НЕОБИКНОВЕНАТА КОЛЕДА

 Наближава коледа. И все по-често си спомням за една моя необикновена коледа, която преживях преди години. Обикновено в коледните историйки хората някак си стават добри, на други се случват чудеса, Скрудж разбира, че не е добре да пести въглищата за отоплението на офиса… И изобщо всички са пропити с несъществуващия коледен дух на доброта, разбирателство, съчувствие и прочие измислици, които бързо биват забравяни няколко дни след като мине този празник. Моята историйка няма такива претенции.

Преди да премина към главното, трябва да кажа, че в семейството ни не сме празнували особено коледа. Не че не сме наследници на православни християни, а по-скоро по времето на социализма някак си родителите ми са се отучили от това. До 1991 г. не знаех какво точно се празнува по коледа. Майка ми се чудеше какво да сготви за празничната трапеза, а пък всички се седяхме около тази трапеза, плямпахме обичайните глупости, които се говорят около всяка трапеза (коледна или не) и на никой не му идваше на ума, че тази трапеза и вечерта на 24 декември е нещо по-различно от трапезата на сбора на нашето село например. Единственото, което ми харесваше горе-долу по коледа, беше ваканцията. Та аз така от край време се чудех как да празнувам коледата и до ден днешен ми е адски досадно, когато трябва да се прибера при родителите си, за да празнувам с тях. Поради това не се събирах с нашите по коледа, Нова година и прочие нарочени за семейни празници. Така и до ден днешен не мога да разбера какво е общото между рождения ден на Христос и истеричното пазаруване. Още повече не мога да разбера защо, по дяволите, коледата е обявен за семеен празник, от което следва, че типове като мен оставаха съвсем сами на Бъдни вечер. Тъй като всичките ми приятели и познати са със семействата си. Добре, че у нас има турци, които не празнуват коледа. Да са живи и здрави нашенските турци, защото освен че съм се събирал с тях в дните около коледа, разбират колко е скучно всички да празнуват със семействата, а ти да се чудиш какво да правиш и с кой да отидеш насам-натам.

Та да се върна на разказа ми за необикновената коледа. Така, на коледата на 1998 г. както винаги бях решил да не се събирам с нашите. А наместо това да отида при една позната, която работеше като астроном в Национална астрономическа обсерватория – Рожен. Бяхме се разбрали да й дойда на гости по време на коледната ваканция. През зимата, особено по коледа там стоят само дежурните астрономи, които са не повече от 4-5 на брой. Прекрасно място за мен, който иска да се разкара от коледната истерия и да постои малко на спокойствие в планината. 

Та планът ми беше следният. На 23 декември следобеда се качвам на влака за Пловдив. Там щях да преспя при един мой колега и приятел от университета (тогава бях студент в четвърти курс),  а на другата сутрин да си хвана автобуса в посока Смолян, да сляза на спирка Проглед (май така се викаше) или на хотел Рожен и после да ходя пеш 6-те километра до обсерваторията. Юлия (така се казва астрономката) ми обясни как да стигна до въпросната обсерватория. Предупреди ме дори да си намеря тояга или пръчка, тъй като се минавало покрай кошара със зли кучета.

Тъй, предният ден отидох и си купих гети. За незнаещите гетите са много важни за ходенето през дълбок сняг, тъй като предпазват обувките да се напълнят със сняг. Освен това и топлят. Направих си ядене, тикнах си спалния чувал в раницата, взех си и обичайните неща като бутилка с вода, шоколад за случай, че много ми падне енергията, фенерче за всеки случай, вестници и кибрит, и те за всеки случай, и другите там необходими неща.

Следобеда се качих на влака към Пловдив. В него съвсем случайно пък срещнах един познат – Борис, студент по физика. Той беше известен и с прякора “Дядо Лъже”, тъй като лъжеше безобразно. Същият Дядо Лъже през есента на 1995 г. се кълнеше, че през лятната ваканция бил лежал в пандиза в Пловдив. Бил се сбил с мутри в някаква дискотека, счупил на един ръката и го опандизили. На въпроса какво прави на свобода (все пак според неговата версия е трябвало да лежи три месеца), той твърдеше, че бил работил в тухларната на затвора. А като работиш там един ден присъда ти се броят за два. Като завърши пък твърдеше, че работил в Пловдивския университет като асистент, а като седеше в Пловдив пък разказваше същото, обаче за Софийския. Може би дядо лъже е най-известен това, че си беше разпечатал некролози на самия себе си, беше ги залепил за факултета и се беше изнесъл за една седмица в Пловдив. Дори в стаята си в Студентски град беше оставил жалейки.

Та возихме се с него във влака, аз се правех че му вярвам, той си вярваше и така времето отмина бързо. Пристигнах при колегата Калин, вечеря имаше дрън-дрън с родителите му. Помня, че не можах да спя много добре, тъй като дивана, на който ме бяха сложили, се оказа доста къс за мен. А и май студено ми беше, май се бях развълнувал за утрешното пътуване. Как да е, това май не е толкова важно. По-важното може би е, че тази вечер, на 23 декември 1998 г. започна да вали хубав коледен сняг, сякаш по поръчка.

На другия ден се сбогувах с добрите ми домакини и се понесох към автогарата. Ама там случих на лош късмет. Беше пълно с пътуващи, тя успях да се кача в един автобус, който тръгваше чак в 11.30. Билета ми беше друг автобус, който тръгваше един час по-късно, но аз се намъкнах в този. Дори и място имаше, на най-задната седалка до прозореца. Автобусът беше много симпатичен. Съвсем същият модел на Мерцедес, същите автобуси преди пътуваха по линия 72 в София. Едни такива с две врати, приятни ниски седалки и кръгли фарове отпред. И возеха много приятно. Еха, едва ли някога ще забравя колко прекрасно е чувството да си седиш отзад в автобуса, леко да се люлееш по завоите и да гледаш през прозореца как навлизаш в Родопите! И всичко е покрито със сняг! А снегът в планината продължаваше да вали, макар и по-слабо. Големи дървета, смърчове и борове, реки, скали и гористи склонове – навсякъде беше прекрасно покрито с дебел сняг. Дори самият асфалтов път беше бял и само по-тъмните отпечатъци от гумите на колите го бяха очертали. Автобусът минаваше през курорта Пампорово, та аз трябваше да сляза на спирка Проглед, след което да ходя към 2-3 км. пеш до хотел Рожен. А оттам трябваше да хвана пътя, който минава покрай хотела, в източна посока. Бях единственият, който слезе от автобуса на тази спирка. Намъкнах гетите смело тръгнах напред. Ходех по пътя, покрай мен от време на време минаваше по някоя кола, а аз продължавах смело напред. Каквото беше удоволствието от возенето в автобуса, то стана още по-голямо, когато тръгнах пеш. Всичко беше снежно, покрай пътя огромни иглолистни дървета бяха надвесили клоните си, натежали от сняг. Прехвърчаха снежинки, а слънцето се опитваше да се покаже през тънките облаци. Трудно е да се опише подобно прекрасно чувство. Слизаш някъде в място, на което не си бил преди и смело тръгваш напред към друго място, на което също не си бил. Не знаеш и какво има след следващия завой, какво ще има малко след склона, който ще заобиколиш. И какво ли ще представлява обсерваторията? А телескопите? А какъв ли ще бъде изгледа от самият връх Рожен? И всичко това е през една истинска зима в Родопите, всичко е красиво както по рекламен проспект, въздухът е чист и освежаващ, а мен ме дърпа желанието да вида какво има по-нататък и да се радвам на прекрасната природа.

Ходейки по пътя се замислих колко е сигурно някак си да се движи човек пеш през зимата. Ето, изпреварват ме коли и шофьорите трябва да бъдат много внимателни, тъй като пътят е покрит с уплътнен от гумите сняг. А аз ходя пеш с крейсерските 5 км/ч и няма как да катастрофирам. Ако пък падна случайно, то най-много да си насиня задника. А и гетите, дето ги бях купил предния ден, ми вършеха чудесна работа. Изобщо бях горе-долу добре облечен. Някъде през тази година си бях купил един скиорски гащиризон от втората ръка, който много добре ми топлеше. Бях намъкнал една шушлекова шуба, някакво китайско производство, която също беше много топла, шал, плетена зимна шапка, с която изглеждах като гаров престъпник, но пък ми вършеше идеална работа. Обувките ми бяха военни кубинки, произведени нейде през 80-те. То сега всичко това изглежда малко смешно, но тогава малцина имаха истински туристически екипировки от типа на ветровки Мамути обувки с Гор-текс мембрана. Важното е, че за тези условия тези дрехи ми вършеха идеална работа.

Стигнах до хотела, завих по пътя зад него. С изненада установих, че от предната вечер никой не беше минал по него. Беше идеално гладък – в снега нямаше никакви следи от гуми на кола или стъпки на хора или животни. Това не ме смути особено. Тъй де, 30-40 сантиметра пухкав сняг няма особено да ми пречи на ходенето. И продължавам напред. Направих си и тояга според инструкциите на Юлия, дори подминах без проблеми кошарата със злите кучета. И пак продължавам напред. А става все по-приятно и красиво. Пътят леко се изкачваше нагоре и виждах все по-далеч в планината. А докъдето ми стигаше погледът се виждаха заоблените склонове на Родопите, целите бели от снега, и почти без никакви признаци на цивилизация. Ходих, ходих, а пред мен няма никакви следи от астрономическа обсерватория. Казах ли ви, че нямах туристическа или каквато и да е друга карта? Е, това е от особена важност. Казаха ми как да стигна, да кривна зад хотел Рожен и после към обсерваторията. И аз така и правех. А пътя е покрит с плътен сняг, единствената следа от него е, че там мантинелата се очертаваше като гърбица. По едно време стигнах до едно място, където имаше доста големи преспи – стигаха ми над кръста. И пътя започна да слиза надолу. Учудих се, тъй като обсерваториите би трябвало да ги правят отгоре, а не нейде в ниското. От време на време на някои места се вижда и някоя вила, добре заключена и затворена, явно зазимена и цялата покрита със сняг. А аз пълзя през преспите, гледам си часовник и си викам, че дори и 3 км на час да съм вземал, пак трябва да съм стигнал до въпросната обсерватория. Викам си, че то човек като ходи при по-трудни условия скоростта му пада и да ходя напред и да не се размотавам. По едно време пътя слезе доста ниско и аз с изненада забелязвам, че се разделя на две. И табела има – в едната посока е към Лъки, а в другата – към Момчиловци. И следи от коли, идващи от Момчиловци. Пътят за Момчиловци слиза съвсем надолу. А за Лъки продължава към по-високото, приблизително на юг-изток. Ама никой не ми беше казвал, че пътя се разделя! Тогава ми стана ясно, че съм се загубил. Не особено приятно, но не изпаднах в паника. Все пак, викам си, ако и да не са ми казали къде точно е обсерваторията, то тя няма да е в ниското. Значи продължавам към Лъки. А през цялото време не срещнах нито един човек и нито една кола не мина, та да питам за посоката. По следите на колите разбирам, че те са спрели, един човек е излязъл от едната кола и е ходил стотина метра напред за да види как е пътя. Походил е през преспите, след което се е върнал, колите са обърнали и са се върнали в Момчиловци. А точно там имаше доста големи преспи, стигаха над кръста ми, та трябваше да лазя едва-едва. Спокойно, викам си, и да си се загубил не е кой знае какъв проблем. Или ще ходя пеш до Лъки, и там ще си намеря къде да спя. Или пък ще вляза в някоя вила, ще си напаля печка, ще си спя в спалния чувал. Ще оставя бележка на собствениците, че така и така, загубих се и останах в тази къща. Обадете ми се на телефон еди-кой си за да ви платя за счупената брава/прозорец и нощувката. Какво сега, няма мизерно да пукясам от замръзване. Точно на Бъдни вечер. Такова нещо не влиза в житейските ми планове.

И продължавам да ходя все напред. Изядох си шоколада. А той здравата се беше втвърдил от студа. Даде ми необходимата енергия за да минавам през преспите. А започна и да се стъмва. Е, какво толкова, викам си, по тъмно като по светло. За мой късмет пътя навлезе в гора. Едни големи смърчове, които се поклащаха леко от вятъра и поскърцваха по много особен начин. Ходенето нощем в гора, особено когато на 10 км в диаметър около тебе вероятно няма никакви други хора е особено изживяване. И преди ми се е случвало, но рядко съм ходил посред зима сам. Човек понякога чувства някакъв примитивен страх. Струва му се, че много очи го гледат от шубраците. И аха да излезе мечка от към гърба му и да го прасне с лапа! И после чак напролет да го идентифицират по остатъците от дрехи и подгизналия от водата паспорт. Та затова си извадих от раницата един голям нож, тип “Рамбо”. Бях го купил преди време от Женския пазар, беше пълно менте, дори ръждясваше. Сложих го в джоба за да ми е под ръка. Та така ми се върна смелостта. Не че може да помогне кой знае колко в някаква ситуация. Работата е, че през това време все още вярвах на доста стереотипи. Сега не ме е особено страх да ходя по тъмно в горите, тъй като знам, че може би най-опасното нещо е да ми се лепне кърлеж.

И продължавам да ходя напред. Аварийният ми план беше да ходя, докато стигна до някое място, годно за спане. Рекох си, че май ще се наложи да вървя до посред нощ. А с мръкването температурата взе да спада. Студа го усетих най-вече по обувките. През деня кубинките ми бяха леко мокри, а сега се заледиха и станаха твърди като да са от желязо направени. Не че ми беше студено на краката, просто се вкоравиха.

А си стана съвсем тъмно. Истинска зимна нощ. По време на такива нощи на човек му се иска да е някъде на топло и светло и да се търкаля в леглото, завит с родопско одеало. А аз ходя из някакъв път из Родопите, точно на Бъдни вечер, и се опитвам да стигна нейде до подобно топло и светло място.

И по едно време, след поредния завой на пътя виждам хижа! Ама истинска двуетажна, голяма хижа. Със светещи лампи на входа и светещи прозорци на първия етаж. С голяма врата отпред. И надпис май имаше. Доколкото си спомням май се казваше с някакво име на цвете – Теменужка, Незабравка или кой знае как. Изобщо не очаквах да намеря хижа. То така де, аз не знаех какво точно има по пътя, нито кое къде се намира.

Влизам вътре и ме посреща хижара. Пита ме къде ми е групата. Аз му викам, че съм сам и няма никаква група с мен. Той ме изгледа както се гледа душевноболен, с нещо средно между съжаление и упрек. И му казвам, че ще трябва да преспя в тая хижа. А той ми вика, че била ведомствена вила, на някакъв си завод, и че не можело. Ама аз му казах, че ще ТРЯБВА да остана тук, щото няма къде да ида, какво на студа ли да ме остави? Според приятелчето ми Васко Гълъбов към такива хижари човек трябва да има по-твърд подход. Та аз си мислех, че ще остана в хижата независимо от мерака на хижара. Но въпросния чичко, някъде към 50-годишен, слаб и малко по-нисък от мен, май усети накъде вървят нещата, та каза, че няма проблем да спя. Омекна за отрицателно време. Явно е решил, че е по-добре да отстъпи, отколкото да стават скандали. И без това е сам в коледната вечер.

Влязохме в столовата. А там беше супер топло. Два големи калорифера топлеха здраво, всички лампи светеха. Хижарът се оказа приятен тип. Само му беше малко криво. Всъщност той е очаквал да дойде група от Любимец. И затова се е учудил защо съм сам. Мислел си, че с мен идва и цялата група гуляйджии. Оказа се, че следите от колите, които съм видял в снега са били от въпросната група. Тръгнали с коли към хижата, но не могли да стигнат заради големите преспи. Та на хижара му беше криво заради това, че очакваше да хапне и пийне въпросната вечер. Не знам дали е познавал хората от Любимец, които е трябвало да дойдат, но явно е очаквал здрава трапеза. Но не след дълго настроението му се оправи, от една съседна стая донесе телевизор, извади и от някъде шише с домашна ракия. Аз пък извадих препечените парчета свинско, които си бях приготвил още в София (тогава все още ядях месо). И се разприказвахме за туй-онуй.

И по едно време, някъде след няма и час отвън се чу шум от двигател, и в хижата влезе един мъж, пак някъде около 50-годишен. Оказа се, че е булдозерист, с машината е почистил пътя. Хижарът весело скокна, едва ми каза, че ще дойде след малко и да съм стоял в хижата. После се качи в булдозера и двамата с булдозериста тръгнаха нанякъде.

И се оказах сам-самичък в хижата. Телевизора работи, лампите светят, на масата е яденето, шишето и чашите от ракията. Не само в хижата, ами и околовръст няма никой. А е Бъдни вечер, разни хора сигурно са се събрали, празнуват някак си. А аз съм сам в една хижа, на която само името й знам, нито на кой завод е, нито нищо. Ама какво от това, продължавах да си хапвам и да спокойно да чакам хижара. А той накъде тръгна и за какво тръгна изобщо не знам. И кога ще си дойде също не знам. То при хората от различните райони на страната “след малко” е доста разтегливо понятие. Нещо като “по някое време”. За хората от по-отдалечените планински райони “след малко” може да означава и след половин ден, в моя случай някъде в 8.30 сутринта.

Тъй, гледах телевизията, хапнах, стоплих се хубаво. И чакам поне хижарът или някой друг да дойде. След няма и два часа цъфна хижарът, видимо в добро настроение, а с него и три коли с хора. Въпросната група от Любимец. И започнаха да разтоварват колите. Щайги със скоро заклано прасе, огромни тенджери със сърми или кой знае какво, туби с вино, разни шишета ракия и кой знае какво още. По едно време ги питам, абе вие цяла седмица ли ще стоите тука? А един ми отговаря: “Не бе, само за два дни”. И уредба си носеха.

Аз вече се бях поуморил, ама хората вече сложиха трапезата. И ме поканиха. Седнах с тях, запознахме се. Видни личности от Любимец: някакъв инженер от общината, юрист, млад офицер – командир на взвод гранична полиция, само тези съм запомнил. И почнаха да празнуват по родному: силна музика, ядене до пръсване, здраво пиене. И хижарът заедно с тях. Щастлив от веселата компания и обилната трапеза.

По едно време стана дванадесет през нощта и всички ми честитиха именния ден. Приятни хора, нали съм Христо, та имам имен ден на 25 декември, точно по коледа. Не много след това отидох да спя. Бях много уморен и не ми беше много до купонясване. Все пак цял ден маах през снега и преспите.А на другия ден трябваше да ходя в обратна посока.

На сутринта се събудих добре отпочинал и в прекрасно настроение. През прозореца на стаята се виждаше прекрасна гледка: абсолютно безоблачно синьо небе, сутрешното слънце огряваше смърчовете и склона на планината, и всичко затрупано от красив бял сняг. Закусих набързо, поговорих малко с хижара. Той ми каза къде съм изпуснал да завия към Обсерваторията и подробно ми обясни пътя. И отново тръгнах. А денят беше прекрасен. Светлина струеше не само от слънцето, а и от всичко наоколо, а Родопите се виждаха нагънати като че ли до безкрая. Като наближих обсерваторията видях и един от куполите за телескопите. Ако предният ден се бях обърнал за малко на това място щях да видя този купол и да някак си да стигна до нея. По пътя се засякох с един чичко, с доста туристически вид, с когото се заговорихме. Той ме пита това ли са моите следи (булдозерът беше изчистил само част от пътя) и аз му разказах накратко за това как съм объркал пътя. Той ми показа къде точно да завия.

Оказа се, че снегът е замаскирал отбивката към обсерваторията – всичко е изглеждало еднакво равно. Указателния знак пък липсваше, от него беше оцелял само металният кол. Явно някой го е откраднал или кой знае какво е станало с този знак. Затова съм продължил смело напред.

До обсерваторията стигнах без проблеми. Няколкото дни там бяха много интересни. Видях най-големият по онова време телескоп в Източна Европа, присъствах на наблюдения с него и научих някои неща за астрономията. Но това вече е тема за друг разказ.

И до ден днешен може би това е най-интересната и вълнуваща коледа, която съм изкарвал. От тогава по коледа все си спомням за това малко приключение. Все си мисля, че подобни случки правят живота ми по-истински, приятен и весел. Човек, който веднъж е опознал приключението, вече никога няма да го забрави и постоянно ще се стреми към него.

Страници: 1 2

Етикети: пътуване, Рожен, Коледа, планина, Родопи