересен ден!” – казвам си – „Ще има да разказвам като се прибера у дома”.

Етикети: Austria, Donauradweg, Дунавски веломаршрут, велопътешествие, велопътешествие по Дунав, велопътешествия, велосипедно пътешествие, през Австрия с велосипед, през Австрия с колело, пътешествие с велосипед, пътешествие с каруца, пътешествие с колело, Greifenstein, Klosterneuburg, Tulln