Велопътешествие от Германия до България, част IV: Германия!

IMGP0093

Занепрочелите досега:

Към Част I: Заминаване

Към част II: Насред Австрия

Към част III: Минавам Линц

За моя приятна изненада утрото на 25 август 2011 г. беше невероятно слънчево. Нямаше и следа от снощните дъждовни облаци. Сякаш през нощта не е капнала и капка. Зарадвах се – още хубаво слънчево време.

Докато се измъквах от палатката и си приготвях багажа за тръгване за голяма изненада по черния път се приближиха двама ездачи на коне – млада жена и мъж. Конят на жената спря и взе да пръхти и цвили недоволно – явно моето присъствие го притесняваше и не искаше да мине. Затова се свих почти на кълбо между палатката и храсталака и тогава конят най-накрая реши, че може да мине. Извиних се на ездачите, които изобщо не се бяха притеснили и ми отвърнаха с усмивка, че няма проблеми. Още не бях прибрал палатката мина още една жена с кон. Този път криенето ми зад палатката не даде резултат и ездачката слезе от коня и го преведе покрай мен като го дърпаше за юздите. Пак се извиних и пак получих усмивка в отговор.

Направи ми впечатление, че конете ми изглеждаха огромни. У нас съм виждал доста коне, изкарвал съм си летните ваканции на село и имам горе-долу представа за размера на конете. Но тези бяха наистина едри животни. Не знам защо си представих как тази порода едри коне са оцелели през вековете още от времето на рицарите. Тогава са носили в бой облечените в тежки брони ездачи, мачкали са враговете с копита. А сега се страхуват от някакъв колоездач идващ от далечните Балкани. Какви времена!

След снощният дъжд и росата палатката ми беше мокра. Горният слой беше като изваден от Дунав. Затова оставих разглобената палатка настрани, събрах всичко в дисагите и ги натоварих на велосипеда. Изкарах колелото с багажа на велоалеята и се върнах за палатката. Докато бях в храсталака чух двама мъже с колелета, които си говореха. Не чух добре какво каза първият, но вторият възмутено каза „сране” (шайзен). Ох, човекът си е мислил, че съм се скрил за замърсяваща тоалетна в гъсталака наместо да се отбия в хубавите тоалетни до езерата с плажовете. А аз тъкмо носих развяващата се палатка, за да я сложа да съхне върху велосипеда. И докато палатката се печеше на силното слънце, аз закусвах върху шалтето, сложено на тревата до алейката и зяпах реката. А на отсрещния бряг се виждаха доста палатки или някакви сенници, явно за риболовци. Затова си казах, че явно няма проблем да спя по брега на Дунав на палатка.

Малко отклонение. Имам едно просто правило за действие в друга страна, особено из Западна Европа. То е: „Прави каквото правят другите и не прави каквото не правят другите”. Например не съм виждал огнища в гората в Германия. Германците не палят огън където им падне, значи и аз не трябва да паля огън. Това правило го спазвах и за Австрия, въпреки че тук-там по брега на Дунав се виждаха огнища. Велосипедистите се стремят да карат в дясната страна на велоалеята, значи и аз трябва да карам така. В Мюнхен боклукът се събираше и изхвърляше разделно, значи и аз правя така. Никой не изхвърля каквото и да е през прозореца, значи и аз не трябва да изхвърлям (не че в България го правя де). Изобщо човек е добре да е наблюдателен (поне!!!), за да не изпада в неприятни ситуации от типа да идва полиция и да го глобява. Затова като гледах палатките от отсрещната страна реших, че едва ли ще ми направят проблем ако пренощувам на палатка където сваря, т.нар. диво къмпиране.

Палатката ми изсъхна идеално и вече можех да потегля нататък. Гледайки картата реших, че имам съвсем реални шансове да стигна до довечера до Пасау. Съвсем скоро велоалеята зави, отдалечавайки се от Дунав. За моя изненада се смениха и знаците. Наместо велосипеда на зелен фон, надпис Donauradweg и шестица на син фон (сиреч Евровело 6) се появи знакът R1. Затова питах един мъж, който явно беше от близкото село. Подобно на всички останали австрийци той ме упъти и ми каза, че този знак означава същото като зелените знаци за Евровело 6. Благодарих му и продължих.

Подобни отклонения са доста приятни, тъй като колоездачът минава през приятни села и градчета и може да види повече от всекидневния живот на австрийците. Както и къщите им, дворчета с цветя и зелена трева. Тези детайли от ежедневието на хората в дадена страна превръщат велопътешествието в най-предпочитано от всички други средства за пътешестване за любознателните хора. Единствено ходенето пеш може да даде повече впечатления, докато с останалите превозни средства – автомобил, автобус, влак или самолет – човек вижда и опознава страната колкото и рибата в аквариума опознава околния свят, т.с. почти никак. От всичко най-безмисленото ми изглежда организираната екскурзия. Човек го водят на някакви често пъти незначителни места, но пък посещавани от туристи, от типа на някаква църква, в която се е оженила Беатриче, любимата на Данте. На човек почти не му остава време да се завре на някакви интересни места или да разгледа нещо различно лъскавите централни части на градовете (макар че и крайните квартали са интересни с това, че показват ежедневен живот и не са туристическа атракция). А и всичко е по програма, която е подготвена от други хора, често с оглед пестене на пари от разкарване на автобуса, а и без оглед на личните интереси на пътуващия. А програмата не се променя, няма значение че сега е интересно и искам да остана, а знам че на следващите места е пълна скука… Но като си дам сметка предните три дни ми са точно такива, подобни на екскурзия – следвам програма, не се спирам кой знае колко и гледам да стигна до Пасау преди петък. Е, връщането ще е различно.

И така, минавайки през Фелдкирхен бързо стигам до Ашах. Ашах е малък, но симпатичен град от двете страни на Дунав. Мисля, че няма кой знае какви забележителности, но пък спрях в него, тъй като има приятен парк край реката. А тъкмо потеглих, когато видях магазин на Volkshilfe, доколкото разбрах в него има дрехи втора ръка. Е, не е лоша идея да погледна за някоя дреха, един по-дебел суитчър от полар ще ми дойде добре ако вземе да застудява. Затова влязох вътре. Оказа се, че магазинът се комбинира с поща, а всъщност изглежда съвсем малък. В единият ъгъл е пощата, останалото е заето от дрехи втора ръка, а покрай тях и какви ли не използвани вещи – играчки, книги, кърпи и одеала. Съвсем случайно намерих едно портмоне с връвчица за носене на врата. Странното е, че точно от такова имах нужда – сегашното ми пормоненце беше някакво подобно, но на около десет години и се беше съдрало. Вече нямаше и помен от надписа „ФНС ДУО” („Федерация на независимите синдикати от Държавното управление и организации”), връвчицата му едва висеше и можеше да го загубя по пътя. Това в магазина се оказа, че струва 50 цента и веднага го купих. Сред останалите работи не можах да си намеря нищо подходящо. Пред магазина прехвърлих цялото съдържание от старото в новото портмоне, като старото изхвърлих в най-близкото кошче за боклук. След половин минута мълчание в памет на старият верен портфейл потеглих напред към Пасау.

Очакваше ме каране в едно от най-приятните за велотуризъм места в Австрия. Тук е и може би не толкова известният район за пешеходен туризъм, наречен Донаущайг. За около 40 км река Дунав прави невероятни меандри през район с високи и стръмни откъм реката хълмове, целите обрасли с гъста гора. Крайбрежието на реката е относително рядко населено, тъй като общо взето няма равни места. Самата велоалея в началото представлява тесен път, по който може би минават по двадесет леки автомобила на ден. Освен всичко част от района е резерват и не се препоръчва да се излиза от велоалеята.

И така, насочих се на излизане от Ашах, когато кажи-речи на края на града видях информационен пункт, който имаше и тоалетна. Пункта беше доста интересен и симпатичен: беше едноетажна къща, като посетителите не влизаха вътре, а стояха пред два широко отворени прозорци. Изобщо изглеждаше много приветлив. Налях си вода и продължих нататък.

Според картата тази отсечка – от Ашах до Пасау трябваше да е най-стръмна – за около 30 км колоездачът трябва да изкачи разлика от приблизително 30 метра. Иначе казано – наклонът е незабележим. Споменах ли, че велоалеята между Пасау и Виена е най-равната велоалея в Европа и се препоръчва за пенсионери и деца над 9 години? И да не съм споменал, вече става ясно.

Алеята малко след Ашах

Алеята малко след Ашах

С излизането от Ашах все повече започвам да се радвам. Пейзажът наоколо ми напомня на планина, а велоалеята е засенчена от големи дървета. С всеки малък завой се откриват все по-прекрасни гледки: големи и стръмни хълмове, между които се вие Дунав.

IMGP0099

Между Ашах и Пасау

От време на време някъде нависоко се виждат дворци или камбанарии на църкви. В реката най-спокойно и необезпокоявани от никой си плуват лебеди, сякаш да допълнят усещането за спокойствие и някакъв цивилизован аристократизъм. Къщи и други признаци на човешка намеса в това прекрасно място почти не се виждат. Въпреки че хубавата страна на цивилизацията си личи – по пътя има почти невидими за един българин като мен пукнатини, които обаче са маркирани със спрей за да бъдат ремонтирани. От време на време когато алеята е съвсем близо до Дунав има и здрави дървени парапети, които явно имат за цел да предпазят невнимателните велосипедисти от падане в реката. От време на време до алеята има и места за почивка – две пейки с маса, както и неизменното кошче за боклук до тях. Може би пак ще повторя, но човек се чувства добре, когато усеща как куп други хора се грижат за неговият физически и душевен комфорт. Разминах се и с един български кораб – беше единственият товарен кораб по Дунав, върху който имаше моряк, поливащ палубата с маркуч.

IMGP0101

И така, почти неусетно стигнах до Шльоген – малко селце, което за мен е забележително с това, че при него велоалеята прекъсва. За удобство на велотуристите има малък ферибот, с който човек може да мине от другата страна на реката и може да продължи да кара по велоалея. От една страна не исках да давам пари за преминаване, а и при предишното ми пътешествие бях минавал от там. Затова реших да карам четири километра по шосе заедно с автомобилите. Минах покрай пристана на ферибота, където имаше указателни табели – даваха възможност на велосипедиста да избира от коя страна на реката да продължи и предупреждаваха, че по южният бряг се кара по шосе. Минах покрай един впечатляващ с външния си вид пансион и излязох на шосето. Сложих си каската и жълто-зеленият сигнален елек, подобен на този, който носят полицаите от Пътна полиция. И здравата завъртях. Пътят не беше кой знае колко натоварен, но за сметка на това пък ми се струваше че колите профучават покрай мен с голяма скорост. От време на време минаваха и камиони. Трябва да кажа, че австрийците са внимателни шофьори и старателно ме заобикаляха. Имаше и предупредителни знаци за каращи по пътя велосипедисти. За сметка на този малък дискомфорт шосето се изкачи леко нагоре, а не след дълго се появи и велоалея, която беше успоредна на пътя. И продължих полека да се изкачвам на хълма. Дунав вече не се виждаше, а аз имах усещането, че съм вече в планина – от двете ми страни имаше големи иглолистни дървета, от които се носеше аромат на смола. Стори ми се дори, че и въздухът се промени – стана по-свеж и хладен. Почти се изравних с височината на отсрещния хълм, намиращ се от другата страна на реката. Така успях да заснема един замък, изглеждащ сякаш е от Средните векове.

IMGP0108

Това отдалечаване от реката и леко изкачване е приятно и внася малко разнообразие, на човек в един момент му омръзва да е само в ниското и през цялото време да гледа Дунава.

Но отклонението по височината на хълма не беше дълго и скоро се заспусках пак към реката. Наоколо започнаха да се появяват къщи, вили и села. До велоалеята открих една много симпатична къщичка, излязла сякаш от някаква идилия.

IMGP0109

Запитах се защо тази къщичка изглежда толкова добре. И открих за себе си един прост отговор: защото е изпълнена идеята на архитекта без да бъде достроявана, остъклявана, пребоядисвана, без да са сменяни предвидените за нея врати и прозорци, а също така е украсена допълнително с цветя. Идеите  за красотата на сградите в България оставям на читателя.

Продължих нататък, докато се спуснах към село Нидеррана и минах по моста от другата страна на Дунав. Тук велоалеята минаваше през малки села, които изглеждаха много добре – с големи, красиви и добре поддържани къщи, с чисти улици и тротоари. Не след дълго алеята пак се спусна почти до реката и стигнах границата с Германия. При предното ми велопътешествие бях прехвърчал през нея без да забележа дори и знаците и разбрах, че съм в Австрия по австрийското знаме, издигнато в нещо като център в едно близко село.

Границата между Австрия и Германия

Границата между Австрия и Германия

За разлика от предния път сега реших да забавя малко скоростта при преминаването ми от Австрия в Германия. Надявам се на всички да е ясно, че охраняема граница с КПП и между двете страни няма. Всъщност човек ако не бърза ще забележи, че границата между двете страни е един голям поток. На него има малко мостче, като от едната му страна има табела „Република Австрия – преминаване на граница”, а от другата – „Бавария” (Freistaat Bayern) и ромбовете в синьо и бяло, тоест – знамето на Бавария. Думата „Германия” изобщо не се срещаше в тези табели. Човек ако е много зле с географията ще рече, че от Австрия влиза не в Германия, а в държавата Бавария. Разбирам, че баварците държат на това, че са влезли в границите на Федерална република Германия някак си съвсем доброволно и държат да са “Freistaat”, което може да се преведе и като „свободна провинция” (демек част от ФРГ), но и като „свободна държава”. Но пък все пак са част от Германия, можеха едно германско флагче са сложат на табелата. Още по-показателно за патриотизма на баварците е, че на около 50 – 100 метра от бившето вече КПП има къща с двор, в която на пилон пак се развява знамето на Бавария – същите сини и бели ромбове.
Спрях и подпрях велосипеда на едно дебело дърво от страната на потока, тъй като до него, под дебелата сянка, има място за почивка – пейки, маса и кофи за разделно събиране на боклук (вече от десет метра съм в Германия и веднага боклука взе да се събира разделно!). За собствено забавление минавах по малкото мостче и казвах „Австрия, опааа, Германия” и „Германия, опааа, Австрия”.

Тъй като съм израснал наполовина в социализма и оттогава насам – в демокрацията (т.с. след 1989 г.), то в главата ми стои онази загадъчност на границата. В главите ни границата между държавите е нещо важно и трудно за преминаване. Някак си човек си представя, че границата е някаква магическа линия, която разделя родното от чуждото. Оттатък границата нищо не е като у нас – дори и природата. Дърветата, тревата, птичките, реките и прочие не са същите. Сякаш човек като мине в Гърция при Кулата досами мрежата започват да растат маслини и портокали. Да не говорим вече за хората – те са някакви съвсем, ама съвсем различни.

Освен всичко границата е винаги добре охранявана. Не е много добре дори да се доближаваш до нея – най-малкото могат да ти създадат проблеми, а по времето на соца се твърдеше, че първо се стреля, а после се пита. Не знам как е било преди Шенген на границата между Австрия и Германия, но не изглеждаше като нещо свръхохранявано. Не знам какво са мислели и хората в тези страни за границата, но след малко минаха няколко велосипедисти, които си говореха и се смееха и един, явно виждайки границата, извика „Нихт шиизен!” („Не стреляй!”), явно се бъзикаше.

Реших, че имам време да почина малко и да хапна. Поседях и продължавах да мисля за границата. Ето, викам си, преди време тук е имало КПП, граничари, ограда вероятно. Сега има само една куличка с камера и един навес. Странното е, че е направено място за почивка на велосипедистите. Защо пък не, така или иначе тази граница вече я няма.

Не след дълго откъм Германия дойде още един самотен велосипедист и също си облегна колелото на тополата до потока. Извади фотоапарат и явно искаше да се снима на табелата. Предложих му да го снимам и се заговорихме за малко. Оказа се, че е тръгнал от Донауешинген, градчето в Шварцвалд, от което започва Дунавската велоалея, и иска да стигне до Виена. Спомена, че това му е приключение. Хах, казах аз, приключение е по Дунава след Виена, особено след като човек напусне Австрия. Младежът е оказа, че е студент, явно иска да си прекара част от ваканцията на велосипед. Направи ми впечатление, че освен неголеми дисаги носеше на гръб и една не особено малка раница. А велосипедът му беше тип планински бегач, доста добре изглеждащ. Нещо не особено обичайно – повечето велосипедисти карат по-големи велосипеди, на специалистите са познати като хибридни велосипеди с 28 инчови капли. И почти никой (и аз включително) не носи нищо на гръб – всичкият багаж е в дисагите. За това си има причина, който е търпелив да прочете следващият абзац.

Има няколко причини да не се носят раници на гръб по време на велопътешествие. Първата е, че раницата запарва гърба. Колкото и да е хубав дишащият гръб и ремъците на рамената пак си топли. Втората е, че тежи, а тежестта се поема от тялото и увеличава натиска върху задника на седалката. Задника и без това боли от време на време, особено в началото на велопътешествието. Част от тежестта пада и на ръцете. Няма нужда от допълнителни тежести за задника и ръцете. Третата причина е, че ремъците малко или много притискат гръдния кош и затрудняват дишането. И последната, четвърта причина е, че този багаж премества нагоре центъра на тежестта на велосипедиста/велосипеда. В резултат човекът с велосипед става по-нестабилен и се увеличава вероятността да падне. Ако искате да експериментирате, то можете да вземете една раница с 10 кг багаж и да покарате, а после да окачите същият багаж на дисаги. Разликата лесно се забелязва.

Не след още малко приказване и упражняване на немския ми младежът продължи нататък, а аз завъртях в посока Пасау. Сигурно си внушавах (погледни по-нагоре мислите ми за границата), но някак си в Германия ми изглеждаше по-различно. А и някак си се зарадвах – бях работил седем месеца в Мюнхен, след което минах част от Бавария с велосипед. Германците и баварците специално ми изглеждаха земни и дружелюбни хора. Изобщо човек се чувства по-добре когато е на познато място. Въпреки всичко в Германия ми изглеждаше малко по-излъскано, стилът на къщите покрай велоалеята ми изглеждаше по-различен. Не след дълго намалих покрай една футуристична сграда – Haus am Strom – когато видях нещо интересно и полезно. Това бяха инструменти за велосипед, закачени с пластмасови кабели на едно табло на улицата. Имаше надпис от типа на основни поправки за велосипеда. Значи велосипедистът може да спре до таблото, да използва ключовете и помпата съвсем безплатно и да си продължи. Веднага се възползвах от случая – напомпих добре и двете гуми и си затегнах динамото. Не че нямам малка помпа, но с голямата помпа, която е като едновремешните автомобилни помпи беше много по-леко. Ключът, който използвах за динамото беше тип гедоре, изобщо хубави инструменти. Зачетох се в надписа на таблото – оказа се, че всичко е сложено от един магазин за велосипеди с работилница за ремонти, намиращи се в селото. Определено подходът е много находчив – човек като вземе да бута с инструментите по колелото е доста вероятно да открие нещо, което не е в ред. Например скъсана спица, биещо средно движение лошо протъркване по външната гума. Сервизът е наблизо.

Продължавам нататък. Велоалеята изчезва за момент и трябва да карам по шосе, по което за радост няма почти никакви автомобили. Минах покрай къмпинга, на който бях нощувал при предишното си пътешествие от Мюнхен до Будапеща, беше си все същият. Замислих се, как някак си нещата по тези страни изглеждат някак си стабилни и непоклатими. Минавам и през Обернцел – и това градче ми изглежда непроменено – магазините на Нето и Пени Маркт са си все там, няма никаква промяна дори във фасадите им. Иначе Обернцел си е запазил предишния си облик – на централната му улица почти всички стари сгради са запазени и добре поддържани. В подобни малки градчета човек може да придобие представа как е изглеждала Германия преди войната и да види някаква типична архитектура. За разлика от големите градове, които са бомбардирани, а след това някои сгради са строени по най-бързия начин за да има достатъчно жилища за хората. За размера на разрушенията в Германия по време на втората световна война добра илюстрация е фактът, че сградите в концлагера в Дахау са използвани някъде до началото на 50-те години – там са били настанени хора и цели семейства, които са нямали домове.

Без да спирам минах през Обернцел и упорито завъртях към Пасау. Велоалеята беше успоредна на натоварено шосе – от минаващите автомобили, камиони и автобуси ме разделяше само една голяма и здрава мантинела. Общо взето нямаше особено пространство за отдалечена от пътя велоалея – местността е със стръмни хълмове, които влизат в Дунав. Често от страната на реката велоалеята е обезопасена с метална ограда или бетонна стена. Има защо – понякога ми се струва, че алеята е нависоко, а реката се плиска точно под мен. Благодарение на оградата не изпитвам особен страх от това да се метна в Дунав. Може би вече съм уморен, но ми се струва, че карам по лек наклон нагоре.

IMGP0119

Затова спирам да почивам до едно информационно табло – оказа се реклама на района Келберг  – Тирнау. Районът е наречен почивен регион „Дунавски перли” и, според таблото, е родното място на дунавската русалка Иза. Рекламата е много мила и приятна с тази русалка в горния край на картата. Подобни реклами ми харесват. За разлика от родните реклами за разни хотели и курорти в които има или безжизнени и студени огромни хотели или голи жени, гримирани и изглеждащи като гарови проститутки. Колкото и да изглежда странно, пред таблото се спираха разни хора и го гледаха с интерес въпреки липсата на гола изкуствена блондинка в едър план. До таблото пък има една голяма статуя пак на същата русалка Изе. Забележителното е, че скулптурата е от дърво – доста необичаен материал за статуя.

IMGP0120

Наближавам Пасау и автомобилите на шосето до велоалеята стават все повече. Продължавам нататък. Колкото по-близо съм до Пасау, толкова движението по шосето до велоалеята става по-интензивно. Дори ми се струва, че корабите по Дунав са повече.

Пасау е известен и като градa на трите реки, тъй като през него минава не само Дунав, но и реките Ин и Илз. Странното е, че последните две реки се вливат в Дунав в едно и също място. Като идващ с велосипед откъм Австрия Пасау ми изглежда като град от картинките в книжките с приказки. Покрай Дунав са наредени сгради с изглед към реката, а зад тях се виждат кули и църковни камбанарии. Сградите са на еднаква височина и в подобен архитектурен стил, както и са боядисани сякаш миналият месец. И сякаш всички са обърнати с лице към реката, за да имат живеещите (или работещи) в тях по-приятен и просторен изглед.

Пасау

Пасау

Хубавото е, че велоалеята не е прекъсната, а продължава заедно с шосето към Пасау. Така бързо стигам централната част на града, където веднага намирам туристическия информационен център. Трябваше ми информация за две неща: къде в града има къмпинг и къде се намира Пощенска банка. Служителката ми дава карта на централната част, като с химикалка отбелязва къде трябва да отида. Тъй като е към 16:30 реших да отида до банката. За мен в този момент това е важно, тъй като това е целта ми да въртя през цяла Австрия. Намирам я без проблеми, има и банкомат на същата банка. Затова преди да вляза решавам да проверя колко пари имам на картата. Това е една особеност на банкоматите в Германия – само на собствената си банка можеш да провериш наличните ти пари. Не знам дали това важи за всички банки, но за притежателите на дебитна карта на германската Пощенска банка е така. И… изненада – банкоматът ми глътна картата. Влязох вътре на гишето за клиенти и обясних на служителя, че банкомата ми взе картата. Дадох му паспорта си и се оказа, че картата ми е била валидна до април. А сега е краят на август. Както и да е, обясних му, че искам да си прехвърля парите в България, дадох му и номер на сметката. Хубаво нещо бяха направили в ПИБ – дали ми сметката, а забравили да ми дадат BIC (SWIFT) кода. Вярно, че имат едни картончета като визитни картички, на които с химикал изписват номера на сметката, но аз исках да ми я изкарат на принтер. И някак си са пропуснали тази важна информация. Служителят ми обясни, че без BIC не може да изпрати парите. Показа ми, че на листа с принтираната сметка има телефонен номер, да съм се обадил по телефона. Брей, отначало не зацепвах какво точно трябва да имам, мислех си, че BIC е някакъв мой уникален код. После се сетих, че това е код на банката, значи мога да проверя в интернет. А време имах – беше четвъртък, до петък вечер банката ще е отворена. Затова се запътих към къмпинга. С малко питане (беше извън картата на централната част на града) и мотане насам-натам стигнах до въпросното място за палаткуване. Оказа се, че това не е съвсем истински къмпинг, а къмпинг само за палатки, или както казват на немски „Der Zeltplatz“ (Das Zelt – палатка). Причината е, че улицата преди къмпинга е много тясна, а и входът на къмпинга не позволява в него да влизат каравани. Но за сметка на това Zeltplatz Ilsstadt (така се казва къмпингът) се намира на брега на река Илз и изглеждаше много приятно. Всъщност представлява една поляна, заградена на север от реката, а на юг – от хълм, обрасъл целият гъста гора. Поляната беше покрита със свежа зелена трева, нямаше прекалено много къмпингуващи, част от тях бяха с велосипеди, общо взето е приятно място. Цената също не ме смути прекалено – 8 евро за една палатка и един човек. Баните и тоалетните бяха чисти, а имаше и нещо като голям навес, под който имаше пейки и маси за хапване.

Разпънах си както обикновено палатката в най-далечния край, тъй като не обичам да се бутам в най-населеното място. След което отидох при служителката и я питах дали има интернет в къмпинга. При нея имаше и хубава трапезария с маси с весели покривки и столове, които пък се използват само от хората, които са си платили допълнително за закуска. Оказа се, че няма интернет, заобяснява тя, нямало компютър, преди имало един, но нямал интернет, сега и компютър няма, има само една клавиатура останала. Някакви ей такива обяснения. Не знам защо не са взели един компютър втора ръка, не е кой знае колко трудно. Но пък жената ми посочи един лист на стената, на който има адреси на интернет-кафета в Пасау. Обясни ми, че съвсем до гарата имало такова кафе.

И аз какво да правя – оставих си нещата в къмпинга, метнах се отново на колелото и завъртях към гарата. Стигнах до гарата без проблем, въртях се около нея, но интернет не намерих. Питах едни младежи със скейтове, които бяха наоколо и те с малко усилия си спомниха, че на другата улица и малко направо имало май интернет-кафе. И аз въртя натам. Карам бавно напред-назад, но интернет не намерих. Реших да питам едно брюнетесто момиче, което беше седнало на една пейка на улицата. Тя ме пита знам ли къде се намира някой си площад. Ами не знам, казвам, днес дойдох. А къде се намира някакъв парк с градина. Ухилена да уши. Пак казвам, че идея си нямам, нов съм тук. Е, каза момичето, и заобяснява да съм минел малко напред и нагоре и ми посочи на картата на коя улица имало интернет-кафе. Благодарих и продължих напред. Минах покрай автобусната гара, хотел, и излязох на въпросната улица. Но интернет-кафе нямаше и там. Продължих все по нея, карам, оглеждам се за надписи някакви. Няма и толкова. Спрях при няколко младежи, които се разхождаха по улицата и ги питах и тях. Единият ми каза, че малко нататък имало игротека (Spielothek), и там имало интернет. Имало магазин за коли и части и след него в ляво на улицата. Завъртях и намерих въпросната игротека. Оказа се затворена, вероятно фалирала. Вече се стъмваше, бях кажи-речи в другия край на града и се отказах да търся. Спуснах се направо през центъра и съвсем случайно видях светещ надпис „Интернет”, сочещ надолу към нещо подобно на подлез. Малко иронично се получи – толкова търсене и питане, а накрая намерих нужният ми интернет съвсем случайно. Заключих си колелото в един знак наблизо и се вмъкнах вътре. Оказа се пак игротека, но наместо очакваните от мен компютърни игри в които трепеш космически нашественици беше пълна с машини за хазартни игри като ротативки и едноръки бандити. Имаше и отделна зала с компютри за интернетстване. Проста работа – пускаш монетки в касичка и ти се показва време за цъкане из нета. Пуснах 40 цента и почти веднага си записах заветния BIC (SWIFT)  на Първа инвестиционна банка. Написах кода на няколко различни листчета, които сложих на различни места из джобовете, че дявола си няма работа. Успях да напиша и кратко писмо на жена ми и дори ми остана малко време, през което се зачудих какво да цъкам из интернет. За 15-20 минути човек май може да свърши доста работа.

Когато излязох навън се беше напълно стъмнило. Хубавото е, че имах фар на динамо, а и се ориентирах без проблеми – като има река човек няма как да се загуби. Забързах се към къмпинга – имах намерение да се изкъпя (все пак затова отивам на къмпинг) и да си приготвя топла храна с туристическото котлонче докато ми изсъхва косата.

Банята е хубаво нещо, особено когато е с топла вода, сапун и шампоан. Не се бях къпал като хората от както бях тръгнал с автобуса към Братислава, кажи-речи пет дни ако не броя поплискването в Дунав до Виена, четири от които бях карал велосипед по цял ден в горещо време. Останали ми бяха само един кат чисти дрехи, а ризата ми, с която карах цял ден беше изгладена и лъскава яка. Но най-мъчителното е липсата на баня, човек върти по цял ден, поти се, а потта изсъхва на него. Накрая става солен като нашенско саламурено сирене – има поне някакъв подобен вкус ако например си близне ръката близо до лакътя. Банята си е облекчение. Тъй като беше късно, някъде към 21:30 вечерта, взех направо дисагите, в които имаше ядене и примуса и се разположих под навеса с масите и пейките. Бях питал служителката в къмпинга дали е разрешено да си сготвя там с газовото котлонче. Да, може, но ако го сложа на пода, а не на масата. Е, няма проблем, щом такива са правилата.

В трапезарията имаше двама младежи, които си говореха на немски и, подобно на мен, смятаха да си готвят с газово котлонче. Планът ми беше да сготвя макарони с гауда и да добавя боба от консервата. Звучи малко като ядене тип „гльоджа”, но ми изглеждаше съвсем приемливо. Все пак няколко дни бях ял основно хляб, кашакавал тип „гауда”, горчица и някъде по литър прясно мляко на ден. Не особена добра диета, тъй че всяко сготвено топло ядене щеше да ми е добре дошло.

Не можах да си намеря швейцарското ножче, за да си отворя консервата, та питах младежите. Така се заговорихме, поканиха ме да седна при тях. Оказа се, че са германци,  тръгнали от Фрайбург и мислят да стигнат с колелета до Истанбул. Интересуваха се от всичко по пътя оттатък Австрия и разказите ми за Словакия и Унгария от предишното ми пътешествие им бяха интересни. Препоръчах им, както и до ден днешен препоръчвам на всеки, да се кара по Дунав колкото е възможно повече в Словакия и да се влиза в Унгария чак при Естергом. Извадих една пътна карта на Словакия и им показах къде има хубави междуселски пътища, удобни за каране на колело. Докато хапвахме им разказах какво е положението с карането на колело у нас. Посъветвах ги ако вземат да се отчаят да се качат на влак – билетът за колело е два лева без значение от разстоянието. Също така им обясних, че могат да къмпират без проблеми навсякъде без резерватите и националните паркове, както и че ако карат по магистралата никой няма да им обърне внимание.

-Е как така – попита ме единия младеж – нали е забранено за велосипеди?

-Е, забранено е – казвам – но полицията не обръща внимание. Това е разликата между Германия и България.

Като си помисли човек, съвсем не е малка тази разлика.

След хапването, съвсем вкусно между другото, направих жалки опити да се изпера. Бях вече доста уморен и не успях да изпера кой знае колко дрехи. Затова реших, че е по-добре да оставя прането за утре. Така и така съм плащал за къмпинг, мога до остана до последно – според правилата трябва да съм напуснал до 12:00 на обяд. Легнах си доста късно, когато всичко наоколо беше утихнало. Дори и тийнеджърите от съседната палатка се бяха умълчали и може би спяха.

About these ads

Етикети: , , , , , , , , , , , , , , ,

3 коментара to “Велопътешествие от Германия до България, част IV: Германия!”

  1. Стоян Says:

    Здравей Хипар,
    Вчера се върнах от Брюксел и така се случи че минахме над Дунав и поне 10 минути разглеждах маршрута ти от въздух. Очаквам с нетърпение следващия ти разказ.

  2. Мария З. Says:

    Здравей, Хипар!
    Искам да те поздравя и да ти благодаря за прекрасните писания и за полезната информация, която си споделил!
    Искам да споделя, че от доста време си мечтая за велопътешествие, и след като изчетохме писаното от теб, след около седмица ще поемем на път – до Братислава с кола, и от там покрай Дунав – без да имаме крайна цел! Само за „прощъпулник“ и за идеята!
    БЛАГОДАРЯ ТИ! :)))

  3. Стоян Says:

    Хей, Мария3., после да разкажеш и ти като Хипаря, как е било.

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: