ИНТЕРВЮ С ДЖОН ЛЕНЪН, 1970 г.

ИНТЕРВЮ С ДЖОН ЛЕНЪН ЗА СПИСАНИЕ “РОЛИНГ СТОУНС”, 1970 г.

 

(със съкращения)

 

Джон Ленън, 1970 г.

 

Бихте ли започнали отначало?

Ако можех да бъда рибар, щях да бъда рибар. Ако можех да бъда нещо друго, а не това, което съм, бих го направил. Не е много леко да си творец. Разбирате ли, да пишеш, не е удоволствие, а мъчение. Четох за Ван Гог, Бетховен и другите – онзи ден четох една статия – ами, аки тогава е имало е имало психиатри, нямаше да имаме сега великите картини на Гоген. А тия мръсни копелета ни изстискват до смърт и затова сме като дресирани животни в цирк. В такъв смисъл ми е обидно да съм творец, да свиря за разни идиоти, които нищо не разбират. Те нищо не чувстват; аз съм този, който чувства, защото аз изразявам чувства. Те водят въображаем живот чрез мен и чрез другите творци, а ние сме тези, които … същото е дори с боксьорите – когато Оскар (Бонавентура) се появи на ринга, се скъсваха да го освиркват. Удари Клей само веднъж и започнаха да го аплодират. Ето това ми е обидно. Аз всъщност бих предпочел да съм сред зрителите, но не мога. Винаги съм мечтал да стана рибар. Знам, че е глупаво и че предпочитам да съм богат, отколкото беден и така нататък, но болката… Как ми се ще да съм… Невежеството е блажено състояние, нещо такова. Ако си невеж, не те боли, или на мене така ми се струва.

 

Какво влияние са имали според вас “Бийтълс” върху историята на Великобритания?

 

За историята не знам. Хората, които управляват и са на власт, класовата система и цялата мръсна буржоазна действителност са си все същите; само дето из Лондон вече се разхождат купища дългокоси хлапетии от по-заможните семейства, облечени по последна мода, а Кенет Тайнън (известен театрален критик) трупа милиони от нецерзуни думи. Като се изключи това, нищо не се е променило, освен че всички са по-издокарани. Същите копелета са на власт, всичко си е както преди. Измамиха младежта, цялото младо поколение.

Вярно, пораснали сме малко, някои неща се попромениха, малко сме по-свободни и т.н., но играта си е същата, нищо съществено не се е променило. Вършат абсолютно същите неща, продават оръжие на Южна Африка, убиват негри на улицата, хората живеят в отвратителна мизерия, плъхове пълзят по тях. На човек му се повдига като си помисли. А на мен ми се отвориха очите за тия неща. Край на илюзиите. Нещата не са се променили, само дето аз съм на трийсет години и има много хора с дълги коси. Това е.

Нищо не се изменило, само ние пораснахме. Всичко стана така, както ни казваха, че ще стане. Повечето от така нареченото “сегашно поколение” си имат вече служби и така нататък. Та ние сме малцинство, хора като нас винаги са били малцинство; може би новото сега е, че това малцинство е малко по-голямо.

 

Според вас защо влиянието на “Бийтълс” беше толкова по-голямо в САЩ, отколкото в Англия?

 

Ами сигурно защото чуждата кокошка е винаги пуйка. Пък и когато пристигнахме в Америка, ние бяхме станали вече добри професионалисти: вече знаехме правилата на играта. Знаехме как да се оправяме с журналистите. Британските журналисти са най-трудните в света; можехме вече с всичко да се справим. Нямахме проблеми. Помня, че в самолета си мислех или може би казах нещо такова в един от филмите, но аз съм си такъв – “ох, сигурно ще се провалим”. Всъщност знаехме, че ще се справим с тях, стига да “хванем” публиката. Бяхме нещо ново.

А като пристигнахме, какво се оказа: всички се разхождат по бермудки, подстригани в стил “канадска ливада”, с шини на зъбите; и отгоре на всичко ни разправят, че “на Бийтълс им е минала модата и толкова”. Мацките приличаха на кобили от четиридесетте години. Никой си нямаше понятие от мода и тям подобни. И ни си казахме: “Каква грозна нация, каква грозна нация!” Изглеждаше направо противно и решихме, че ние, англичаните, сме много стилни. Но, разбира се, не сме. Това се отнасяше само до нас петимата, а не до всички англичани. Само ние и “Ролинг Стоунс” бяхме наистина стилни, останалите англичани си бяха такива, каквито винаги са си били. Човек е склонен да се проявява като националист в подобни случаи и като се изключи музиката, ние се подигравахме на много неща в Америка. Падахме си по негърската музика, а негрите тук се надсмиваха на хора като Чък Бери и певците на блус. Негрите смятаха, че не е шик да слушаш този вид негърска музика, а пък белите слушаха само Джан и Дийн (братя, певци на рокендрол от началото на 60-те) и тям подобни.

Струваше ми се, че имаме… че истината е в този вид музика. Същото беше и в Ливърпул; чувствахме се много специални, различни, защото слушахме разни старовремски плочи. Никой друг не ги слушаше освен Ерик Бърдън (певецът на групата “Енимълс”) и Мик Джагър в Лондон. Истинска самота, но беше фантастично. Дойдохме тук и се оказа, че и тук е така: и в Америка никой не слушаше рокоендрол, нито негърска музика. Бяхме в “родната” страна на тази музика, а там никой не се интересуваше от нея.

 

Как се чувствахте по време на турнетата? Чела съм, че инвалиди идвали при вас…

 

Е, това беше нашата версия. Хората се мъчеха да ни докоснат, като минавахме покрай тях, от тоя вид неща. Където и да отидехме, се предполагаше да сме… не като другите нормални хора. Очакваше се да понасяме какви ли не глупости от разни кметове и жените им, да ни блъскат и да ни докосват – като в “Нощ след тежък ден” (Има пред вид филма”A Hard Day’s Night”) само че сто пъти повече. Например в Американското посолство ли беше или в Британското във Вашингтон, все едно къде, някакъв кретен отряза кичур от косата на Ринго. Тогава си излязох, псувайки ги всичките. Просто си тръгнах преди края. Но аз май се отплеснах – какъв беше въпросът?

 

За инвалидите…

 

Когато бяхме на турне в Англия или където и да е другаде, винаги имаше места, запазени за инвалиди и за хора в инвалидни колички. Понеже бяхме известни се предполагаше, че носим… в гримьорните ни винаги идваха най-различни хора, епилептици и каки ли не… предполагаше се, че носим добро. Искаш да си сам, не знаеш какво да им кажеш, а те обикновено ти казват “Имам вашата плоча” или пък изобщо не могат да говорят и искат само да те докоснат. И винаги ги водеше майка им или някоя милосърдна сестра, ще кажат “добър ден” и ще си отидат, но ги водеха при нас, като че ли сме Христос или нещо такова, като че ли излъчвахме аура, която можеше да се пренесе върху тях. Дотам се беше стигнало.

Станахме едни такива, коравосърдечни. Беше просто ужасно. Излизаш всяка вечер на сцената и вместо младежи виждаш цял ред инвалиди. Ей така беше. Когато си проправяхме път, хора лежаха… сякаш непрекъснато сме заобиколени от инвалиди и слепци; като минавахме по коридорите, всички се мъчеха да ни докоснат. Така беше през цялото време, беше ужасно.

 

По това време трябва да сте били все още млад и наивен.

 

Е, наивен колкото в “Със собствен почерк”.

 

Сигурно това ви е накарало да се позамислите?

 

Е, да, искам да кажа, че знаехме каква е играта, играта си беше все същата…

 

Значи, по това време не ви учудваше това, че от вас се очакваше…

 

Очакваше се… това е елегантен начин да се опише онова, което ставаше. Една от нашите редовни шеги бе да им казваме, че кой знае, може и да ги излекуваме, а е жестоко да се казват такива неща. Мъчно ни беше за тях, както и на всеки би му било мъчно, но беше ужасно и човек някак си се чувства притеснен, когато е заобиколен от слепи, глухи, сакати хора, а какво друго можехме да им кажем, когато бяхме толкова заето с нещата, които трябваше да правим… концертите и тъй нататък.

Колкото повече растеше легендата за нас, колкото по-прочути ставахме, с толкова по-невероятни неща се сблъсквахме, толкова по-взискателни ставаха към нас. Стигна се дотам, че ако не се ръкувахме с някоя кметица, тя започваше да ни обижда и крещи: “Как смеете!”. Дерек все си спомня за това как след запис сме си почивали в някакъв хотел в Америка и пристигнала жената на кмета и казала: “Събудете ги, искам да се запозная с тях.” Дерек отговорил: “Няма да ги събудя.” А тя започнала да крещи “Или ги събудете, или ще го направя достояние на пресата!…” Непрекъснато ни заплашваха, че ще пишат за нас във вестниците, за да ни очернят, ако не се срещнем с тъпите им дъщери с шини на зъбите. И все дъщерята на кмета или на шефа на полицията: най-противните, защото бяха деца на най-противните родител. Непрекъснато ни заставяха да се срещаме с тях. Бяха изключително унизителни преживявания – като това например да седим с губернатора на Бахамските острови, когато снимахме “Помощ” (“Help!”, игрален филм), и да ни обиждат разни гипсирани буржоазни копелета, които седят и коментират работническия ни произход и обноски. Не можех да издържа, ужасно обидно ми беше. Побеснявах, псувах ги и тъй нататък, никога не им прощавах. Не можех да се стърпя, ужасно беше, цялата тази история беше ужасна. Беше страшно унизително. Да си в положението, в което бяха “Бийтълс, е много унизително, а аз точно това не мога да приема. Е да, правех всички тези работи, защото не разбирах, не можех да предвидя как ще се развият нещата; просто така се случи, малко по малко, постепенно, докато си напълно обграден от тази лудост и започваш да правиш точно онова, което не искаш да правиш; и то с хора, които не можеш да понасяш, хора, които като дете си ненавиждал.

И точно това се мъча да кажа в новия албум, сега вече разбирам как станаха нещата, мамка ви мръсна, втори път няма да ме хванете; е – това искам да кажа.

 

*******

 

Какво е за вас болката?

 

Болката е нещо, което човек изпитва непрекъснато. Болката съпровожда раждането на човека. Повечето време човек е в състояние на болка и колкото по-голяма е болката му, толкова повече той се нуждае от богове.

 

Има много литературни и философски творби, които се занимават с бога като измерение на болката.

 

Не съм чувал. Просто това е мое собствено прозрение. Не знам кой какво е писал или казал по въпроса, знам само, че това е, което аз знам.

Йоко: Просто така си го почувствал.

Джон: Точно така. И когато го почувствах, бях сякаш разпънат на кръст. Така че сега вече знам за какво става дума.

 

***************

 

Нека да попитам – доволен ли сте от новия албум?

 

Според мен това е най-хубавото нещо, което някога съм правил. Мисля, че е реалистичен и вярно ме показва такъв, какъвто съм се разви от времето на “In my Life”, “I’m a Loser”, “Help”, “Strawberry Fields Forever”. Това са все лични песни. Винаги, когато мога, пиша за себе си. Никога не съм обичал да пиша песни в трето лице за хора, които живеят в бетонни жилища, и така нататък. Обичам музика в първо лице. Но поради всичките си задръжки и поради други неща само от време на време пишех за себе си. А сега написах неща само за себе си и затова ми харесват. Това съм аз! И никой друг. И затова ми харесва.

 

Има нещо… всъщност – нещо искрено.

 

Нещо вярно. Всичко в албума се отнася до мен, а всъщност аз нищо друго и не познавам. Единствените истински песни, които някога съм писал, бяха “Help” и “Strawberry Fields Forever”. Бих могъл да спомена и други… в момента не се сещам, които винаги съм считал за най-добрите си песни. Писал съм ги за нещо преживяно, не съм се мъчил да се поставя в дадена ситуация и след това да измисля някаква приятна историйка, това винаги ми звучи фалшиво… Налагало ми се е да го правя, защото се очакваше от мен да пиша твърде много или пък защото имах толкова много комплекси, че даже не можех да помисля за себе си.

 

В този албум например няма почти никаква образност.

 

Не, защото я нямаше в главата ми; защото нямах халюцинации.

 

Няма никакви таксита от вестник.

 

По онова време съзнателно пишех поезия и това беше търсена поезия. Между другото така пише Пол. Но поезията в новия албум е по-добра от всичко друго, което съм писал, защото не е търсена. За първи път ми беше лесно да пиша.

 

Музиката е съвсем проста и много сдържана.

 

Ами всъщност аз винаги съм харесвал простия рок. Има една чудесна песен в момента в Англия – “Чувам те да чукаш по вратата”. Преди няколко месеца ми хареса “Дух в небето”. Винаги ми е харесвал простият рок и нищо друго. По-рано взимах ЛСД и изпадах в психиделични трансове, както беше изобщо с моето поколение. Но в действителност обичам рокендрола и най-добре се изразявам чрез него. Имах най-различни идеи за “Mother”, но когато я слушам, виждам, че пианото прави всичко вместо мен, и оттам нататък човек вече може да разчита изцяло на съзнанието си, умът му сам се справя. Според мен музиката на моите плочи е точно толкова сложна, колкото и на която и да било друга плоча; който има “добро ухо”, може лесно да го разбере. Всеки знае, всеки музикант може да ти каже, че ако удариш просто един тон на пианото, той ще съдържа всички хармонии. Дотам се свеждат нещата. Нямах нужда от нищо повече.

 

Как направихте литанията в “Бог” (“God”)?

Какво е това “литания”?

 

Изреждането “не вярвам в магии” и т.н.

 

Ами както при повечето от текстовете, просто ми излезе от устата и така тръгна. Всъщност “Бог” се състои от почти три песни. Началната ми идея беше, че “Бог” е понятието, чрез което измерваме болката. Когато ти дойде наум една такава дума, сядаш и изпяваш първата мелодия, която ти хрумне, а тя е простичка, защото обичам този вид музика и ето на, така нещата тръгнаха… (Пее.) “Не вярвам в магии”…. После продължиха сами в главата ми и “И дзин” и “Библията”, и първите три-четири се появиха сами, разбирате ли, и останалите…

 

Как разбрахте, че ше стигнете до “Не вярвам в “Бийтълс”?

 

Не знам кога осъзнах, че изреждам всичките неща, в които не вярвам. Можех да продължавам и още; първоначално бе като списък на хората, на които трябва да изпратиш коледни картички. Помислих си “Къде да спра?” Чърчил… и кого съм изпуснал… така стана, разбирате ли, а после реших, че трябва да спра.

Йоко: Имаше намерение да включи и “Направи си сам”.

Джон: Ами да. Щях да оставя празно място, за да може всеки да сложи само по нещо, в което не вярва, обаче стана много дълго, разбирате ли. Но “Бийтълс” беше последното, защото исках да кажа, че вече не вярвам в митове, а “Бийтълс” е просто един мит. Не вярвам в него, свършиха сънищата. Не говоря само за “Бийтълс”, говоря за цялото поколение. Сънищата свършиха. Свършиха и сега трябва да се върнем – поне така смятам за себе си – към така наречената действителност.

 

*******

 

Защо решихте да наречете Дилън (Боб Дилън) с името му, Цимерман, а не го оставихте “Дилън”? (става въпрос за песента “Бог”, в която се изреждат “Аз не вярвам в Бог, аз не вярвам в Бийтълс и т.н.)

 

Защото Дилън е глупост. Името му е Цимерман.

Йоко: Той си е сменил името.

Джон: Разбирате ли,аз не вярвам в Дилън. В този смисъл не вярвам и в Том Джоунс. Името му е Цимерман. Моето не е Джон Бийтъл, а Джон Ленън. Това е… разбирате ли.

 

********

 

Съзнателно ли пародирате английския блус в “Твоят блус” (“Yer Blues”)?

 

Всъщност да, до известна степен, защото съм малко… всички ние се чувствахме неловко, а “Бийтълс” – свръхнеловко – да подражаваме на американците. Правили сме го по-рано, правим го и сега. Вярно е, че създадохме свой собствен стил, но в известен смисъл все още имитираме американската музика. Има нещо много интересно: в началото всички групи в Англия имитираха Елвис. Ние съвсем съзнателно, по принцип, решихме да не се кълчим като Елвис, защото ни се струваше смешно и глупаво. После се появи Мик Джагър и възкреси цялата тая идиотщина, да си въртиш задника и тям подобни. И хората започнаха да казват:”Бийтълс” са демоде, понеже не се движат”; а ние съвсем съзнателно не го правехме.

Когато бяхме млади, се въртяхме, скачахме насам-натам по сцената и правехме всякакви глупости, каквито правят и сега – като излизат с клозетни чинии на сцената, пикаят и тъй нататък. Подобни работи правехме в Хамбург. Чупехме неща. Това не е нещо, коато Пийт Таунзенд (от състава “The Who”) е измислил, и е обяснимо, след като си свирил шест-седем часа. Нищо друго не ти остава, освен да изпотрошиш всичко и да започнеш да обиждаш хората. Но после ни шлифоваха, отказахме се от тия работи, а също и … за какво говорехме, какво всъщност беше, нещо за пеене ли беше? Откъде започнахме?

 

Дали в “Твоят блус” съзнателно пародирате…

 

А-а-а-а, да. Човек се чувства неловко изведнъж да започне да изпълнява блус. Искам да кажа, в училището по изкуствата всички слушахме Слийпи Джон Естетс. Но да пееш така, беше съвсем друго нещо. Та, чувствах се неудобно. Дилън, разбирате ли, го прави често. Но ако е несигурен, им придава двояко значение и така скрива своята меланхолност. Джордж ми казваше или може беше Пол, “не я наричай твоят блус, кажи го открито” (на английски блус означава и унило настроение). Но аз се чувствах неловко и затова реших да е “Твоят блус”. Мисля, че цялата тази работа е вече минало, защото музикантите… всички ние преодоляхме това чувство на неудобство.

 

**********

 

По-неподатлив ли сте към параноята сега?

 

Не, но сега вече съзнавам страха си и болката си и затова мога да се справям с тях по-добре отпреди, това е всичко. Аз съм си същият, само че вече има канал, по който те изтичат и не остават вътре в мен. Мога да дишам по-свободно.

 

Какви са преживяванията ви с хероина?

 

Хероина? Хич не беше весело. Никога не съм го инжектирал или нещо подобно. Смъркахме по малко, когато болката станеше твърде голяма. Искам да кажа, просто не издържахме… Хората правеха живота ни черен.

Йоко:Не се увлякохме много по него.

Джон: Толкова неприятности ни създаваха. Толкова глупости се говореха по наш адрес с Йоко особено по адрес на Йоко. Някои хора просто… Питър Браун например от фирмата – и това го пишете, – прибираме се след шест месеца и той идва и се здрависва с мен, а на нея даже едно “добър ден” не казва, и така беше през цялото време. Болката ни беше толкова голяма, че просто трябваше да се направи нещо. И така се започва. Вземахме хероин заради всичко, което “Бийтълс” и приятелите им ни правеха. Но отдавна се отказахме.

 

*********

 

Четох в едно интервю от времето, когато участвахте в “Фестивал на рокендрол” в Торонто: В него казвахте, че повръщате от нерви, преди да излезете на сцената.

 

Така беше наистина. Повръщах в продължение на часове, преди да изляза на сцената. За малко не повърнах и по време на “Коуд търки”. В “Ролинг Стоунс” (списанието) четох статия за филма от Фестивала – аз още не съм го гледал, но утре ще го видя, а там какво ли не пише за мен, че почти съм повръщал на сцената. Едвам можех да пея. Дето не си повърнах червата.

 

Пак ли ще бъдете толкова напрегнат, ако се появите пред публика?

 

Винаги съм бил така и беше неизбежно по някакъв начин това да не стане известно. Едва ли ще пея пред публика, не си струва напрежението. Нямам желание да пея на живо.

 

Какво ще кажете за албума на Джордж Харисън “All Things Must Pass”?

 

Не знам… не е лош всъщност. Аз лично не бих слушал такава музика у дома, но не искам да засягам Джордж. Не знам какво да кажа. Мисля, че е по-добра от плочата на Пол.

 

А какво ще кажете за нея (“Макартни”)?

 

Според мен е боклук. Но ми се струва, че ако се стресне, ще направи нещо по-хубаво. Първата обаче е пълна с… казах ви, такава… лековата; е разбирате ли, с измишльотнини.

Но като пусна радиото и чуя нещо от Джордж… звучи много хубаво, дяволите да го вземат. Така е, личният ми вкус е малко странен, какво да правя.

 

И всъщност какво харесвате?

 

“Уоп боп а луу боп”… Много малко други неща освен рокендрол.

 

А защо рокендрол?

 

Това е музиката, която ме запали да свиря. Не съществува нищо друго като идея по-добро от рокендрола. За мен никой, нито “Бийтълс”, нито Боб Дилън или “Ролинг Стоунс” не е успял да създаде нещо по-добро от “A Whole Lot a’Shaking”. Макар че може би постъпвам като родителите ни: това си е от моето време, харесвам си го и никога няма да се откажа от него.

 

Какво ще кажете за днешното състояние на рокендрола?

 

Не съм много добре запознат… какво точно имате пред вид.

 

Харесва ли ви класацията на десетте най-добри песни? Слушате ли я изобщо?

 

Не, никога не я слушам. Освен когато записвам или се готвя да издам нещо нов. Тогава ги слуша. Преди да започна записите, отивам и купувам някоя и друга плоча, за да видя какво правят другите, дали са успели да издадат нещо интересно, изобщо да разбера дали има нещо ново. А пък то няма. Има много добри китаристи и въобще много добри музиканти, но няма нищо ново и интересно. Искам да каже, не ми харесват разните там “Blood, Sweat & Tears” и тям подобни. Според мен нищо не струват. А рокът, доколкото мога да преценя, върви по стъпките на джаза и копелетата започват да постигат онова техническо съвършенство, в което никога не съм вярвал. Според мен аз съм в авангарда на рокендрола. Не знам, може би защото съм със… Йоко ме научи на много неща и аз нея също и мисля, че в нейния нов албум това си проличава.

 

********

 

За “Бийтълс винаги се е говорело, а и те самите говореха за себе си,сякаш са четирите страни на една и съща личност.

 

Е, да… допълвахме се.

 

Какво стана с тези четири “части”?

 

Ами разбраха, че са четири отделни личности. Разбирате ли, и ние самите вярвахме в мита за “Бийтълс”. Не знам дали другите все още вярват в него. Бяхме четири момчета.. Срещнах Пол и го попитах дали иска да свири в състава ми, разбирате ли… после дойде Джордж, после Ринго. Ние просто бяхме един състав, който стана много, много известен; това е. Най-хубавите ни изпълнения не са записани.

 

А защо?

Защото независимо от това, каквото разправя за нас Мик, в клубовете и заведенията на Ливърпул и Хамбург ние бяхме изпълнители; и това, което правехме, беше фантастично. Свирехме истински рок и никой в Англия не можеше да ни стъпи на малкия пръст. Но щом се прочухме, започнаха да ни “дресират”. Брайън (мениджърът на групата) ни облече в костюми и така нататък… и станахме много, много известни. Обаче се продадохме, разбирате ли? Още преди да тръгнем на първото си турне по концертните зали на Англия, музиката ни загина. Ние още тогава започнахме да се чувстваме зле, защото трябваше да вместим в двадесет минути музика, която свирехме цял час или два часа. (Макар че в някакъв смисъл бяхме доволни от това). И да повтаряме едно и също нещо всяка вечер. Като музиканти “Бийтълс” тогава свършиха. Затова и никога не се усъвършенствахме като изпълнители. “Самоубихме се”, за да преуспеем. И това беше краят. Ние с Джордж сме по-склонни да си го признаем. Липсваха ни ангажиментите в клубовете, защото точно там свирехме истинска музика. После станахме добри техници, които записват плочи, но това е съвсем друга работа. Разбирате ли, ние бяхме способни момчета и където и да ни сложеха, все бяхме добри.

 

*******

 

Кога почувствахте за първи път, че “Бийтълс” се разпадат? Кога го осъзнахте?

 

Не помня. Бях твърде погълнат от собствената си болка. Почти не забелязвах какво става около мен. Просто вършех всичко като задължение. “Бийтълс” се разпаднаха, когато умря Брайън. Направихме двойния албум, групата… всяка песен беше или само моя, или само на Джордж… както вече няколко пъти казах, аз пея с група, която ми акомпанира, или Пол с група, която му акомпанира… Харесваше ми, но тогава се разпаднахме.

 

*********

 

Чия идея беше да отидете в Индия?

 

Не знам… не знам. Сигурно на Джордж – нямам представа. Ние с Йоко горе – долу тогава се запознахме. Исках да заведа и нея. Хвана ме шубето тогава, защото щях да водя и бившата си жена, и Йоко, и не знаех как да се оправя. И нищо не излезе.

 

Песента “Sxy Sadie” е за Махариши, нали?

 

Да, за Махариши е. Тогава не ми се искаше да напиша “Махариши, как не те е грях да направиш всички ни за смях”, но сега вече мога да го кажа на уважаемата публика.

 

Кога разбрахте, че ви прави за смях?

 

Не знам, просто в даден момент разбрах какво представялва.

 

Още в Индия ли или като се върнахте?

 

Помня, че голяма дандания се вдигна за това, че се опитал да изнасили Мия Фароу, и как й се “свалял” – и на нея, и на други жени и така нататък. Цяла нощ се разправяхме дали това е възможно, или не и после отидохме при него. Когато и Джордж започна да казва, че може и да е вярно, си помислих, че сигурно е вярно – щом и Джордж се съмнява, все трябва да има нещо. Та на другия ден сутринта отидохме при него в пълен състав, нахлухме в луксозното му бунгало в планината. Трябваше аз да говоря от името на всички; както винаги на мене се падна да върша черната работа – във всички случаи, когато нещо се забърка, все аз трябваше да го оправям. И му казвам: “Ние си отиваме.”. А той: “Защо?” и така нататък. А пък аз му казвам: “Ами щом всичко виждаш и разбираш, трябва да знаеш защо”, понеже той все подмяташе и тия около него също, че можел да прави чудеса. Така че аз му казвам: “Знаеш защо”, а той ми казва: “Не, не знам; трябва да ми кажете”. А аз само повтарям: “Не може да не знаеш.” И той ме поглежда, като че ли ми казва: “Ще ти светя маслото, копеле такова.” Така ме погледна, понеже, нали, бях му показал, че ми е ясно колко струва. Казах му, че ако знае всичко, ще знае и нашата причина. Нали всички уж за това сме с него, заради “вселенското съзнание”. Доста грубо се държах с него.

Йоко: Ти просто твърде много си очаквал от него.

Джон: Винаги е така, винаги очаквам твърде много. И майка си все очаквах, а нея все я нямаше, така е, или изобщо никакви родители.

 

(Взето от книгата “Джон Ленън. Поезия. Проза. Интервюта” ДИ Народна култура, София, 1984 г. Преводач на интервюто е Калина Филипова)

Страници: 1 2

Етикети: Бийтълс, Джон Ленън, интервю с Джон Ленън, музика, хипи