Велопътешествие от Германия до България, част III: Минавам Линц

IMGP0078

За непрочелите досега:

Към Част I: Заминаване

Към част II: Насред Австрия

Сутринта всичко беше мокро. Не от някакъв нощен дъжд, а от здравата роса, която беше паднала. Нормално – през деня става горещо, а през нощта е хладно. Затова палатката беше съвсем мокра. Както и другите неща, оставени извън нея като дисагите и велосипеда. Затова прибрах всичко и слязох до велоалеята, където имаше пейки с една маса – място за почивка на велосипедисти. Разпънах палатката на слънце и тя изсъхна.

След справка с картата се оказа, че снощи съм повъртял немалко разстояние и се намирам между селцата Freyenstein и Hössgang. А след не особено дълго каране се спрях на пункт за събиране на разделни отпадъци, на който имаше и обществена тоалетна. На нея се измих лицето, ръцете, тръкнах зъбите и заредих бутилките с вода. Въпреки малкото каране поседях на пейката отпред.

Малко отклонение: в Австрия обществените тоалетни са извънредно чисти. Поне по нашите представи. Много рядко можеш да намериш някоя, която да мирише лошо или да е мръсна. Съвсем в реда на нещата е да миришат на теменужки или ягодки, да имат течен сапун на мивката и тоалетна хартия. Всички мивки и самата тоалетна са бели и нямат никакви петна по тях. Затова е приятно човек да намира по пътя такива тоалетни и изобщо не се гнуся да се измия в тях.

Тъй като карах от южния бряг на реката не успях да мина през град Грейн. Интересно и живописно градче, със запазени стари сгради, павирани улички и високи църкви. И, разбира се, замък. Грейн изглежда приказно и гледан от другата страна на Дунав.

Грайн / Grein und Donau

Грайн / Grein

За разлика от досегашната част от велоалеята, която почти винаги върви досами Дунав, тук маршрутът за около десетина километра се отдалечава от реката. Още по-приятно и разнообразно е да караш велосипеда си през селски район, покрай ниви с царевица, овощни градини и малки земеделски постройки като плевни, сушилни и бараки за земеделската техника.

Велоалеята близо до Валзее

Велоалеята близо до Валзее

Нивите се редуват с малки горички, а малко преди градчето Валзее, до велоалеята откривам и старовремска преса за сок от плодове, поставена там за любопитните туристи.

Преса за плодове / Mostresse

Преса за плодове

На пресата има указателна табела, на която е описан процеса на приготвянето на сок от ябълки или круши. Общо взето плодовете се нарязват, поставят се в пресата, в която е впрегнат кон, който завърта винта. Сокът изтича отдолу. Прекарах около петнадесет минути в разглеждане. Представих си как преди повече от сто години са карали плодовете с каруци и как са наливали този сок в стъклени бутилки или бъчви, как някой е майсторил навеса и е дялкал и дълбал тези греди, които сега изглеждат много стари.

За разлика от предните дни все още не съм закусвал, тъй като искам да закуся на пункта за велосипедисти близо до ВЕЦ-а на Митеркирхен. От предишното ми пътуване го помня този пункт – с два навеса с маси и пейки на тях и хубава чешма с постоянно течаща студена вода. Минах покрай Валзее и прекосих Дунав върху стената на електроцентралата. Малко почаках, тъй като на входа имаше малък светофар, който светеше червено и имаше няколко чакащи автомобила. А аз не знам дали този светофар се отнася само за колите или за всички минаващи и почаках десетина минути. Все пак е по-добре да почакам под сянката на едно дърво, отколкото да си имам проблеми с полицията или кой знае с кого. И докато чаках смазах веригата на велосипеда със спрея, който носих заедно с инструментите.

Бързо стигам до пункта. Все е така хубав и добре поддържан. За разлика от преди две години сега в химическата тоалетна си има течаща вода. На мястото са си и оградените с оградка контейнери за разделно събиране на боклук.

Хапнах добре под сянката на навеса, отпочинах, измих се за пореден път на чешмата. Позяпах минаващите и спиращи велосипедисти. На пункта има и няколко табели с географски карти на района на Митеркирхен и много информация за тях. Всъщност е измислено много хитро – създали са условия човек да спира и да почива. И докато се мота около чешмата забелязва туристическата информация. Допълнителна информация може да се получи и в самият пункт. В него, както и преди, се предлагат различни закуски, сладолед, безалкохолни напитки и, разбира се, бира.

Закусвайки тук научих един ценен за велопътешественика урок: винаги закусвай след ставане. Въртенето гладен не ми се отрази добре – освен, че нямах много сили, а и след като хапнах усетих леко боцкане в стомаха. Неприятно е, но мина бързо.

След почивка от почти час продължавам напред. Искам да мина през Маутхаузен, да подмина Линц и да се опитам да опъна палатката си около Фелдкирхен. Защо точно там ще стане ясно малко по-нататък. Според картата ме очакваше една перфектна велоалея през цялото време. Но се оказа, че малко след велосипедния пункт на алеята има поставена табела „Дунавската алея е затворена” и стрелка надясно. Уф, ще се наложи да направя малка заобиколка през градчето Наарн. Но какво толкова, ще видя повече свят, нали за това съм тръгнал на велопътешествие.

IMGP0088

И както съм без каска (реших, че велоалеята е празна, а времето – прекалено горещо за каска), със слушалки на ушите (слушам музика с един стар mp3-плейър) се отбивам по черен път. Съвсем скоро стигам и да някакви строителни работи – багери товарят големи самосвали с пръст, камиони се движат по пътя. Един шофьор ми бибипна и аз веднага схванах посланието – спрях, махнах си слушалките, сложих каската и сигналната жилетка. Сега всичко е наред. За щастие не се разминах с камиони и успешно излязох на едни малки междуселски пътища. Но карането си остава приятно – почти няма автомобили, а минавам покрай малки селца с дворчета, овощни дръвчета, спретнати къщи и стопански постройки.

Стигам и до Наарн, където малко се помотах за да се ориентирам, но за радост има табели за велосипедистите почти навсякъде по улицата. Стигнах и до местен супермаркет, пред който има масичка с пейка. Вече е станало много горещо – почти обяд е – и имам нужда от разхлаждане на сянка. Влизам в магазина и падам на домати – 1,29 евро за кило, купувам си и консерва с боб. Поседях на пейката, пих доста вода.

Наарн се оказа не особено голямо градче – 3 500 човека население, притиснато от по-големите Перг и Маутхаузен. Но пък към края му, точно на веломаршрута се оказа, че има хубава чешма. Отново спрях, но този път за да си напълня бутилките.

Ако все още се чудите защо наливам постоянно вода, то ще ви отговоря. Като караш по стотина километра на ден ти е нужна вода. В горещите дни като този изпивах по груби сметки между 5 и 6 литра на ден. Водата е нужна за правилното функциониране на организма и е още по-нужда при физически натоварвания. Тя е безценна при каране на велосипед в жегата. Ако не пиете вода когато карате велосипед, то можете без особени трудности да се дехидратирате. А човек може да умре от дехидратация. Бях гледал филм за една от всичките войни между Израел и арабите. Та работата е, че дори при много голяма жега като тази в пустините на Израел и съседните страни човек може да се движи цял ден и единственото условие е да изпива по литър вода на час. С тези дози намалява и вероятността от слънчев удар. Според някои постоянното обдухване при каране на велосипеда пак води до загуба на вода. Затова човек трябва да компенсира. Другата причина е, че за разлика от България и съседните ни страни в Австрия няма толкова много външни чешми. Читателя ще реши, че в Австрия има доста чешми, но това не е така. Изграждането на чешма за всички, особено покрай пътищата идва от Близкия Изток – там водата е ценно нещо. А в тази част на Европа тази традиция просто я няма. Затова човек може да кара велосипеда си десетки километри без да попадне на чешма. За сметка на това пък почти никой няма да ти откаже да ти налее вода в бутилката. Още една причина да се наливам толкова с вода е, че велопътешественика трябва да пие преди да е ожаднял. Да чакаш да се гътнеш по пътищата от жажда си е загубена работа.

И така, след разхлаждането в Наарн продължавам напред към Маутхаузен. Стигам доста бързо до покрайнините на града, където има нещо като комплекс с магазини. Там намирам и един голям супермаркет „Шпар”, в който решавам да се отбия с цел запасяване с храна. Този магазин се оказва ценен – има доста стоки, които са намалени с 50% заради това, че скоро им изтича крайният срок. Тук срещам старата ми позната и любима немска дума „abverkauf” (абферкауф), което може да се преведе като разпродажба. Освен че има хляб за 50 цента (което си е находка, тъй като пресните хлябове по килограм струват около 2,50 евро), шоколадчета киндер сюрприз и те на половин цена и разни други стоки. В кошницата си нахвърлях от абферкауф хляб и шоколадче, а иначе си взех шампоан за 99 цента и един препарат за пране за туристи и пътуващи за 2,50 евро. Препаратчето се казва Rei и представлява тубичка, подобна на паста за зъби, в която има нещо като гел. Цвъкаш малко гел на мръсните дрехи и переш на чешмата с доста вода. И преди го бях виждал, но сега някак си реших, че е добре да го купя, тъй като нямах сапун за пране, а в големият магазин нямаше такива сапуни. Явно в Австрия не използват такива сапуни или аз не мога да открия по щандовете.

А пред магазина е станало ужасно горещо и не се търпи. Водата на велосипеда е на слънце и е станала топла като чай. Някакъв захилен чичко ми вика: „Топло време”, а аз му викам, че направо си е горещо. „Идвам от България да покарам колело малко на по-хладно време, а то се оказа горещо като у нас” продължавам. Мъжът се смее, казва че и в Австрия е горещо през лятото. Пита ме накъде пътувам. Казвам, че съм тръгнал от Братислава до Пасау и после мисля да въртя обратно чак до България. „О, доста път” учудва се той. Пожелава ми приятно каране и се качва в колата.

Жега-не жега, продължавам напред. Правя само малко спиране в Туристическата информация на Маутхаузен за да взема новата брошура с картата, в която бях споменал в началото. Досега ползвах една от предното ми велопътешествие от 2009 г., та реших, че може да има някакви промени, които е добре да знам. Струва ми се, че новата брошура е още по-дебела.

И продължавам нататък. На Маутхаузен има възможности да се кача на ферибот, за да стигна до другата страна на Дунав, където има велоалея. Другата ми възможност е да мина през градчето Санкт Георген – малко повече път е, но пък няма да плащам за ферибот. Затова поемам нататък. Велоалеята върви заедно с не особено натоварен път и през цялото време наоколо има къщи, дворове, дори малка винарна. Санкт Георген не ми се видя особено забележително градче. А имах възможност добре да го огледам, тъй като подминах пресечката за велоалеята, водеща към Линц. Питах един мъж, който ровичкаше нещо в багажника на колата си, който ми обясни, че трябва да се върна назад и там имало табела за велоалеята. Връщам се, но табела не видях. По едно време гледам че един автобус спря и от него слязоха няколко човека. Най-близо до мен беше едно момиче. И го питам къде е велоалеята към Линц. И то ме ориентира доста добре – има магазин „Шпар” (този „Шпар” ме преследва постоянно!), на него е велоалеята. Докато си говорим виждам, че има някакви петна по лицето, на размазани сажди ми приличат или нещо подобно. Казах й, че разбрах къде е алеята и допълвам, че има нещо черно на лицето, точно под окото. „А!”- учуди се тя – „Това е от работата, сега се връщам от нея” и широко ми се усмихна, явно се зарадва. Благодарих й и поех нататък.

Пътят към Линц не се оказа особено дълъг. Хубавото е, че алеята минава от северната страна на Дунав, тъй като от другата страна се виждат здраво индустриални предприятия. Всъщност от огромните заводи, виждащи се от другата страна на реката доминират само два – Vöstalpine AG и Chemiepark Linz. Първият е огромен металургичен завод, а второто е струпване на по-малки химически заводи. Изобщо за един велотурист Линц има здрава индустрия – виждат се индустриални зони, комини, алеята минава под един голям железопътен мост, по който с грохот преминават влакове. По Дунав се движат товарни кораби, като някои завиват и влизат във въпросната зона.

Велоалеята постепенно влиза в парк в града. Подобно на Виена Линц има приятен зелен парк, но за разлика от столицата е само от едната страна на Дунав. Така велосипедистът постепенно навлиза в града, минавайки през този крайречен парк. Ако не се отклони от велоалеята, то велопътешественикът подминава Линц и всичките му забележителности. Така направих и аз, тъй като планът ми беше преди всичко да стигна в Пасау преди петък. Затова оставих всичкото оглеждане на забележителности за после – когато е връщането ми от Пасау до България.

За добра изненада, на велоалеята, точно под един от няколкото моста на Дунав на Линц, имаше чешма. Веднага спрях за да пия вода и да си напълня бутилките. На чешмата един мъж, гол до кръста и с тен, който показваше упорито печене на слънце в последните двадесет дни, си миеше лицето и мокреше късата си коса. Изчаках го и докато пиех и си миех моето лице той ме заговори. Изненада! Оказа се хърватин от Риека, който живее и работи в Линц от 1998 г. Доста приказлив, говорихме си за морето в Хърватия, и той каза, че си е изкарал цялата отпуска в родния град на брега на Адриатическо море. Затова има и такъв тен. Аз му разказах, че отивам до Пасау и после мисля да се прибирам с колелото до България. С него беше и синът му, някъде на възраст като за първи клас. Той му обясняваше на немски какъв пътешественик съм бил, а момчето кимаше разбиращо. Като му споменах, че Риека може би не е засегнат от войните в Югославия той каза, че градът е бил далеч то войната, но пък други са пострадали. За него нямаше значение дали пострадалите са били хървати или не, каза че е тъжно и че войните са били без никакъв смисъл. Сбогувах се с приказливия хърватин и продължих нататък.

Карайки по велоалеята се оказа, че Линц не изглежда кой знае колко голям и това усещане идва от факта, че Дунав и респективно велоалеята по нея минават през малка част от града. Така че бързо излязох от града и продължих към целта си за днес – място на брега на Дунав, близо до Фелдкирхен. От предишното ми пътешествие бях запомнил, че близо до реката има няколко изкуствени езера, използвани за плуване и плаж. Работата е, че там има безплатни тоалетни, в които ще мога да се измия преди лягане и да си налея вода. А като си налея вода, то ще мога да си направя душ с една бутилка от литър и половина някъде до палатката.

И карам в посока градчето Отенсхайм, където единственият недостатък на велоалеята е, че е успоредна на доста натоварено шосе, а до шосето минава и железопътна линия. И в резултат на това е шумно. Общо взето – бели кахъри. На едно място намирам пункт за разделно събиране на боклук и спирам на него. Имам едни къси панталони за изхвърляне. Всъщност това са едни къси панталони с история. Отначало бяха кафяви джинси  – купени някъде в края на 2008 г., с тях изкарах зимата в Мюнхен. Като тръгнах в началото на август 2009 г. да се прибирам с колелото още на вторият ден усетих, че ми е прекалено топло с тях. Затова някъде по пътя се отбих в едни дървета с храсталак и бързо ги превърнах на къси панталони. Изкарах с тях цялото велопътешествие до Будапеща през същият месец, после малко море, после пак носене. Накрая бяха изтъняли толкова, че човек като ги събуе и погледне вътре, то виждаше тротоара отдолу. Накрая не издържаха на тормоза и предишният ден се скъсаха между краката. Отрязах от крачола малко парче, с което да трия веригата на велосипеда след смазване (нещо, което го препоръчвам!) и ги изхвърлих. На пункта имаше и контейнер за дрехи на Volkshilfe (организация за подпомагане на бедните). Е, панталоните не ставаха за нищо и ги изхвърлих при останалия боклук. Общо взето гледам да нося дрехите до пълното им изхабяване и съдиране, това май е наследствена черта.

Някъде в района на Отенсхайм виждам и двойка лебеди, които си плуват съвсем спокойно в Дунав.

IMGP0089

Продължих нататък и взех че изгубих велоалеята. Което не е кой знае какъв проблем, тъй като има междуселски пътища, а и те са отбелязани и на картата. Наместо да карам все по реката се забих в селцето Goldwörth. Малко настрани, но пък имам време, а и все пак видях едно австрийско село в повече. Тези австрийски села са приятни: имат си църква, някакъв обособен център около нея, както и задължителната указателна табела, често пъти е върху дървени дъски и ръчно изрисувана от художник-занаятчия. Австрийците са постигнали и друго – условията за живот в подобно село не са по-лоши от тези в голям град – навсякъде е чисто, подредено, уличките са асфалтирани и имат прекрасно оформени тротоари. Къщите са поддържани, с малки дървени оградки и задължителните цветя и зелена трева. И тишина. Не се чуват двигатели на коли, бръмчене на трактори, дори и лай на кучета. Отидете в някое нашенско село и няма да усетите такава тишина в 18:00 вечерта. Да не говорим за чистота, асфалтирани улици,тротоари и красиви, поддържани и боядисани къщи. И, разбира се, църква в центъра на селото.

IMGP0092

На излизане от селото питах две жени къде е велоалеята и те ме упътиха доста точно. Така че малко преди мръкване стигнах предварително набелязаното ми място за нощуване – близо до Фелдкирхнер Бадзее.

Велоалеята, както на по-голямата част на Дунавският веломаршрут в Австрия, минава по дига на реката. Откъм сушата има малка равна част, а до нея – друга река. Непосредственото до реката има някакъв не особено използван черен път. Човек може да се отбие от велоалеята по пътека, да мине малко дървено мостче и да отиде до въпросните езерца и плажове. Идва ми много удобно този източник на вода.

За да не се оливам си опънах палатката на около 500 метра от разклона за езерцата. Оставих си всички неща в нея с изключение на чантата с ценните неща (паспорт, фотоапарат и т.н.), взех бутилките, малко сапунче, четка и паста за зъби. Метнах се обратно на колелото и вече по тъмно, на фар, се върнах назад. Измих се хубаво, налях си вода и се скрих в храстите, където си направих импровизиран душ с двете бутилки вода. Със сапуна успях да се измия само от кръста надолу – където най-много се потя при каране на велосипед.

След това отново се върнах и си налях бутилките с вода – за да имам за през нощта. Без проблеми си намерих палатката, тъй като специално се постарах да запомня двете горички, израснали до алеята.

Сигурно е смешно, но едно от неприятните преживявания са да си опънете палатката някъде, да отидете да се разходите и после да не можете да си я намерите, особено през нощта. Случвало ми се е веднъж близо до едни водопади до Чипровци. Щъкаш насам-натам с фенерчето и се чудиш къде ли беше тази палатка. В края на краищата палатката се открива, но човек търчи насам-натам и се паникьосва излишно. Все пак идиотско е да спиш на тревата цяла нощ, а на сутринта палатката да се окаже на 100 метра от теб. J

Не ми се лежеше в палатката, затова поседях известно време на велоалеята, велосипедът лежи до мен, а аз съзерцавах реката в тъмнината. Чувствах се добре като усещах човешко присъствие наблизо. Макар и то да се изразяваше в светлинки на рибари или други палаткуващи на другия бряг на реката или минаващи кораби. Малко странно изглежда вечер по тъмно по Дунав да минават толкова пътнически кораби. Но дори и тогава изглеждат прекрасно –целите в светлини и леко боботещи при преминаването им близо до мен. След тях по реката излизат вълни, които се разплискват под мен, в основата на дигата. Чувствах се прекрасно – реката, която шуми съвсем слабо и затихналата природа около мен. По небето се виждаха звезди, подухваше съвсем слаб вятър. Седях сам, без да чувствам ничие вмешателство в мислите и чувствата си, без да усещам каквито и да е ограничения, без в главата ми да дрънкат невидимите заповеди за поведение, процеждащи се от всеки ъгъл на градовете. Един съвременен Робинзон, който живее на своя малък, изграден от мислите му остров.

Прибрах се в палатката, легнах си и почетох книга. Тъкмо преди заспиването ми усетих как вятърът започна да духа все по силно и на пориви. Палатката ми започва да се поклаща и да издава пляскащите звуци удрян от вятъра плат. По всичко личеше, че се задава буря. За който е спал в палатка единственият му страх е, че палатката ще прокапе от съчетанието между вятър и дъжд. А всячески се надявах това да не стане. Е, свърши се с хубавото време, утре ще има кой знае какъв дъжд и облаци – казах си докато слушах как вятъра става все по-силен. Но за радост през тази вечер имах късмет с времето – поривите на вятъра спряха както и бяха дошли, заваля леко. След не повече от час дъждът и вятърът си бяха заминали. Показах си главата през отвора на палатката и видях тук-там звезди. Значи нямаше да е кой знае колко лошо времето щом няма навсякъде плътни облаци. Успокоен се наслаждавах на тишината, смущавана само от някакви нощни птици, които си бяха харесали дървото над палатката ми.

About these ads

Етикети: , , , , , , , , , , , ,

2 коментара to “Велопътешествие от Германия до България, част III: Минавам Линц”

  1. Стоян Says:

    Чел съм пътеписа ти от 2009, и така се запалих, че тази пролет минах и аз по маршрута от Будапеща до Пасау. За разлика от теб обаче го направих с кола, че жена ми не кара коллело, а децата са малки – на 2 и на 7. Спах в един хотел в Линц, на брега на Дунав. Вечерта излезнах на алеята и си представях как си минал от тук. На сутринта видях, че имаше доста велосипедисти в хотела. Взеха им багажа с микробус, а те се метнаха на колелета и отпрашиха. Бяха даста добре облечени и екипирани. Радвам се за новото ти пътуване и най-вече за това, че го споделяш с нас. За мен лично са интересни винарските райони – Кремс, Вакхау … и ми се ще някой ден да ги посетя. Затова жадно поглъщам твоите думи. Нямам търпение да прочета останалат част от пътеписа ти.

    ПП – 1 – За пресата за плодове.
    Подобни има и за грозде. Някаи от тях са доста големи и стари (на по 100-200г). В Австрия имат доста запазени такива. Виждал съм ги само на снимки, надявам се да мога и на живо.

    ПП – 2
    Задължителни ли са каска и жилетка в Австрия и Германия?

    • xunap Says:

      Радвам се, че съм те вдъхновил за пътешествие, било то и с кола. Въпросните велосипедисти в хотела са били организирана група, вероятно от туристическа фирма. По велоалеята има много такива, както и самоорганизирани велотуристи. Така, доколкото съм чел в закона в Германия не са задължителни каските и жилетките, задължителни са преден фар за заден стоп, както и звънец. Мисля, че същото е и в Австрия. Лично аз препоръчвам хората да са с каски и жилетки когато карат по шосета заедно с колите. Иначе през повечето време по велоалеята карах без каска, тъй като няма опастност да ме удари кола.
      Е, след ден-два ще пусна и следващата глава от пътеписа. Благодаря ти за отзива, действа ми много вдъхновяващо!

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: